Новият брой:
Служебната президентска република

"Лекомисления" срещу Държавна сигурност, или историята на Веселин Бранев

Без морал няма благоденствие, казва Димитър Коцев - Шошо, режисьор на филма "Следеният човек" по едноименната книга

Сцена от оригинален филм на Държавна сигурност за инструктаж на нови агенти
Сцена от оригинален филм на Държавна сигурност за инструктаж на нови агенти
Сцена от оригинален филм на Държавна сигурност за инструктаж на нови агенти    ©  Архив на държавна сигурност
Сцена от оригинален филм на Държавна сигурност за инструктаж на нови агенти    ©  Архив на държавна сигурност
Темата накратко
  • Премиерата на документалния филм "Следеният човек" е част от фестивала "Синелибри"
  • Филмът по едноименната книга на Веселин Бранев разказва за Държавна сигурност и механизмите на следене
  • Режисьорът Димитър Коцев-Шошо отваря темата за неслучилата се лустрация

"Лидия размахва юмруче, Лидия вика "смърт", лицето на Лидия между двете дълги плитки има странно доволен израз. Тя обръща глава към мен, вижда затворената ми уста и погледът й се изпълва с укор" - тази сцена от детството на българския режисьор Веселин Бранев (1932-2014) описва първите дни на ожесточение по време на комунистическа България и е част от безценния му мемоар "Следеният човек".


Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Темата накратко
  • Премиерата на документалния филм "Следеният човек" е част от фестивала "Синелибри"
  • Филмът по едноименната книга на Веселин Бранев разказва за Държавна сигурност и механизмите на следене
  • Режисьорът Димитър Коцев-Шошо отваря темата за неслучилата се лустрация

"Лидия размахва юмруче, Лидия вика "смърт", лицето на Лидия между двете дълги плитки има странно доволен израз. Тя обръща глава към мен, вижда затворената ми уста и погледът й се изпълва с укор" - тази сцена от детството на българския режисьор Веселин Бранев (1932-2014) описва първите дни на ожесточение по време на комунистическа България и е част от безценния му мемоар "Следеният човек".

В книгата (преиздадена т.г. за трети път от "Фама") той се опитва да разчете досието си от Държавна сигурност, редува спомените си и тази паралелна фалшива биография, която са създали агентите, в опит да осмисли живота си в тоталитарния режим. Благодарение на чувствителността и таланта му, но и готовността да гледа критично на собственото си поведение, днес можем да разберем психологията на човека, принуден да живее в диктатура. Най-често повтаряните думи са "унижение" и "достойнство".

От разказа на Веселин Бранев, записан като обект "Лекомисленият", научаваме много повече за репресивния апарат на комунистическия режим и за методите на Държавна сигурност, отколкото от официалните материали по темата. Спомените му за случилото се показват как "внедрената идеология има силата да банализира злото и в съзнанието на най-безобидния индивид". Някъде в абсурдните детайли историята става пълнокръвна - например инспекторът, който ликвидирал хора, но същевременно бил тих съсед, замерван с ютия от съпругата си.

Книгата излиза през 2007 г. и още тогава привлича вниманието на режисьора Димитър Коцев - Шошо - вижда я на витрината на книжарница и подскача от изненада, като прочита името на автора - за него Бранев е един от най-интересните му преподаватели в НАТФИЗ, изключителен режисьор на филми като "Записки по българските въстания" и "Хотел "Централ" и въобще не си го е представял като писател с терзания и угризения, който се потапя в болезнени спомени.

"Прочетох я за една нощ - това е най-добрата книга, писана на български, не случайно веднага беше издадена и на френски и испански, чисто и просто - световна литература". За Шошо се превръща в лична кауза и мисия да разкаже историята на преподавателя си Бранев. Нещо повече - превръща се в емоционален опит миналото да послужи като предупреждение за бъдещето. Петнадесет години по-късно филмът "Следеният човек", за който Димитър Коцев-Шошо влага само собствени средства, е готов и ще бъде показан премиерно в рамките на фестивала "Синелибри".

Разговорът с него можете да чуете в нашия подкаст:

На въпроса ми сега ли е най-точният момент - когато Русия, начело с Путин е впрегнала отново всичките си сили в пропаганда и експанзия, отговаря, че всъщност е закъснял с филма. "Както закъсняхме толкова много с темата за досиетата и Държавна сигурност, така и с филма закъсняхме, закъсняли сме всички и това е съдбата на България - изоставаме, защото ни липсва катарзисът", казва Димитър Коцев. Режисьорът обяснява, че именно защото в България така и никога не се случи лустрацията като в Чехия, Полша и Унгария, си оставаме най-бедни - "българите все казват, че не се интересуват от абстрактни морални въпроси, че е важно да имат храна на масата и кола втора ръка, внос от Германия, но не осъзнават, че без морал няма благоденствие". За пример посочва съседна Румъния, която също като нас се ослушва по темата с лустрацията и споделя съдбата ни на една от най-бедните и корумпирани държави в ЕС. За да сме честити и щастливи, ни е нужна основата на законите и морала - "ако лустрацията се беше случила през 90-те, щяха да бъдат пресечени калните канали на влияние и престъпност и сега нямаше да може човек като Кеворк Кеворкян например да се изказва по каквато и да е тема и да го цитират", категоричен е Димитър Коцев.

