Новият брой:
Продаден ли е мачът за еврото

Пернишките ултраси, или гроздовете на гнева

Какво (не) ни казва документалният филм "Нямаш място в нашия град"

Кадър от филма "Нямаш място в нашия град"
Кадър от филма "Нямаш място в нашия град"
Кадър от филма "Нямаш място в нашия град"
Кадър от филма "Нямаш място в нашия град"
Темата накратко
  • Историята не е само за Перник и ултрасите на "Миньор", а за социален феномен, характерен за ред европейски постиндустриални градове.
  • Как изглежда субкултурната общност на футболните фенове по света и у нас.
  • За хулиганите спортът е бойно поле, той спира да бъде игра


Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Темата накратко
  • Историята не е само за Перник и ултрасите на "Миньор", а за социален феномен, характерен за ред европейски постиндустриални градове.
  • Как изглежда субкултурната общност на футболните фенове по света и у нас.
  • За хулиганите спортът е бойно поле, той спира да бъде игра

Документалният филм "Нямаш място в нашия град" на режисьора и оператор Николай Стефанов и продуцентката Ралица Големанова обръща с хастара нагоре субкултурната общност на футболните хулигани и осветява проблемите на един замиращ индустриален град. Историята не е само за Перник и ултрасите на "Миньор", а за социален феномен, характерен за множество европейски постиндустриални градове. Чрез операторския похват fly on the wall (камерата запечатва всичко, без да прекъсва сцената) зрителите се пренасят в горчивия свят на прекариата (underclass - хора без работа, професия, социална сигурност), получаващи единствена подкрепа и чувство за принадлежност от "вътрешното ядро" - ултрасите на отбора "Миньор" (Перник).

Персонажите от "Нямаш място в нашия град" много напомнят на "Хулиганите от зелената улица" на Лекси Александър или на "Ултрас" на Франческо Летиери с тази разлика, че не са художествена измислица.

"Унизените стават унизители, а страхливците - страшни. (...) В епилептичен гърч гледа мача, но не вижда. Той е тук заради трибуните. Те са неговото бойно поле", казва за тях в друга художествена творба уругвайският писател Едуардо Галеано в книгата си "Футболът на слънце и на сянка" (изд. "Жанет 45"). Това описание важи и за ултрасите от филма "Нямаш място в нашия град" с тази разлика, че последните са хора, които можем да срещнем на улицата.

Героите на филма са сложни, противоречиви. Първоначално ни се струват отблъскващи, ужасяват ни, но след като ги опознаем, започваме да им съчувстваме и ни се иска да не са преживели всичко, което им се е стоварило на главата. Не са безобидни и нищо не ги оневинява, дори това, че са израснали през 90-те, когато познатият им дотогава свят се срива. Безработица, разпад на ценности, развенчани герои от портретите в класните стаи, заличаване на границата между добрия и лошия, точно тази среда създава объркани и гневни мъже, за които нищо не е такова, каквото е изглеждало. Властта преминава от някъде там горе към улицата, където се разпореждат дебеловрати полуграмотни момчета.

В тази революционна, постапокалиптична среда на разпадащи се заводи, кални улици, панелки с изтекъл срок на годност, обрасли в бурени стадиони, където продавачите на наркотици са повече от футболните топки, израстват героите на филма от крайните пернишки квартали. Макар и горди с миньорското си потекло, миньорци нямат класово самосъзнание, не си говорят за социални права и сигурност или за трудова реализация. Не си говорят и за футбол, а за нови попълнения "биячи", "корави", "тегави" млади момчета, които да се присъединят към групата на ултрасите.

Във филма футболистите на "Миньор" (Перник) се появяват за няколко секунди, стадионът е представен през телени заграждения и пушека от димките. Хореографията на чуковете (прозвище на отбора заради двата кръстосани чука на емблема им) не е впечатляваща: на преден план са преждевременно остарели мъже, пияни и псуващи, с цигара в беззъбата уста, размахващи среден пръст и чаши с алкохол.

Това съвсем не е събирателен образ на агитката на "Миньор" (Перник). Подобно на героите във филма, тя има множество лица, има ги запалянковците, но и хулиганите.

Хулигани или запалянковци?

В социалните и хуманитарните изследвания на футболните субкултури има два подхода към анализирането им, които много умело се преплитат и в разказа на Стефанов за пернишките ултраси. Бирмингамската школа, която се появява през 60 години на ХХ век, в отговор на нуждата да се обясни провокативното и често пъти криминално поведение на футболните фенове настоява, че това са криминални типове, контракултура, която следва да се превъзпита и да е постоянен обект на полицията, докато Чикагската социологическа школа смята, че това е своеобразен бунт на младежите и начин да решават социални противоречия чрез разиграване на различни роли. В разказа на Стефанов откриваме и двата вида или преливането на едните в другите.

