Защо тъгува Васил Бараков

Юбилейната изложба в Казанлък на един от класиците на българската живопис е сред културните събития на годината

Селска улица (Край Габарево), 1939
Селска улица (Край Габарево), 1939
Селска улица (Край Габарево), 1939    ©  Цветан Игнатовски
Селска улица (Край Габарево), 1939    ©  Цветан Игнатовски

Наричат го бащата на индустриалния пейзаж в българското изкуство, свързват го най-вече с Пловдив, където учи в младостта си, а по-късно работи като художник-декоратор в театъра, и с неговите приятели от така наречената група "Бараците" - Златю Бояджиев и Давид Перец. Но всъщност житейският път на художника Васил Бараков (1902-1991) започва от Казанлък. Сега, по случай 120-годишнината от рождението на художника, галерията в неговия роден град е напълно потопена в меланхолия.

Изложбата "Територии на меланхолията" представя един от класиците на българската живопис с близо 100 творби от частни и музейни колекции. Този визуален пътепис, както е наречена експозицията от куратора и директор на галерията Пламен В. Петров, е резултат от обстойно проучване на биографията и творчеството на Бараков, продължило почти година. В него освен меланхолия, прекрасни пейзажи с наситеното "бараково", малахитово зелено, в които дори скалите от Мелник изглеждат като драпериите на Сезан, има и от онази романтична загадъчност, съпътстваща винаги разказите за велики художници. По думите на куратора, това изкуство е като на никой друг български художник, като че ли създадено с "една-едничка съкровена цел - да се превърне в апотеоз на меланхолията."


Благодарим Ви, че чететете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

За да видите статията, влезте в профила си или се регистрирайте.

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове

Наричат го бащата на индустриалния пейзаж в българското изкуство, свързват го най-вече с Пловдив, където учи в младостта си, а по-късно работи като художник-декоратор в театъра, и с неговите приятели от така наречената група "Бараците" - Златю Бояджиев и Давид Перец. Но всъщност житейският път на художника Васил Бараков (1902-1991) започва от Казанлък. Сега, по случай 120-годишнината от рождението на художника, галерията в неговия роден град е напълно потопена в меланхолия.

Изложбата "Територии на меланхолията" представя един от класиците на българската живопис с близо 100 творби от частни и музейни колекции. Този визуален пътепис, както е наречена експозицията от куратора и директор на галерията Пламен В. Петров, е резултат от обстойно проучване на биографията и творчеството на Бараков, продължило почти година. В него освен меланхолия, прекрасни пейзажи с наситеното "бараково", малахитово зелено, в които дори скалите от Мелник изглеждат като драпериите на Сезан, има и от онази романтична загадъчност, съпътстваща винаги разказите за велики художници. По думите на куратора, това изкуство е като на никой друг български художник, като че ли създадено с "една-едничка съкровена цел - да се превърне в апотеоз на меланхолията."

Младият Васил Бараков в един студентски автопортрет, открит на гърба на негов етюд от академията, сега може да се види единствено на плаката на изложбата, но остава все така скрит за очите на публиката в залата. Представено е само лицето на картината с голо тяло на старец в гръб като Свети Йероним с книга и череп. Има нещо пределно символично в този каноничен образ на уединението и човешката суета и скрития лик на художника на гърба на платното, един от множеството подтекстове и пластове, концентрирани в тази изложба.

Васил Бараков прави първите си опити в изкуството някъде в средата на 20-те години на миналия век в Пловдив, когато се запознава със Златю Бояджиев и Давид Перец. Тримата се записват заедно на курсове по рисуване и после продължават да учат живопис в Художествената академия, издържат се от "фирмописво", рисувайки рекламни табели, и делят квартира в София.

От онзи съвсем ранен етап на неговото "прохождане" датира една символистична рисунка, която представя Бараков в различна от обичайната светлина - привидно пейзаж с изсъхнали дънери, а всъщност мрачно и сластно съновидение. Точно толкова неочакван и различен художникът се проявява и в най-късните си работи. Пастелни, топли, ефирни, ескизни са и натюрмортът с рози, и пролетният пейзаж от 80-те години, които обаче оставят впечатление за недоизказаност. Така разказът за живота на един художник е оставен в самия си край недовършен и отворен, като че ли по естествен начин да се слее с началото.

Това е юбилей, който се чества не както сме свикнали - с най-значимите творби, но и с изключенията, колебанията и разочарованията на твореца. Постоянен лайтмотив е неговото уединение и бягство в планината, в жанра на пейзажа, в покрайнините на града, дори и в практическата му работа като шрифтописец и приложен график, с която дълги години издържа семейството си.