Благодарение на честни хора като Веселин Бранев и неговата задълбочена работа по досието му, могат да се възстановят и част от истории, които са безвъзвратно изгубени заради унищожаването на голяма част от архивите на Държавна сигурност през 90-те. "Престъплението, извършено от генерал Семерджиев и други лица, е не само срещу паметта, но и нарушаване на закона - с подписването за изгарянето на толкова много документи се прикриха следите на мръсния преход, през който минахме", казва Димитър Коцев. Остават досиета на хора, които не могат да се защитят или нямат такова значение, но благодарение на изследователи, които вече години наред се ровят, успяват да се възстановят някои следи и да се намерят взаимовръзки, макар и трудно и на моменти спекулативно.

Книгата е задълбочена, многопластова и разкрива безкрайно много ъгли от историята на България и от личната история на Бранев - "аз самонадеяно си мислех, че филмът ще успее да направи същото, но няма как това да се случи и го открих по трудния начин с много години монтаж и сменяне на тактиката", казва режисьорът. Накрая се натъква на неочаквана помощ - преди пет години получава достъп до автентични архивни кадри от Комисията по досиетата. Видеоинструктажи, които Държавна сигурност са записвали, за да обучават новобранци агенти - записите са толкова комични, че са чак нереални и звучат като пародия, но същевременно изцяло съвпадат с методите и похватите, използвани при следенето на Бранев, затова са идеалната визуализация към неговия собствен разказ.

Сред болезнените спомени, които Веселин Бранев разказва пред камерата, е и историята как шестнадесетгодишен е бил вербуван от Държавна сигурност. И въпреки че никога реално не е сътрудничил, самият факт, че някога като уплашен ученик е сложил подписа си, не му дава мира до края на живота му. Именно от неговата книга се разбира ясно как много хора са били формално вербувани. "Има начин да се разбере дали агентът е имал реална дейност. Съществуват и много случаи на изнудване - спомням си колега на баща ми, актьор, който беше ченге само защото имаше собственост извън България, до която нямаше как да стигне, без да сътрудничи", казва Димитър Коцев - Шошо. Според него именно липсата на ясна лустрация позволява подобна подмяна на фактите - кой реално е бил доносник и кой само "на хартия".

"Държави, в които паметта се замита под килима, неизбежно се подхлъзват и се връщат обратно там, откъдето се тръгнали проблемите. Категоричен пример е Русия в момента", казва Коцев. Според него през 90-те интелектуалци сред руснаците са били водещи в осмислянето на грешките им като нация, работата на организации като Memorial (която е сред носителите на Нобел за мир тази година) e била пример за поглед към миналото и обработване на вината.

"Германците го научиха по трудния начин, след като американците окупираха Западна Германия след Втората световна война и ги заставиха много пъти и много болезнено да се погледнат в огледалото, където да видят собствените си грешки от времето на нацизма. Бяха нужни няколко поколения, за да стигнат до днешния момент, в който те са най-толерантната страна", казва Коцев.

Режисьорът се сеща и за по-скорошен пример от Руанда, която в момента е най-проспериращата африканска държава. След геноцида през 1994 г. двете враждуващи групировки и семействата на стотици хиляди жертви намират начин да се срещнат и да говорят, да се обвиняват, да се карат, да плачат, някои и да простят и да продължат напред. "Затова и успяват да преработят болката и в момента да са по-благоденстващи от другите африкански държави, защото моралът е равно на просперитет. Дори да открием нефт в момента, ако нямаме морала да го експлоатираме заедно, пак няма да живеем добре", казва Шошо. Той допълва, че докато е работил по филма си "Следеният човек", е осъзнал, че рядко някой в България иска доброволно да се погледне в огледалото и да види грозотата си, именно затова актът на Веселин Бранев е толкова специален.

Неговата самокритичност е била и част от работата му като преподавател - опитвал се е да покаже на студентите защо на българското кино му липсва човечност с едно трудно упражнение. Предизвиквал ги да открият в себе си слаби места, моменти, когато самите те не са се държали достатъчно човечно. Авторефлексията и искреността са основна част и от живота, и от книгата му, а в момента можем да ги видим и на големия екран.

