Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща / Разказ

15 26 фев 2010, 13:55, 4515 прочитания

Разказ Хачо като воля и представа

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Домът за отглеждане и възпитание на деца и юноши, лишени от родителска грижа(™), където по онова време изкарваше допълнителни доходи бате Сашо, големият ми братовчед, се намираше на брега на реката. Река - така наричаха хората от родния ни град мътнозелената помия и буренаците, които я обкръжаваха. Рибари все още можеха да бъдат забелязани - оставили старите си руски велосипеди встрани, приседнали на някой по-малко тревясал остров, чакаха. Никога не бях виждал да има повече от двама души наведнъж да ловят.

Домът, както почти всичко в това градче, носеше патриотично име от деветнайсети век и беше едно от онези места, за чието плачевно състояние медиите започнаха едва ли не с гордост да крещят след филма за Могилино. Все пак тук нямаше деца с умствени увреждания. Общият брой на обитателите беше около двайсет и пет - от тригодишни до абитуриенти. Един път седмично Александър, магистрант по психология (макар и по-голям от мен с пет години, той започна следване чак на двайсет и три), водеше психодрама в една от бараките в двора. Той често ми разказваше за тези сбирки, когато си пишехме. Там си говорели на различни теми, играели разни психологически игри – разигравали различни ситуации. Ако пък времето било хубаво, излизали с момчетата, които присъствали - броят им варирал между три и осем - на скованата от тях самите беседка. Стигнело ли се дотам обаче, рядко децата следвали Сашовите сценарии, а започвали да играят на пържоли или ирландски бой. От осмината, които идвали редовно, шестима били цигани. Седмият, Найден, дванайсетокласник в механотехникума, кроял планове да отиде да работи в Испания, след като си вземе дипломата. В двата пъти, в които присъствах на Сашовите сбирки, той усилено псуваше матурите и говореше за това, как щели да му съсипят живота, ако не успее да ги вземе. Няма да те скъсат, успокояваше го Сашо. Виж, че за двайсет точки от сто пишат тройка. Освен това в повечето стаи квесторите пускат да се преписва.


Осмото момче беше Хачо, героят на тази история.

Литературата би трябвало да може да обхване пълноценно и това, което звучи реално, и онова, което, след като го прочетем, ни се струва невероятно. И понеже твърдението, че в живота се случват такива странни неща, каквито не биха имали място в литературата, за мен винаги е попадало в категорията на тъпите сентенции, съм си задавал въпроса другояче - може ли това невероятно да бъде вложено като ядро на история, която си е поставила за цел да стои здраво стъпила в реалността, да бъде добра литература.

Може, разбира се. Просто, както всичко друго, трябва да бъде добре описано.



Хачо бил единайсетокласник. Изоставен от родителите си на осемгодишна възраст, в продължение на около година живял без дом в София. Когато за пръв път прочетох "Поема от зимата" на Тома Марков, си представих Хачо като по-малък и ми се прииска да се върна в неговата възраст, да отида при мама и да й разкажа всичко това, а тя да ме прегърне и да ме заведе на сладкарница и на кино - и така да се оправят нещата. Но както и да е, след около дванайсет месеца оцеляване в столицата той бил поет от властите и пратен тук - подробности не са ми известни. Не ми е известно и как точно я е карал през следващите си години в дома; всъщност първата ми среща с него беше на втората - и последна за мен - Сашова психодрама.

Трябва да сме почнали преди десет минути, вече е шест без двайсет. Бях тук за пръв път преди две седмици, а вдругиден се връщам в Щатите, при американската си съпруга, деца и работа(™). Миналия път беше интересно. Всеки трябваше да изиграе това, което смята, че ще прави след пет или десет години, като условието беше да изиграем нещо, което желаем. Тоест, ако циганинът Манол си мисли, че ще стане наркоман и ще проси по улицата или нещо подобно, да не го изиграе, ами да влезе в ролята на строител или продавач в будка (той обаче ме помоли да играя момиче, нали имам дълга коса, и демонстрира как ме кани на танц, беше забавно, но добре, че не се наложи да играем и останалата част от вечерта). Аз пък си представих, че във фирмата са ме издигнали на позиция регионален мениджър за Източна Европа. Не че ако играех, че съм на сегашната си позиция, нямаше да извършвам същите движения - ръцете на клавиатурата и мишката, после ми звънят по джиесема, вдигам и говоря. Опитвам се да изглеждам зает. Ставам и се разхождам нервно из стаята. Това е то Иван братчеда, вика Сашо, работи в Щатите. Ехааа - не се сдържа най-малкото циганче. Сигурно взима хиляда милиона долара.

Този път Сашо не е казал какъв е сценарият. Освен това сме малко - аз, той, Найден и Манол. Някои от останалите няма да дойдат, казва братовчед ми, понеже имат важен футболен мач срещу електротехникума. Чудя се дали ще се сбият на игрището. Вратата се отваря и в малката стая с дъсчен под и десетина неудобни дървени стола, разположени в кръг - и повечето от които празни, - влиза Хачо. Братовчед ми никога не ми го е описвал как изглежда. Хачо е дребен на ръст и пълен, почти дебел, с дълга, мръсна, сплъстена черна коса и кръгли очила. Лицето му е крушовидно, носи плетен черен пуловер и изтъркани сини дънки. Задъхва се, държи в ръка книга. Запътва се към стола до мен, а Сашо изстрелва:

- Откъде е тая книга!

Не е въпрос - пита така, все едно знае откъде е. С доста силен глас.

Не му отговарят. Струва ми се чудно, че може да ти изстрелят въпрос-заповед с такъв тон, а ти да си мълчиш. Хачо сяда и протяга ръка към мен, за да ми се представи.

