Новият брой:
Служебната президентска република

Режимът отива на кино: Деян Статулов за цензурата в българските филми между 1948 - 1989

Дългогодишният кинокритик описва механизмите в книгата си "(Не)възможната свобода"

Деян Статулов    ©  Цветелина Белутова
Темата накратко
  • В книгата "(Не)възможната свобода" Деян Статулов описва различните механизми, по които БКП постепенно става монополист в кинопроизводството и държи под контрол цялостната културна сцена.

Кинокритикът Деян Статулов е познато лице за всички, които търсят ориентир какво трябва (или не трябва) да видят на голям екран. През последните години той не е само по следите на новите филми, но и на неясните събития в историята - след подробно изследване на документите на Централния комитет към БКП в Централния държавен архив и в МВР Статулов завърши книгата "(Не)възможната свобода: идеологическата цензура в българското игрално кино (1948 - 1989)".


Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Темата накратко
  • В книгата "(Не)възможната свобода" Деян Статулов описва различните механизми, по които БКП постепенно става монополист в кинопроизводството и държи под контрол цялостната културна сцена.

Кинокритикът Деян Статулов е познато лице за всички, които търсят ориентир какво трябва (или не трябва) да видят на голям екран. През последните години той не е само по следите на новите филми, но и на неясните събития в историята - след подробно изследване на документите на Централния комитет към БКП в Централния държавен архив и в МВР Статулов завърши книгата "(Не)възможната свобода: идеологическата цензура в българското игрално кино (1948 - 1989)".

"Интересно е да се разберат механизмите за контрол и как може да ги отсеем от архивите, тъй като официална цензура и правила няма. Казусите и методите са различни, това, което ги обединява, е, че санкционираните филми са антиконформистки, не спазват социалистическия реализъм като естетика", обяснява Статулов, създател на сайта kinoto.bg, автор в месечника "Култура", филмов наблюдател за bTV, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет, главен асистент в БАН.

В книгата той систематизира различните видове цензура в хода на историята и политическите системи, редуващите се моменти на контрол от страна на БКП и "размразяване" на репресивните практики, и проследява как важните събития в Източна Европа кореспондират с налагането на определени правила.

9 септември 1944 г. не носи мигновени структурни промени за културната сцена. Те се усещат най-силно от 1948 г. насетне, когато БКП създава Комитет за наука, изкуство и култура, който да засили марксистко-ленинската идеология, и от 1952 г., когато СССР създава ГЛАВЛИТ (Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията) - източник на практики за контрол, които се копират в България. Априлският пленум на БКП от 1956 г., след който Тодор Живков заменя Вълко Червенков като държавен глава, носи период на по-голяма творческа свобода и малко по-интензивни международни отношения със Запада, но втвърдяването на мерките се засилва отново след Пражката пролет на 1968 г. Ролята на Държавна сигурност в спирането на определени филми е осезаема след 1967 г., когато БКП прави комисия срещу "идеологическата диверсия".

Друг период на "размразяване" е културната политика на дъщерята на Тодор Живков, Людмила Живкова, през втората половина на 70-те. То е последвано от нова фаза на по-директен държавен контрол покрай честванията на 1300-годишнината от основаването на българската държава, съпътствани от вълна на поръчани от държавата филми, скриване от обществото икономически проблеми на страната, опасност от надигане на местната интелигенция след реформите на Горбачов в СССР.

Статулов изследва няколко примера, в които режимът директно се е намесвал и е спирал определени заглавия, тъй като сюжетите им противоречат на идеологията: събитията от 1968 г. водят до забраната на "Понеделник сутрин"(1966) на Ирина Акташева и Христо Писков (дългогодишните им проблеми със системата са описани и в документалния филм "Мълчание с достойнство" на Адела Пеева), създаденият при множество трудности "Привързаният балон" (1967) на Бинка Желязкова, определен на заседание на съвета на Българската кинематография като подигравателен за българските селяни, "Завръщане" (1967) на Лада Бояджиева, "Прокурорът" (1968) на Людмил Шарланджиев, история за комунист, който е наказан, след като си позволява да каже това, което наистина мисли, по време на пленум. Тези филми са пуснати в кината едва в края на 80-те години.

