С Вапцаров под вежди се гледаме строго

В "Оловна тишина" писма, свидетелства и ръкописи, намерени в Държавна агенция "Архиви", се публикуват за първи път, включително стихотворението "Хроника", възстановено по памет от Вапцаров по време на един от разпитите. В книгата са включени и писмените обяснения на арестуваните с Вапцаров пред Централния комитет на комунистическата партия, които разясняват как са били интернирани и кого предават по време на разпитите, форма на морален процес. В документалния разказ присъстват и съвременници на събитията от началото на 40-те, интервюирани и все още живи по време на работата по документалния филм на Бонев.

Така Александрова реконструира една сценография на случващото се с Вапцаров през последните години от живота му. Книгата разглежда и в по-широки теми, например кой и как създава представата в България за "комунистическия рай" в СССР, как определени личности (Трайчо Костов, Антон Югов) са дирижирали работата на подривната организация, ръководили са централния комитет и БРП /к/ под директивите на съветската легация в София.

Преглед на оригинала

Александрова надниква във всички детайли и развои около дело №585, в което през 1942 г. обвиняемите за противодържавна дейност срещу Царска България са 60 души. Включително хора от ръководството на комунистическата партия, забранена след атентата над "Света Неделя" през 1925 г., но де факто продължила дейността си. Издадени са 12 смъртни присъди, но половината от осъдените са "в отсъствие". Вапцаров е един от другите шестима, чиято присъда е изпълнена на 23 юли 1942 г.

Във всички показания, които тя изследва, личи, че се създава ситуация на масово предателство и недоверие, маргинализиране на хора като Вапцаров и фаворизиране на личности, които по-късно ще влязат във висшия ешелон на партията.

"Вапцаров има три устни показания, в които много подробно и фактологично изброява всички детайли около хората, с които е имал контакт. 116 страници показания, за сравнение - Георги Минчев и Цвятко Радойнов, също осъдени на смърт, са написали 40 и 60 страници", уточнява Ивайла Александрова. И допълва: "След тези показания той написва "Прощално" и първия куплет към "Борбата е безмилостно жестока". В момента, в който е дал всичките си показания и имена, той продължава да пише, но с един много различен почерк, който сме анализирали с графолог. Пише с едно отстранение, извън това какво се случва около него, все едно се е обезвремил. В този момент си отива революционерът, остава поетът."

Според Александрова само спомените му дават възможност да функционира като човек и едно от предизвикателствата пред нея е как да разчете психологически Вапцаров. За целта тя се консултира с д-р Давид Йерохам и д-р Любомир Канов. Безсилен и безпомощен, писането е единственото полето, в което той има контрол.

Според Ивайла Александрова през тази 1942 г., две години преди партията да изземе властта, започва пренаписването на събитията: прикриване на предателства и изкуствено героизиране. В показанията си всичките главни обвиняеми по дело N. 585, всъщност дело на ЦК на БКП, са се предали един друг, а в затвора Трайчо Костов, Никола Павлов, Иван Масларов започват разследване на това предателство, с цел манипулация на процеса: искат отказ от показанията им, за да се обезсилят показанията срещу Костов, за да се

спаси Трайчо Костов. Книгата разказва как в момента, в който Антон Иванов, Вапцаров, Петър Богданов, Атанас Романов и Георги Минчев по време на процеса, дни преди произнасяне на смъртните им присъди, пишат обяснения пред комунистическата партия кой, кого, как е предал - от Москва започва пренаписването на историята и превръщането на не-героите в герои.

Александрова и Бонев виждат Вапцаров като човек, приел чужда вина, изкупителна жертва на Трайчо Костов, Никола Павлов, Иван Масларов, и тримата малко по-късно стават влиятелни фигури в структурата на партията. Въпреки че трима стенографи документират процеса срещу Вапцаров, показанията към днешен момент не могат да бъдат открити. Липсват полицейско досие и отпечатъци.

"Миг след грабежа

ще бъда разнищен"

Филмът "Пет разказа за един разстрел" и книгата "Оловна тишина. Историята на един изстрел" оформят един над десетгодишен процес по проучване на живота на Никола Вапцаров. Какво прави Вапцаров един силно индивидуален случай?

"Винаги съм имала интерес към поетите, които са загинали по трагичен начин. Първата ми книга "Горещо червено" (2008) е за Райко Алексиев, умрял от побой и после съден от Народния съд, а Вапцаров е разстрелян. В българската история има една повтаряемост на убийства на интелектуалци", казва Александрова.

Тя вижда това явление като траен процес, който се повтаря във време на кризи. "Костадин Бонев продължи с филм за Гео Милев, също убит по политически причини, докато аз продължих с Вапцаров, въпреки че архивите се намират трудно и не всичко може да бъде отворено. Прочитът на историята продължава да е комунистическият прочит."

Костадин Бонев определя Вапцаров като най-неразбрания български поет. "Той е имал редкия шанс да се роди на място, на което поезията му е напълно некомуникативна, включително с хората, от които по някакъв начин той е зависел дали ще може да се наложи. С изключение на двама-трима негови приятели, художници, никой не го е схващал."

Единствената стихосбирка на Вапцаров - "Моторни песни" (1940) Преглед на оригинала

За Бонев трагедията при Вапцаров е в това, че поетът се сблъсква челно с идеологиите, които компенсират липсата на разбиране, която среща сред хората около себе си. "Във филма, който сега завършвам, присъства репликата, че всеки човек на изкуството търси признание, колкото и да казва, че това не е вярно. На мен ми е любопитен контекстът на средата, в която Вапцаров се появява, защо тази среда не го разбира, особено когато става дума за интелектуален елит, партиен интелектуален елит."

