Театърът вика човека – акценти от Festival de Almada

Екологичната катастрофа, пред която е изправена Земята по вина на самите хора, е в основата на спектакъла "Едип" (преразглеждане на мита за Едип цар от съвременна гледна точка) на световноизвестния германски режисьор Томас Остермайер и драматуржката Мая Заде (театър "Шаубюне"). Важни послания тогава отправиха и Лайда Азкона и Тало Толоза-Фернандес (Antic Teatre, Франция, Чили) с документалния спектакъл "Южни земи", бунтуващ се срещу новите форми на колониализъм и произтичащите от него безчинства, дори и в XXI век.

Болезненият пример е с индианското племе мапуче, което не спира да се бори срещу потисничеството и непрестанните опити за завладяване на земите на предците им в Патагония. Мапуче означава "хора на земята". Те живеят мирно там от векове, като за тях е важно да не губят връзка с корена си. Гласовете на някои от тези хора са увековечени в спектакъла чрез личните им истории, записани и изговорени с човещина от актьорите. "Насилието, с което Аржентина се е отнасяла към тях, по-късно се възпроизвежда и в Африка. Темата е универсална и все така актуална за жалост, затова не трябва да се мълчи", каза миналата година Лайда Азкона.

Светът продължава да се разпада и това не е фалшива новина, а съвсем реална. Реална, колкото е била и войната с нацистите, както и мракобесният период с репресиите на комунистите през XX век. Тези събития все още са жива рана и е важно да не се забравят. За това става дума и в пиесата "Аз съм собствената си жена" от известния американски драматург Дъг Райт, спечелила награда "Пулицър" за драматургия през 2004 г. През 2022 г. едноименният спектакъл получи и най-много зрителски гласове на театралния фестивал в Алмада.

Постановката на Експерименталния театър в Кашкайш - една от най-старите независими театрални компании в Португалия, създадена през 1965 г., се завърна на феста през 2023 г. На 40-то му издание тази година, "Аз съм собствената си жена", дело на най-възрастния режисьор в португалския театър Карлос Авилез, се игра цели три пъти, защото спектакълът е символично важен, въпреки че през 2022 г. беше предизвикал недоволство сред хора в социалните мрежи, смятащи, че само транссексуален актьор трябва да играе основаната роля в постановката.

В пиесата се представя истинската история на Шарлота фон Малсдорф, родена в мъжко тяло, но определяща се като транссексуална жена. Оцелява в жесток свят на война, на потисничество, на тотална несвобода, но винаги е имала смелостта да бъде себе си. Поставя началото на ЛГБТ движението и борбата за равноправие на тази общност в Германия. Създава и музей в Берлин-Малсдорф, в който се съхранява колекцията ѝ от ежедневни предмети от Грюндерския период през Ваймарската република, Третия райх, ГДР и обединената ФРГ.

На фестивала в Алмада Шарлота беше отново съживена на сцената от прекрасния португалски актьор Марко Д'Алмейда. През 2013 г. той участва във филма "Нощен влак за Лисабон" с Джеръми Айрънс, а сега играе 35 роли в пиесата на Дъг Райт. В нея и в спектакъла неминуемо се срещат и изречения за това как руските танкове атакуват, за бомбите и т.н., което и днес звучи смразяващо актуално.

Постановката се играе за първи път малко преди 24 февруари 2022 г., когато Русия нападна Украйна, и оттам насетне, както споделя Марко Д'Алмейда, "усетих, че изговаряният текст става още по-значим за всеки човек в публиката, за всички нас. Историята се повтаря, за жалост, и в това е опасността".

Човечеството явно не се учи от грешките си. Шарлота запълва и сцената с вещи като тези, които събира в реалността, казвайки, че е важно да се съхраняват, за да напомнят за онези години. Това е образ-метафора и в пиесата, но атмосферата днес, с еманципиращия се национализъм и заплахите спрямо "чуждите" и малцинствата, е тревожно ехо на онези жестоки времена. Затова и хората, гледащи "Аз съм собствената си жена" на фестивала в Алмада, пак и пак се разпознават в историята на Шарлота. "От значение е театърът не само да ни забавлява, а и да ни провокира да мислим - да чувстваме, но и да променяме гледната си точка. Всички сме човеци и може да намираме пътища един към друг чрез изкуството", убеден е актьорът Марко Д'Алмейда.

Изкуството е шанс за огласяване и заемане на позиция и по друга болезнена тема - насилието над жените и изправянето срещу стереотипите и предразсъдъците, на които те са жертва в арабския свят. В тяхна защита е непримиримият глас на живеещата в Бейрут актриса, писателка и активистка Ханане Хадж Ал. Тя се бори за свободата на изразяване и демокрацията в родния си Ливан, а спектакълът ѝ "Джогинг" спечели най-много зрителски гласове на тазгодишното издание на фестивала в Алмада.