Комедията "Последният ерген" (1974) на Володя Янчев е нарочена, че окарикатурява армията, "Кратко слънце" (1979) на Людмил Кирков е приет положително от критиката, но е свален от екран седмица след премиерата му заради "изкривяване на обективната истина за живота", "Една жена на 33" (1982) на Христо Христов е също добре приет и рекламиран, но впоследствие се появяват негативни отзиви, които идват директно написани или поръчани от партията, счетен е за "вражески и антипартиен". По всяка вероятност това е и опит за сплашване на културната интелигенция, тъй като Христов е председател на Съюза на филмовите дейци. Той дори получава критично писмо от Живков, ядосан, че филмът "извисява грозното".

Координирането "отгоре" на негативни рецензии и писма от зрители в пресата изглежда като повтаряща се практика, която цели маргинализирането на произведенията: в бележките Статулов намира чернови и белови на някои от негативните ревюта, както и въпроси как те да бъдат платени. В книгата се споменава и случаят с репресирания режисьор Веселин Бранев, за когото Димитър Коцев-Шошо направи документалния филм "Следеният човек".

"Нормално за времето си, всички процеси от реализацията - производство и разпространение, са държавни, тоест контролът е на всеки един етап", казва Статулов. А етапите са следните: някой има идея и пише сценарий, предлага го на режисьор, предложението отива на комисия към киноцентъра в Бояна, съставена от професионалисти, но винаги с мълчаливото присъствие на лице от отдела за агитация и пропаганда към БКП, понякога и от Държавна сигурност.

Първо се обсъжда сценарият, после режисьорската книга, към която може да има възражения за избора на актьори - както е имало по отношение на Пепа Николова в "Понеделник сутрин" като "неподходяща". Когато Статулов изследва архивите, му прави впечатление как понякога възраженията са на база на ежедневни отношения. "Обикновено не художественият съвет е този, който цензурира филмите - висш партиен член субективно решава, че някой елемент е в асинхрон с партийната повеля. Поведението на кинокритиката ни в повечето случаи е всъщност достойно. В хода на изследването разбрах, че имаме истински дисиденти, макар и в малко по-различен смисъл. Надали тези режисьори са си казали "сега ще направим филм против партията", но са имали творческия импулс да направят нещо различно отвъд идеологическата примка."

Според Статулов подобна книга е нужна, тъй като има малко специалисти в областта, които са се впускали по-дълбоко в темата - трудът му стъпва върху написаното от Иван Еленков, Евгения Калинова, Ингеборг Братоева-Даракчиева и Александър Янакиев (1955 - 2015), който окуражава Статулов да разработи идеята си. "Опитвам се от дистанцията на времето да преосмисля тази система, в която живях до 14-годишен. Така че това е книга и за мен." Решава цялата информация да дойде от архивите и да не прави интервюта с все още живи съвременници на събитията, тъй като "все пак изкуството на човешката памет е да бъде избирателна".

Кои от тези филми биха били интересни и за публиката днес?

"В "Прокурорът" младите зрители могат да направят паралел с проблемите на съдебната система у нас и сега, зависимостите между правосъдие и власт. Темите, заради които филмът е спрян тогава, са актуални и днес", казва Статулов. Независимо от художествените достойнства на един филм, всеки е документ на времето. Самият факт, че в сцена минава трамвай, който не е същият като този днес, задава контекст, построяването на диалога също разказва за съответното време. Филмите са нашата национална визуална памет."

"(Не)възможната свобода: идеологическата цензура в българското игрално кино (1948 - 1989)", под редакцията на друго водещо име в кинокритиката у нас, проф. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева, е в книжарниците, издадена от "Локус".

През ноември се появи още една книга, която изследва миналото на българското кино, като тя отива дори по-назад и разказва за събитията преди периода, който изследва Статулов. В "Летопис на нямото кино в София (1896 - 1933)" Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева проследяват първите киносъбития в София - от появата на салони до първите екранизации по литературни произведения и копродукции. Предстои безплатно електронно издание на книгата.
1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    cil03471704 avatar :-|
    miro lazarov

    Поздравления за д-р Статулов.Още от ученик в
    И хтиман личеше ,че ще израстне в науката.Поздравления. PhD Мирослав Лазаров.

    Нередност?
Нов коментар