Войната и мирът на Линзи Адарио, която снима за NYT и Time
Фотографката смята, че репортажът остава фундаментално средство за разпространение на фактите
Краси Генова
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Не се случва често, но докато разглеждат изложбата "Майсторски серии - Линзи Андарио", в галерията към училището за визуални изкуства в Ню Йорк, хората масово притихват. Такова е наблюдението на кураторите на най-посещаваната експозиция в Ню Йорк този сезон.
Американската фотографка Линзи Адарио стана много известна с разтърсващите си кадри от войната в Украйна, появили се неколкократно на челната страница на New York Times, но документирането на социални бедствия и човешки трагедии на няколко континента е нейно призвание от поне две десетилетия. Адарио смята, че във времето на масова дезинформация, фотографии като нейните са образователни, защото осигуряват контекст и достоверност.
Не се случва често, но докато разглеждат изложбата "Майсторски серии - Линзи Андарио", в галерията към училището за визуални изкуства в Ню Йорк, хората масово притихват. Такова е наблюдението на кураторите на най-посещаваната експозиция в Ню Йорк този сезон.
Американската фотографка Линзи Адарио стана много известна с разтърсващите си кадри от войната в Украйна, появили се неколкократно на челната страница на New York Times, но документирането на социални бедствия и човешки трагедии на няколко континента е нейно призвание от поне две десетилетия. Адарио смята, че във времето на масова дезинформация, фотографии като нейните са образователни, защото осигуряват контекст и достоверност.
Линзи Адарио е отразявала събитията в Афганистан, падането на режима на Садам Хюсеин в Ирак през 2003 г., хуманитарните кризи в Конго, Либия, Сомалия, Йемен и южен Судан. Прекарва шест години в Дарфур и е сред малцината фотографи, които успяват да документират процеса срещу суданския президент Омар ал-Башир, обвинен в престъпления срещу човечеството.
Обективът й проследява всички етапи и на войната в Сирия и движението на потока сирийски емигранти към Турция, Германия и Гърция. Винаги на първа линия, през последните няколко месеца Линзи пътува поне веднъж в месеца до Украйна, за да документира ужаса на войната там.
Човешката драма е на фокус в работата ѝ още от самото начало на нейната кариера. Започва с дългогодишен проект, свързан със смъртността на жените в Африка, заради усложнения по време на раждане. По-късно изследва темата за жените като жертва на военните конфликти. Серията портрети на жени, преживели насилие на бойното поле, отвличани, изнасилвани и пребивани от войници, е смразяваща.
Самата тя е отвличана два пъти от военните, обслужващи диктаторски режими. Веднъж попада в засада на талибаните, от която оцелява по чудо. Шофьорът й загива, но Линзи продължава напред, за да запечатва истината в кадрите си.
През 2015 г., списание American Photo я нарежда сред петте най-добри фотографи на последните 25 години с аргумента, че нейните фотографии променят начина, по който гледаме на военните конфликти в световен мащаб.
Фотографиите ѝ оставят хората без думи, а двете ѝ издадени до момента книги - "За любовта и войната" (2018, Penguin Press) с фотографии, и мемоарът "Животът на фотографа - любов и война" (2015, Penguin Press) проследяват най-важните моменти от професионалната ѝ и личната ѝ история.
Линзи Адарио и трите ѝ сестри израстват в Уестпорт, Кънетикът, където родителите им имат фризьорски салон. В един момент бащата напуска дома, за да заживее открито с мъжа, когото обича. В интервюта Линзи споделя, че днес се радва да има двама бащи и една майка.
Всъщност, именно баща ѝ е причината фотографията да се превърне в неин професионален път - получава първия си фотоапарт от него като подарък, когато е само на 12 години. Купува си няколко книги със съвети как се ползва камерата и понеже се срамува да снима хора, в началото насочва обектива си към цветята, небето игробищата.
След гимназията се записва да учи две специалности в университета в Уисконсин - международни отношения и италиански език и прекарва последната година от следването си в Болоня, където за първи път се осмелява да снима хора и разбира, че това е истинското ѝ призвание. Намерила посоката си, Линзи научава и испански и започва работа в малък вестник в Буенос Айрес. Там, въпреки упоритостта ѝ, поне няколко пъти й казват, че от нея фотограф няма да стане, но ѝ дават последен шанс - ако се сдобие с кадри от снимачната площадка на филма с участието на Мадона - "Евита", ще ги публикуват. Успява да пробие, снима Мадона, носи в редакцията кадрите, които определя като "абсолютно ужасни" и получава покана за работа във вестника. Натрупаният опит използва в Ню Йорк, където година по-късно започва да работи като фотограф на свободна практика. Получава най-много ангажименти от Associated Press.
Пътува до Индия и Афганистан и срещите със страданието на жените я провокират да започне самостоятелен проект, посветен на жените в Афганистан. Случайна среща по време на работен ангажимент в Турция, променя личния й живот. В офиса на агенция Reuters среща бъдещия си съпруг, Пол де Бендерн, който управлява екипа там. Като колега, пътуващ журналист, той познава добре рисковете на професията, както и големия проблем в личен план - честите отсъствия.
Линзи обещава да намери време за сватбата им, но преди това трябва да приключи проекта си за жените - жертва на военни конфликти в Афганистан и Пакистан. Фотографиите, уловили страданието и ужаса им, ѝ носят награда "Пулицър" в категорията международен репортаж (заедно с екипа, отразяващ Афганистан и Пакистан), както и двугодишна стипендия на стойност от половин милион долара, на фондацията "МакАртър".
Омъжва се за Пол де Бендерн и за няколко дни остава в Ню Йорк, но получава предложение от фондацията да работи върху темата за умиращите от усложнения родилки в Африка и отново стяга куфара си. Пътуването до Сиера Леоне и срещата с мама Сеси, 18-годишно момиче, което умира от кръвоизлив след раждането на близнаците си, я провокира да напише есе за списание Time - "Да умреш, докато даваш живот", което предизвиква световен отзвук.
Статията е повод една от големите фармацевтични компании да ѝ предложи създаването на тематична фондация, с финансова инвестиция от тяхна страна на стойност 500 милиона долара. Проектите, свързани с майчинството са близко до сърцето на Линди Адарио, особено след раждането на нейния син Лука преди няколко години.
"Работя като фотожурналист от поне 25 години и съм постоянно в движение, от страна в страна, от събитие в събитие, за да документирам тези толкова противоречиви исторически моменти. Правя това, защото продължавам да вярвам във фундаменталното значение на журналистиката, на мисията да помагаш и разпространяваш информацията, фактите, чрез репортажа и фотографията. Изкуството да разказваш истории е свързано със създаването на връзка между хората - само така можем да разберем другите и самите себе си", казва Линзи Адарио на откриването на изложбата в присъствието на нейните студенти и официалните лица, сред които и една от най-големите й почитателки - Хилъри Клинтън.
Отново там тя призовава хората да проверяват информацията и да подлагат на критичен прочит често непочиващите на факти публикации в социалните мрежи. "Само добрата журналистика може да формира мнение и да осведоми хората, които най-сетне трябва да прозрат силата си на променящи обществото, съдбата и живота си индивиди."
Професионалният, а и личният живот на Линзи Адарио са достойни за филм и неслучайно с това се е заел самият Стивън Спилбърг, който от година насам работи върху проект с Дженифър Лорънс в главната роля. Замисълът е вълнуваща история за силата на духа и свободата като най-голямата ценност за съвременния човек.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.