Емил Варадинов-Дъвката, вратар, играл в А група за "Миньор", перничанин, в момента треньор на мъжкия отбор, вратари, предпочита да говори за запалянковците и тях намира за изключително подкрепящи: "Агитката е 12-ият играч, на който може да се разчита." Според него особена подкрепа получават спортистите, които са от Перник. "Феновете пряко участват в избора на футболисти, като при селекция момчетата от местните клубове винаги са с предимство. По този начин се подпомага детско-юношеската школа, на местните се дава шанс и децата на стадиона се увеличават правопропорционално на топящото се пернишко население", шегува се той.

Настоящият вратар на отбора Даниел Леонтиев, също кореняк перничанин, обожава "своята" агитка. Освен че го подкрепят, феновете са и най-яростните му, искрени и градивни критици. След мача може да говори с тях и да получи обратна връзка за играта си. Неговите почитатели са "обикновени хора, с големи сърца, подпомагащи отбора, които участват и в много дарителски кампании, набиращи средства за болни деца". Според него градът се развива икономически и футболно.

"Софийските" футболисти, които преобладават в състава на отбора, обаче забелязват главно хулигани и/или празни трибуни. Изглежда, "не-перничани" не са добре дошли на стадион "Миньор".

От 2021 г. "Миньор" (Перник) има и женски футболен отбор под треньорското ръководство на националката, перничанка, Полина Ръсина. Уви, нейният образ липсва във филма просто защото тя и школата й за момичешки футбол не съществуват за агитката.

Показаните жени в "Нямаш място в нашия град" много приличат на трите типа, описани от етноложката Кремена Йорданова в статията ѝ "Не подценявайте момичетата", а именно: истински фенки, гаджета на феновете и момичета, дошли със семействата си на стадиона. Мимето например, русокоса, симпатична, чипоноса жена, е истинска фенка, която ври и кипи в интригите на агитката, урежда финансирането от общината, транспорта до мачовете, понякога и спи в районното заради "лудориите" на момчетата, плаче и се радва на победите и загубите на футболистите.

Петър Петров е дългогодишен фен на чуковете. Запознал се с жена си (за която постоянно и с голяма гордост споменава, че е перничанка като него) на мач на отбора в София. До ден днешен не пропуска мач, като вече води и внучката си. Познава лично героите от "Нямаш място в нашия град". С Цецо (основния персонаж във филма, който е фен на отбора, скинар, бивш хероинов наркоман, внук на миньори, отгледан през 90-те от родители, едва свързващи двата края, към момента любящ и много объркан баща на възпитано и мило момченце) работят заедно като охрана на разпадащия се завод "Стомана". Какво пазят? "Ромските малцинства да не тарашат за скрап."

"Едно време "Стомана" беше голяма работа, даваше поминък на хиляди работници, сега сме стотина. Перник беше голям град, имаше работа, два стадиона на "Миньор" и "Металург" (впоследствие двата отбора се сливат). Сега на стадиона на "Металург" ще открият два големи магазина. Там ще работят над триста души. В последно време градът живна. Има ред и законност", разказва Петров.

Още не е гледал филма, но от трейлъра е разочарован. Трябвало него да го питат, като "по-старши" фен. С мъка споделя, че агитката не е единна, разцепена е на няколко фракции, някои от които били доста крайни, хулигани. Даже неговата внучка се възмущавала от псуването и поведението на Дадо (друго действащо лице от филма, треньор по борба, скинар, носи тениска с лика на Хитлер, с агресивно поведение и силно влияние в групата) по време на мач. Петров споделя, че сега основна цел на тарторите на агитките е да привличат феновете в кафенетата си, да въртят бизнес с шалчета и фен артикули на отбора. Когато стюардите на стадиона били от агитките, имало много повече ред и респект към отбора и играчите. Така феновете можели да си набавят и допълнителни средства. За съжаление вече никой не питал "истинските фенове" как трябва да се организира клубът.

Мартин Жлябинков, секретар за младежката дейност и спорт в община Перник, друг персонаж от филма, представен как с притеснена физиономия, от трибуната на соц-лукс зала, обяснява на сърдитите ултраси, че отборът е сдружение с нестопанска цел, но общината ще помага с каквото може, дава доста интересно интервю на сайта ZaPernik.com през септември т.г., в което осветлява какви суми се отпускат за отбора от общината и какъв е приносът на агитката. Тъй като стадионът на "Миньор" е общински, общината поема пълната му издръжка и всички режийни, отделно всяка година се отпускат 250 000 лв. за подпомагане на отбора. Относно агитката: "Личните ми впечатления, споделя Жлябинков, са, че последните три години феновете не показаха, че могат да пълнят стадиона и да подкрепят клуба, както и назад в годините. Миналата година, когато "Миньор" се бореше и беше на крачка за влизане в А група, на стадиона имаше не повече от 600 - 700 души. (...) Купените абонаментни карти са не повече от 70. Това според вас подкрепа ли е от феновете на клуба? Да не отварям темата с глобите, които феновете носят на клуба по мачове."