- Хачик - казва със сериозен тон.

- Иван – отвръщам.

Сашо става, идва до нас с бърза крачка и взема книгата от ръцете на Хачо. Странно, помислям си. Това момче е някъде на седемнайсет , а изглежда доста по-малко. Братовчед ми завърта томчето в ръцете си, разгръща го. А на мен почти ми увисва ченето. Не съм си сложил очилата, но различавам името Шопенхауер на корицата. Изданието е ново.

- Сега отиваш до книжарницата и казваш, че си го откраднал - започва спокойно Сашо. - Като ти направят проблем, ще им кажеш, че си оттук и че не си откраднал нищо друго. Ако те задържат, се оправяш сам. Надявам се да си гепил само това.

- Само това - повтаря Хачо. - Дай ми я - казва след секунда пауза.

Сашо му я дава. Хачо я взема в ръце, вдишва дълбоко, толкова дълбоко, че си представям как ей сега ще се пръсне, и се изплюва на пода. После става и бързо излиза от стаята, като пуфти от умора. Представям си как е подтичвал дотук, понесъл Шопенхауер редом с тлъстините си. Някои хора си остават дебели въпреки всички несгоди, на които ги подлага животът. А баща ми при последната си нервна криза свали петнайсет килограма.

- Хачо е забележителна личност - казва братовчед ми, - но има много да напредне, докато стане човек. И понеже сме само трима, може днес да не се занимаваме с глупости, а да цъкаме белот. Искате ли?

Как да не искаме.

Два месеца по-късно проверявах личния си имейл в обедната почивка и видях, че имам писмо от Сашо. Хачо се бил самоубил. Когато се прибрах в България за семейната Коледа, аз с моята жена и деца, Сашо с гаджето си, и моите родители, и неговите, и единствената жива баба – въобще, както-правят-хората - търпеливо не повдигнахме въпроса, докато не излязохме на разходка само двамата. Беше двайсет и шести декември, валеше сняг, но не беше студено, крачехме бавно по улиците, по които заедно се бяхме гонили, били, стреляли с водни пистолети. Едно време. Той ми описа неприятните подробности около историята. Всъщност те се заключаваха единствено в това, как точно го бил извършил, понеже нямало информация да му се било случило нещо необичайно напоследък. Останалите странели от него, тормозели го, но с мярка, и изобщо нещата си течали в привичния порядък. В училище вървял добре, с изключение на химията и биологията, няколко дни преди събитието казал на Найден, че иска да кандидатства в София. Ма закво ти е. Ай с мене в Испания, имам леля там, му рекъл оня. Ше бачкаш, ше събереш някой лев. Пък после, ако толкова щеш, върни се да учиш.

Хачо обаче бил оставил нещо като писмо на Сашо. Бележка, братовчед ми я намерил пъхната в една от книгите му от последната психодрама, на която присъствал малкият. Забелязах я чак миналата седмица, изрече тихо, сякаш се срамуваше. Той го направи на следващия ден, ако я бях открил, сигурно... Показа ми я. Лист от тетрадка малък формат, изписан с красиви ситни букви.

"Страх ме е.

Страх ме е от шибаните говна в града, които имат телефони, шлифери и гаджета.

Страх ме е от учителите.

Страх ме е от учениците.

Страх ме е, че няма да има какво да ям след две години. Освен това искам да седя в стая, в която да съм сам и да чета. Шопенхауер, който ми взехте. Или жълта преса, не ми пука чак толкова. И да имам пари - достатъчно, че да оцелея. И в никакъв случай не искам да продавам сандвичи или да чистя кенефи, или да работя в банка. По осем часа на ден. Искам само да се скрия някъде.

Страх ме е, като си мисля, че на следващата сутрин Найден и Манол ще ми вземат джобните. Ще ме унижат.

Страх ме е от себе си, понеже лесно се разсейвам, спя до късно и мастурбирам прекалено много. Понеже съм слабак – затова ме е страх.

Страх ме е от вас, понеже вземате малоумната си психодрама насериозно, а не се усещате какъв сте смешник. От това, колко кофти ми става всеки път, когато ви гледам тъпата социално загрижена физиономия. Нямате си представа колко сте безполезен.

Страх ме е, че баща ми някой ден ще ме намери. Не би трябвало да му дреме, но кой знае. Не го познавате. Пък и аз също."

Държах листа от тетрадка, вървяхме, вече по-бавно, и четях написаното. Помислих дали да не го прочета втори път, но тъкмо минавахме по моста и реших, че ще бъде подходящ завършек да го хвърля в зелената мътилка долу. Което и направих.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 15238 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 21670 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Лено

Още от Капитал
Наемопад при софийски жилища

Свитото търсене сваля офертните цени. При предоговаряне се стига до 20 - 30% отстъпка за период между един и три месеца

Бодлива ситуация при розовото масло

За оптимистите кампания 2020 е критичният хаос, от който ще произлезе новият, по-добър ред в бизнеса с маслодайни рози.

Ресторанти на корона диета

След нокдауна, който вирусът нанесе на заведенията, възстановяването ще е бавно и трудно, бизнес моделите ще се променят още, а доставките ще играят все по-важна роля

Епидемията от COVID-19 в Русия е много по-тежка, отколкото Кремъл признава

Подобно на своя съветски предшественик, системата на Владимир Путин е пълна с лъжи

СССР: една одисея в Космоса

Книга събира най-добрия руски графичен дизайн от годините на студената война

Кино: "Пералнята"

Тайният живот на парите в черна комедия от Содърбърг

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10