Постановката "Джогинг" на ливанката Ханане Хадж Ал спечели най-много зрителски гласове на тазгодишното издание на фестивала в Алмада. Фотограф : Marwan Tahtah

Отново благодарение на театъра се състои и безценна човешко-творческа среща в спектакъла на швейцарския режисьор Мило Рау "Всяка жена", контрапункт на пиесата "Йедерман" ("Всеки човек. Пиесата за смъртта на богаташа") на Хуго фон Хофманстал в театър "Шаубюне". Премиерата му беше през 2020 г. на Залцбургския фестивал, по време на парализиралата света пандемия, а през настоящата година се представи и на феста в Алмада.

Режисьорът Мило Рау е един от най-интересните творци на съвременния театър, запомнящ се заради остро политическите си спектакли. Сред темите на документалните му пиеси са бежанската криза и геноцидът в Руанда, свободата на изкуството в днешна Русия и др.

"Всяка жена" на Мило Рау Фотограф : Armin Smailovic

"Всяка жена" също е базирана на истинска история. За създаването на спектакъла Мило Рау и актрисата Урсина Ларди (участвала в "Бялата лента" на Михаел Ханеке, спечелил голямата награда на филмовия фестивал в Кан, 2009) се срещат с терминално болна жена. Предсмъртното ѝ желание да се качи на сцената поне още веднъж (Хелга Бедау е бивша учителка, а през годините и фигурант в театъра) се сбъдва. В спектакъла на Рау образът ѝ се вижда на видеоекран, Ларди води диалог с жената чрез записа, споделят се лични истории, мигове, усещания. Във "Всяка жена" темата за смъртта води до взиране в смисъла на нашето съществуване.

Спектакълът на Мило Рау беше изигран в Културния център - Белем (бел. авт. - за всеки уважаващ езика читател уточняваме, че по-правилното изписване, отразяващо произношението на португалски, е Белейн) в Лисабон, а целият Лисабон е майсторско произведение на изкуството. Незабравим е, заради безценното съчетание от величествени старинни катедрали, кули и дори схлупени къщурки. Португалската държава е превърнала в ценност историята си, съхранява и развива богатото си културно и археологическо наследство от римско време (ІІІ в. пр. Хр.), също и от времето на маврите.

Забележителни са множеството изваяни скулптури по знакови сгради в града. Като тези на Триумфалната арка "Руа Аугуща (построена 1873), отбелязваща възстановяването на Лисабон след трагедията с жестокото земетресение с магнитут 9.0 по скалата на Рихтер, пожари и цунами през 1755 г., когато според различни източници загиват между 30 000 и 60 000 души, a 90% от сградите са унищожени. Възстановени са след построяването на нов град.

Белемската кула, построена в началото на XVI в. Източник: Turismo de Lisboa

Напълно непокътната остава великолепната Белемска кула, построена в началото на XVI век и имала за цел да предпазва пристанището на Лисабон от нападения. Намира се там, където река Тежо (най-дългата река на Иберийския полуостров) се разгръща и впоследствие се влива в Атлантическия океан. Оттам португалските мореплаватели са започвали пътешествията си в епохата на Великите географски открития. Внушителен е и манастирът Жеронимош, представител на късноготическия мануелински стил на португалската архитектура, също оцелял след опустошителното земетресение. В него са гробниците на мореплавателя Вашку да Гама и на португалския поет Луиш де Камойш. Оцелява и старинният квартал Алфама с уютните си калдъръмени улички и каменни стълби. Неслучайно от него е вдъхновен дори и Вим Вендерс, правейки филма си "Лисабонска история" (1994).

Манастирът Жеронимош, представител на късноготическия мануелински стил на португалската архитектура, оцелял след опустошителното земетресение от 1755 г. Източник: Turismo de Lisboa

Исторически и обществено важен факт е това, че над реката Тежо се извисява Червеният мост "25 април", който свързва Лисабон именно с Алмада и прекрасния театрален фестивал там. Първоначално той е кръстен на диктатора Салазар, а сегашното му име е горепосочената дата, когато приключва неговото управление в т. нар. Карамфилова революция от 1974 г. В дулата на оръжията на войниците са сложени карамфили и превратът е без жертви, а португалците празнуват Деня на свободата си на 25 април всяка година. В близост е и Статуята на Христос - построена в знак на благодарност към Богa, че е пощадил Португалия от ужасите на Втората световна война.

В XXI век обаче отново има война, потисничество, омраза Изкуството продължава да пита: "Защо?"