От израстването му като художник - с най-ранния му автопортрет от 1933 г. и портретни скици на приятели с въглен до зрелите творби и така емблематичните за него пейзажи - разказът е увлекателен и се разгръща във все по-интригуващи сюжетни линии, преплитайки личната и творческа съдба на Васил Бараков. Първите си появи пред публика в общите изложби на Дружеството на южнобългарските художници той прави не с портрети или композиции, а с пейзажи и остава верен на този жанр дори и през 40-те и 50-те години, когато той не просто не е популярен, но дори и почти напълно заличен от общите изложби.

Пейзажът и пътуванията из Родопите бележат още ранното творчество на Васил Бараков. Смолян, Чепеларе, Рожен, Проглед, Момчиловци, боровите гори, безбрежни вълни от зеленина във всичките й нюанси изпълват сега стените на галерията. Художникът е обсебен от планината и това общуване е органично, директно почерпено от местата, които посещава, не по спомен, а по чиста емоция, понякога лична и свързана със семейната му история.

В Чепеларе той преживява едни от най-тъжните и едни от най-ведрите моменти в живота си - медения месец и смъртта на майка му. А на Смолян остава верен докрай, постоянно връщайки се там в изкуството си, от 40-те до началото на 80-те години.

С всеки следващ пейзаж, независимо дали е вдъхновен от Родопите, Пловдив, Мелник или Витоша, пътуванията му в чужбина или родния му край, като че ли Васил Бараков изобретява нови и невиждани тонове на зеленото и синьото. Стилът му се развива, но зеленото и невероятно експресивната чувствителност дори и към привидно скучния, бездушен, безсюжетен обект, какъвто са масивните комини и фабричните туловища остават. Близкият поглед към всеки от неговите пейзажи е толкова богато живописно преживяване.

Живата до мъртвата природа. Натюрмортът е другият жанр, в който Васил Бараков се изявява най-отдадено. Натюрмортите му от 30-те години обаче не се радват на особен успех сред критиката, а индустриалните пейзажи се превръщат в повод за обвинения във формализъм и като много от по-талантливите си съвременници през 40-те и 50-те Бараков изпада в изолация. Колкото по-меланхоличен е творецът, толкова по-потискащо въздействие има върху него средата, особено ако тя е пропагандна, приповдигната, вреслива. Неговото влечение към пейзажите с фабрики е спонтанно, повлияно от общия импулс на времето и на артистичната му среда.

Социалните теми са присъщи на 30-те години. Но в контекста на политическата конюнктура този индустриален постимпресионизъм, наситената живопис, непресторената впечатлителност на автора се превръщат в проблем. Затова за дълго той се оттегля там, откъдето започва - в надписите, шрифтовете, илюстрацията.

Сама по себе си всяка отделна картина в изложбата е цяла история, както например тази на "Изгорялата фабрика" от 1946 г. - безспорен бисер на жанра индустриален пейзаж изобщо в историята на българското изкуство. Плътна и монолитна, тук тя е представена и в още една непозната досега по-късна версия с много повече цвят, по-бъбриви детайли, препратки и дори разни политически елементи като червената петолъчка на комина на фабриката.

Човешкият образ се появява рядко в изкуството на Васил Бараков. Но една от най-забележителните му работи е детският портрет на сина на художника, рисуван през 50-те години в Пловдив. Показан е редом до най-известния и познат автопортрет на Васил Бараков от стаята му в пловдивския театър, където една детска рисунка на сина му виси отзад на стената във фона.

Затворен кръг - така и самият автор ще определи живота си в един от многобройните цитати и текстове, включени в изложбата. От сухите дънери в началото до самотния камък, останал последен от къщата му в Драгалевци, който също е намерил място в този визуален пътепис, сякаш като веществено доказателство за човешкото битие на твореца, не само за неговата душа в картини.

Природата, поставена срещу фабриките, художникът срещу безкрайността на пейзажа, личните влечения срещу поръчките, изкуството срещу нуждата от препитание. Тези противопоставяния преминават като червена нишка през цялата изложба. Затова "Територии на меланхолията" не е обичайната юбилейна ретроспекция, а по-скоро една увлекателна история за усамотението в изкуството, съмненията и неудовлетворението на всеки творец, неговия път, неговите разочарования и тихи възторзи, едно истинско музейно преживяване и едно от най-добрите художествени събития на годината.

Изложбата "Теории на меланхолията " в Художествена галерия - Казанлък продължава до 20 ноември 2022 г.

Все още няма коментари
Нов коментар