Националисти vs. родолюбци

Авторът на филма Николай Стефанов е отраснал през 90-те години в Перник. Като повечето деца е бил фен на отбора, горд с миньорското си потекло. През целия филм доста умело са вмъкнати архивни кадри от миньорския хабитус. Първо в черно-бяло се появяват миньорите с чуковете, които, голи до кръста, със силата на мускулестите си тела разбиват земята. Те са героите на Перник, изградили града в полето. Тази сцена е следвана от друга, пренасяща ни в настоящето: в близък план (Стефанов използва 35-милиметров обектив и за близките планове е бил буквално на една ръка разстояние от хората) е показано непознато лице, сбръчкано, мръсно, но от лоша хигиена, не от сажди, разпознава се много пиян мъж, пее, че е "горд син на юнашки народ". В друг кадър подобен типаж пее песен: "Като за Перник чуете, треперите всички от страх и страшно проклинайте перничаните, известни по целия свят."

Съвременните герои на Стефанов се събират на биваци в гората, закачат свастики, пеят химни, парчета на "Хиподил" и "Таралежков", скинарски песни, вдигат наздравици, като вмъкват и по някоя дума на немски, пият и за предците си миньори, герои на социалистическия труд, без съмнение антифашисти. Попитан в интервю дали не намира тези символи за притеснителни, режисьорът отговаря: "Недоволството кара хората да отиват в екстремни посоки и крайности. И за мен това е един от основните проблеми в нашето общество, че няма диалог и хората не се опитват да разберат другия." Според Стефанов проблемът не трябва да се замита под килима, а да се осветява и осмисля.

Медийният анализатор Жана Попова в изследването си "Новите млади по футболните трибуни" разказва за младеж, завършил в чужбина хуманитарна специалност, който, отивайки на мач, се улавя, че псува чернокож играч. Той споделя, че "стадионът го прави нацист".

Главният герой от филма, Цецо, пернишки скинар, накрая намеква, че не иска синът му да е като него - да мрази, да е нетолерантен. Но "ако го влече", ще го подкрепи. Цецо станал скинар, защото се заплеснал по "навитите дънки", "кубинките с бели връзки", много искал да е част от тази група и лека-полека успял.

Субкултурата на скинхед се появява през 60-те години в промишлените градове на Великобритания, които много напомнят на Перник. Индустрията се преместила в Китай и местните заводи отишли за скрап, а работниците останали без работа и без социална сигурност. Етнологът Вихра Барова, която изследва субкултурната идентичност на футболните фенове, смята, че футболната запалянковщина е обединяващото скинарите звено. Основните им занимания са побои и защита на територии заради все по-оскъдните ресурси. Проявяват насилие срещу чужденци, хомосексуални и изобщо всички пасивни култури. Често те са неквалифицирани или полуквалифицирани работници. "Голата глава, шалчето (символ на промишления работник), груба фланелка с навити ръкави, груби панталони с тиранти и тежки работнически обувки", точно като Цецо от филма.

Николай Стефанов намира героите си "гневни" и "сърдити" от това, което са преживели - обедняване, безработица, лоша инфраструктура, режим на водата, всичко е в бурени и мръсотия, като капак идва и сривът на отбора. Отборът на "Миньор", макар и с дълъг живот (77 години от учредяването му през 1945 г., макар че според официалния сайт на клуба съществува още от 1919 г. под името "Кракра"), от 2013 г. е изваден от професионалния футбол и се състезава в Б група.

В "Нямаш място в нашия град" кристализира друг съвременен проблем: смесицата на патриотизъм, национализъм и чист фашизъм, която сериозно обърква младите и ги тласка в крайни позиции. Героите от филма не попадат недвусмислено в някоя от трите категории, те са толкова объркани, че е много трудно да им се направи профил. Но в същото време много лесно са готови да прекрачат границите на закона, морала и да навредят на себе си и околните.

Ретроспективно във филма отново се появяват документални кадри, миньорът от черно-белия филм вече не рине земята само с чук, трудът му е подпомогнат от машините и всичко е механизирано. Кадърът се сменя, Стефанов отново ни пренася в наши дни с антиутопичния образ на ТЕЦ "Република" и ръждясалия скелет на завод "Кристал". После виждаме гневната агитка да клати желязната ограда на стадиона, да крещи и псува в един глас, срещу кого не е ясно, но са много ядосани. Следва друг кадър на красива зеленина, бистро езеро и баща и син, ловящи риба. Момченцето си фантазира за жаба, която му се смее, а бащата много сериозно иска да я улови с въдица. Това е и съвременен Перник, съвременна България, изтъкана от клишета, противоречия, от разпад и частичен възход, от объркани и гневни хора, склонни да обвиняват за мизерията си въображаеми врагове, но не и да погледнат в собствените си домове.

"Нямаш място в нашия град" е част от каталога на HBO Max и достъпен за гледане в платформата.

1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    ewg401140638 avatar :-|
    ewg401140638
    • + 5

    Филмът не е лош, но основния ми проблем с него е че е точно тип "fly on the wall" и липсва повече коментар или задълбаване в историята на темите му (изключвайки архивните кадри на Перник през социализма). Ето в тази статия например доста по-дълбоко се обяснява и за скинарите, и агитките, и за прекариата - неща които ми се искаше като информация да ги получа от самия филм.

    Нередност?
Нов коментар