Монтеросо

Монтеросо

6964 прочитания

© Ина Бъчварова


Думи от Нева Мичева:

В едно оживено място, наречено Гората и населено с писатели и владетели, кариеристи и мислители, разни Идеи и Зверове вършат и казват неща, с които отключват парадоксалното мислене на читателя и го пускат на воля. "Черната овца и още басни" (1969) е един от жалоните на прозата през ХХ век и от тази седмица най-сетне е по книжарниците (http://www.klikshop.bg/product.php?articleid=997920) и на български. Автор е гватемалецът Аугусто Монтеросо (1921 – 2003), любимият малословен скептик на испаноезичната литература, не по-малко парадоксален от собствените си персонажи. Роден в Хондурас и живял в Мексико, той всъщност е причисляван от познавачите към аржентинския, Борхесов тип разказване: пълно с културни препратки, с хладно прекомбиниране на реалността и с къде по-скрита, къде по-явна ирония, включително към самия себе си.

Монтеросо се слави като баща на микроразказа – истории от по ред или по абзац, така че в седемдесетте страници на "Черната овца..." се побират цели 42 "максимално изчистени сюжета, красиви като теореми", както казва един критик. Изданието на "Жанет 45" има няколко предимства пред всички останали. Първо, появява се със специален предговор за българските читатели от писателката Барбара Джейкъбс, някога съпруга и съмишленица на автора ("персоналните" въведения във всяка книга са част от плановете на пловдивското издателство за поредицата "Кратки разкази завинаги", започната през септември със сборника на Етгар Керет "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог"). Второ, текстовете са илюстрирани от Ина Бъчварова, уместно "кодирала" в рисунките си Кафка, Лао Дзъ, Едгар Алан По и други задочни герои на гватемалеца. Трето, томчето съдържа откъс от реч на Монтеросо (при получаването на испанската награда "Принц на Астурия" за цялостно творчество), в която той дефинира отношението си към жанра: "Животът е тъжен. При това положение, ако е истина, че в един добър разказ се помества целият живот, то един добър разказ е винаги тъжен..."

След блестящия нов "Автобусен шофьор" на Керет и класическата половинвековна "Черна овца" на Монтеросо, в поредицата на пловдивското издателство следват сборници от Уелс Тауър ("Всичко разрушено, всичко изгорено", 2009), майсторите Джон Чийвър и Сюзан Зонтаг, младите автори Нейтън Ингландър и Миранда Джулай (по препоръка на Керет), както и ред други. Твърде различни една от друга по съдържание, дух и отношение книги, чиято обща цел е не само да разтушат, но и да попълнят културни празноти; да представят по възможно най-всеобхватен и най-достоен начин изкуството на кратката форма.

Черната овца

Някога, много отдавна, в една далечна страна имало една черна овца.

Разстреляли я.

Век по-късно разкаяното стадо й издигнало конен паметник, който паснал удивително добре на местния парк.

Затова по-нататък всеки път, щом отнякъде се появели черни овце, гледали бързо да ги отстрелят, за да могат идните поколения редови овце също да си опитат силите в скулптурата.

Вярата и планините

В началото Вярата местела планини само когато било абсолютно наложително, поради което пейзажът оставал непроменен с хилядолетия.

Но щом Вярата започнала да се разпространява и на хората им се сторила забавна идеята да местят планини, планините взели неспирно да се придвижват ту тук, ту там и взело да става все по-трудно човек да ги намери на мястото, където ги е оставил предишната вечер. Което естествено повече създавало затруднения, отколкото да ги разрешава.

Тогава добрите хора предпочели да загърбят Вярата, та сега планините в общи линии си стоят на мястото.

А когато на магистралата се изсипе свлачище и под него загинат няколко пътници, значи някой – бил той много далечен или непосредствено близък, е получил лекичък проблясък на Вяра.

Жирафът, който внезапно осъзнал, че всичко е относително

Много отдавна в далечна страна живеел един Жираф със среден ръст, но толкова заплеснат, че веднъж излязъл от гората и се загубил.

Неориентиран както винаги, той се защурал като муха без глава насам и натам, но колкото и да се навеждал да намери правия път, не го намирал.

И така, докато се лутал, влязъл в едно дефиле, където в този момент кипяло голямо сражение.

Въпреки че жертвите били многочислени и от двете страни, никой не бил склонен да отстъпи дори педя земя.

Генералите призовавали към подвизи войските си с размахани саби, а кръвта на ранените багрела в пурпур снега.

Сред пушека и трясъка на оръдията се виждало как един след друг се строполяват убитите от двете войски – едва сварвали да поверят душата си на дявола. Но оцелелите пламенно продължавали стрелбата, докато не ударел и техният час и също не рухвали в глупашка поза, която при падането си мислели, че ще остане в историята като героична, понеже загивали, бранейки своето знаме. И действително, историята съхранявала позите им като героични – както историята, която съхранявала позите на едните, така и историята, която съхранявала позите на другите, понеже всяка страна поддържала собствен летопис (затова именно Уелингтън е бил герой за англичаните, а Наполеон – за французите).

Така или иначе, Жирафът си продължил по пътя, докато не стигнал до едно място в дефилето, където било монтирано грамадно оръдие, което тъкмо в този момент произвело изстрел на точно двайсет сантиметра над главата му, ни повече, ни по-малко.

Като видял гюлето да профучава тъй наблизо и докато следял с поглед траекторията му, Жирафът си помислил: "Пак добре, че не съм чак толкова висок, защото, ако вратът ми беше трийсет сантиметра по-дълъг, това гюле щеше да ми отнесе главата. И пак добре, че тая част от дефилето, в която е разположено оръдието, не е съвсем ниска, защото, ако беше с трийсет сантиметра по-малко, гюлето също щеше да ми отнесе главата. Сега разбирам, че всичко е относително."

Цикличният Спасител

В гората се знае, или би трябвало да се знае, че преди и след Христос е имало безброй Христосовци. Всеки път, когато някой от тях умре, незабавно се ражда друг, който проповядва винаги същото като своя предшественик и бива посрещнат съобразно господстващите в момента на пришествието му идеи, но не и разбран. Приема различни имена и може да принадлежи към която и да е раса, страна и дори религия, защото не е религиозен.

Във всички епохи биват отхвърлени. В определени случаи, най-славните, отхвърлянето става насилствено – чрез кръст, клада, бесило или куршум. За тях това е блаженство, защото съкращава срока на мисията им и си отиват сигурни в ценността на своята саможертва. Обратно, натъжават ги времената на "взаимно разбирателство", в които нищо не им се случва и отшумяват незабелязани. Предпочитат яростното отрицание пред пасивното съглашателство и ешафода или разстрела пред психиатъра или амвона. Най се страхуват да не умрат твърде стари, след като са спрели да проповядват и да се стараят да научат на нещо онези, които нито го желаят, нито го заслужават; потиснати, защото знаят, че както те някога, някой нетърпеливо чака мига на смъртта им, за да се появи на бял свят и да започне отначало.

Монолог на Доброто

"Нещата не са толкова прости, мислело си нея вечер Доброто, както смятат някои деца и повечето възрастни.

Всички знаят, че в определени случаи аз се крия зад Злото – например, когато някой се разболее и не успее да си хване полета, и самолетът падне и жива душа не оцелее; но и че друг път, обратно, Злото се крие зад мен, както онзи ден, когато притворният Авел се остави брат му Каин да го убие и така да си плюе на фасона пред всички, че повече да няма оправия.

Нещата не са толкова прости."

Превод от испански: Нева Мичева

Думи от Нева Мичева:


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


2 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Златна треска

Златна треска