След падането на комунистическия режим, докато е член на фестивално жури във Франция, Веселин Бранев осъзнава, че ще мине много време, преди да се почувства свободен, въпреки че България вече се води свободна демократична страна. Моментът е описан брилянтно в книгата му: "Десетките години, преживени в сложна отбрана на човешката ми същност да се съгласявам с униженията в делниците си, за да опазя нещо, което съм смятал за по-важно, да се справям непрекъснато с отвращението си към бездарието и наглостта на политическите дейци, да търся до полудяване нови пътеки за оцеляване... всичко това съставляваше моята биография и тя се превръщаше в бреме."

Димитър Коцев - Шошо се припознава в това негово проникновение, самият той макар и само на осемнадесет години по времето на падането на режима, намира за изключително трудно да се почувства внезапно свободен. Има нужда от своето собствено заминаване и връщане, преоткриване на мястото си в свободния свят - живее известно време в Австралия и Холандия. Според него въпреки всичко тридесет години по-късно България е по-добро място именно заради свободата хората да пътуват, да се заразяват с идеи, да се връщат и да ги посяват на местна почва.

"Дори моят опит да емигрирам беше опит да се освободя от усещането си за несвобода, което се беше вкоренило в мен, израствайки в пропагандната машина на комунизма", казва Коцев.

Бранев прави същото - имигрира в Канада през последните години от живота си, където и пише книгата и откъдето общува чрез интензивна кореспонденция с българина, превърнал се в един от най-уважаваните френски философи и литературни критици - Цветан Тодоров. Именно Тодоров пише и затрогващ увод към книгата "Следеният човек", в който прави паралел между собствения си живот и живота на приятеля си Веселин, с когото са на една възраст: "Преди войната баща му е бил с леви убеждения подобно на моя; Веско е бил на двадесет и пет, когато е преминал в Западен Берлин. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или много да е като моя, в неговата област - киното. Ако бях останал в София, съдбата ми положително щеше да прилича на неговата..."

В прозорливите думи на Цветан Тодоров е стаена болката на поколения българи и разделени семейства - едната част избягали, невъзвращенци, други останали. Дори в съвременните процеси в обществото продължават не само личните терзания "какъв щеше да е животът ми, ако бях заминал", но и противопоставяне на българите тук и българите зад граница.

Майсторската режисура на Димитър Коцев - Шошо прехвърля границите на жанра документален филм. "С какво конкретно те заплашиха? - Заплахата беше като стена, черно небе над хоризонта" - казва Веселин Бранев през сълзи пред камерата му. И човек неизбежно съпреживява тягостното чувство за живот без перспектива и без свобода - поколения отровени животи.

"Самият Бранев никога не се е изживявал като дисидент или герой, напротив той се самообвинява, че се е вписал в тази система. Без да прави компромиси според собствените си разбирания, но все пак се е вписал", казва Димитър Коцев.

Самият текст в "Следеният човек" е кинематографичен, там избуява целият талант на Бранев като режисьор. Наблюдателният и чувствителен поглед на автора не е изпуснал нито един малък детайл от създаването и развитието на репресивната система: от юмручето на малката Лидия, която подкрепя екзекуциите на Народния съд, до проснатия в праха изсeлен евреин, който тъкмо си е свалил жълтата значка и пак е заплашен от куршум, до офицера от СССР, който предупреждава малкия Веско и баба му да не се радват много, че идните години ще са жестоки и мрачни.

"Колкото и подходяща да е книгата за екранизиране, просто не можех да си представя актьор да играе Веселин Бранев. С цялото си уважение, което тая към него като смел и талантлив човек, бях убеден, че той сам трябва да разкаже", казва Димитър Коцев - Шошо. Затова и не се спира, докато не заснемат ценните кадри и в Германия, и в Канада, където Бранев разказва как бавно и неуморно е разчитал досието си като свидетелство за един живот под постоянно наблюдение, живот, толкова различен от онова, което си спомня.

Освен всички научени уроци филмът ни оставя с едно изумление как въпреки всички трудни години Веселин Бранев е успял да съхрани човешкото и да не стане циник. Преработената травма предлага благодатна почва за развитие, а ширещият се цинизъм в съвременното ни общество е като блато - няма здрава, твърда земя, на която да стъпим, за да продължим напред.

За съжаление Бранев умира в Квебек през 2014 г., преди да успее да види завършен филма "Следеният човек", но на премиерата в София в кино "Люмиер" ще присъства синът му Владислав.

Прожекциите са на 13, 17 и 20 октомври в рамките на "Синелибри", очакват се дати и за градове в цяла България, филмът ще е достъпен и онлайн в Neterra. Книгата "Следеният човек" излезе в нов тираж тази година от изд. "Фама".

Все още няма коментари
Нов коментар