Според него темата няма как да се изчерпи скоро. Прожекциите на документалния му филм само затвърждават впечатлението, че публиката има едновременно траен интерес към личността на Вапцаров, но и искрена привързаност към поезията му.

Бонев вижда Вапцаров като човек, който доброволно се е самообвинявал за неща, които не е извършил. "Ние до голяма степен сме хронометрирали неговата нелегална дейност и тя е смехотворна. Той не е умеел нищо специфично и е един от малкото, ако не единственият, който не е използвал измислени имена, правил е срещите си в дома си, не се е крил."

Ако знаем повече за Вапцаров, знаем повече за себе си

Културологът и поет Кирил Василев е редактор на "Оловна тишина" заедно с Младен Влашки. Василев я определя като "жанров микс" и посочва филма на Бонев като ключов момент в новото разбиране за събитията.

Вапцаров е един от малкото автори, които в ученическите години успяват да задържат погледа му. "Също така принадлежа на поколение, което премина през еуфорията на 90-те и осмислянето на въпроса какво точно се случи между 1944 и 1989."

Когато се връща в спомените си, Василев казва, че в края на 80-те младите тогава са били наясно, че нещо не е наред с идеологията около тях, с авторите в учебниците, хвалени като образцови от БКП. "Човек разбира, че историята е сложен комплекс от процеси, които продължават дълго и трудно могат да се сложат в ясни граници, които обичаме да правим. Постепенно ме завладя въпросът за отношението между поет и история, изкуство и идеология, как историята прави един поет или дори самата поезия. Стихотворението "Прощално" е редактирано от победилата партия и дълги години сме го чели не по начина, по който Вапцаров го е писал. Тези, които монополизират и владеят историята, се оказват и съавтори на поезията."

За Василев е интересен и въпросът за антифашизма преди 1944, как вижданията за него се изкривяват след доминацията на партията и нейните наследници. "Има опит да се сложат в една кутия продемократическият антифашизъм и прототалитарният антифашизъм. В самия прототалитарен антифашизъм има нюанси. По подобен начин се различават европейското славянофилство и руското славянофилство - едното вярва в изграждането на общност, братство, в другото народите са под подчинение."

"Оловна тишина" надниква и в отношенията между Вапцаров и ръководителя на комунистическото съпротивително движение и ключова фигура в разпространяването на съветската пропаганда у нас Цвятко Радойнов (1895 - 1942). Според Василев те са достойни за пиеса, тъй като Радойнов непрекъснато го обработва и му влияе като използва желанието за истинска литературна реализация. "Той е като малък партиен Мефистофел."

Въпреки идеализма на Вапцаров Александрова, Бонев и Василев виждат известна отстраненост от него към средата си във факта, че той така и не става член на комунистическата партия.

Това прави казуса с Вапцаров сложен: какъв е неговият антифашизъм? "Антифашизмът на Вапцаров се различава от този на Радойнов или на Георги Димитров", казва Василев. За разлика от тях, той не е бил в СССР и не е имал досег със сталинисткия режим, няма пряк поглед върху реално случващото се, това води до романтизиране и представа, изцяло формирана от пропагандата и съветските филми. Вапцаров се чувства като част от международна битка за нов свят, това личи от "испанския" му цикъл или когато пише за "Един работник от Тексас, / хамалин от Алжир" в стихотворението "Двубой". Битка, която не може да бъде сведена само до случващото се в Съветския съюз."

Василев вижда смесване между желанието му да бъде част от по-големи процеси едновременно като деец и като автор. "Желанието да си част от историята, да правиш историята, да станеш актьор в нея - изкушението го има при всеки поет, всеки човек на изкуството."

Поетът vs човека

В книгата на Александрова и филма на Бонев Вапцаров изглежда като жертва на обстоятелствата, фигура, която не успява да направлява живота си.

"Човекът Вапцаров действително е някаква съвкупност от лични и исторически рикошети, но поетът Вапцаров успява да победи историята", казва Кирил Василев. "Това е човек, който иска да се занимава с литература, но по волята на баща си отива в морското училище, после става работник, който между другото пише, и то със скромен отзвук дори в левите среди. Следва провал в брака му, смъртта на детето му, а накрая има и провал в неговата т.нар. конспиративна дейност. Това е живот на провали. Въпреки всичко поетът в него оцелява и пише едно от най-добрите си стихотворения в затвора - "Прощално".

Александрова се вълнува и от по-голямата тема за героизацията и дегероизацията в българската история.

Образът на Вапцаров до днес продължава да бъде използван за различни цели: в края на миналата година в Благоевград се откри македонски културен клуб на името на Вапцаров - реакция срещу присъствието на български културни клубове в Северна Македония и подчертаване на връзките му с македонските идеи; през януари лидерката на БСП Корнелия Нинова позира сред букетите за рождения си ден до портрет на Вапцаров, а Министерството на културата обяви литературна награда на името на поета. Като че ли единствената оригинална и идеологически необременена референция към него се крие в излезлия наскоро дебютен албум на живеещия в Берлин музикант Bulgarian Cartrader (Даниел Стоянов) - Motor Songs, вероятно намигване към единствената стихосбирка на Вапцаров - "Моторни песни".

Според Кирил Василев четенето на поезията и историята на Вапцаров предстоят, тъй като мястото му в българската литература дълги години е осигурявано чрез идеологически инструменти. "От днешна гледна точка трябва да го виждаме в по-широкия контекст на българската лява поезия, да разберем как той стои до Гео Милев или Смирненски."

За нуждата от книгата, писана девет години, Ивайла Александрова съди по реакциите, когато е споделяла с колеги, че работи по нея. Неведнъж са я питали: "Не те ли е страх?" За нея това е сигурен знак, че "толкова много години след 1989" страхът да се говори продължава да витае.