Дланите на дъщеря ми

Много е добър Захари Карабашлиев! Браво!

Прекрасен разказ! Бъди здрав!

Разкошно разказана история. Понякога, когато гледам 3 годишния си син си задавам същите въпроси за времето, в което ще протегне ръка и ще трябва да пусна ключовете в ръката му...Истински разказвач е Захари Карабашлиев!

На един дъх изпонапрочетох всичко и като стигнах до : "Обръщам гръб и тръгвам към дома. Изкушавам се да погледна крадешком дали дава мигач като излиза от паркинга. Не го правя." , се разревах неудържимо.
Не знам защо този мигач така ми натисна копчето.
Сигурно така се получава, когато някой е написал нещо искрено и истински.
Обичам Сара.
Бог, Вселената или който там се грижи за всичко, да я Пази !
Браво Зако Уако! Въпреки всичко и теб те обичам.

Много красиво написано..вдъхновяващо също :) Благодаря , за което !

Е, хубаво, но все пак това не е разказ.

-- Нашето момче става на тридесет - -

Бях дете, когато моят дядо написа книга за участието си в Отечествената война. На първа страница той разказваше за това как баща ми Пламен се бил записал доброволец, за да участва и той в последната фаза на войната. С румено лице и пламенен поглед крачел в общия строй към казармите, въпреки невръстните си седемнадесет години. Нека да върви по своя път и дано да запази тази своя решителност и сила, завършваше дядо ми кратките си думи за сина си.
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи. Той след две седмици ще навърши тридесет. Това си е една сериозна възраст. Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия. Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите. И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си, които са се пръснали по света или оправдавайки се с това, че самите те имат вече деца и семейство, за което трябва да се грижат.
Синът ми се роди с името си. Нежен, с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи. А когато израсна и се научи да чете, книгите и атласите на света силно го привличаха. Така че никак не ни изненада, когато на дванадесет години в Москва, където бяхме на гости, беше готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото, за да се приберем в квартирата на нашите близки. Или когато в гимназиалните класове на екскурзия в Париж развеждаше съучениците си с карта в ръка.
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет. Тогава за пръв път бях горд с него, нали беше издържал изпитите между първите, класирали се за специалността международни отношения. Толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си, така казваха наши приятели, които харесваха в него любознателността, интелекта и познанията за света. Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал. Но те го бяха правилно преценили. Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора. Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи.
Студентският живот бързо се изниза. С квартирите, студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели. И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон, където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства. За да дойде дипломирането и отново заминаването му. За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам, Ню Йорк..
- Пламене, докога мислиш да се занимаваш с тези науки? Твоите връстници кариера и пари направиха- така го запитах, когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си.
- Ами това мога, това правя, а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти, все още съм млад.
Такъв беше отговорът на моя син.
И ето след месец той ще започне шеста година науки в Щатите. За това време работеше и в една федерална банкова система, нали стипендията Фулбрайт, която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие. А там няма кой да ти помогне, ако не си помогнеш сам. Явно се справя, щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си.
Пламене, сине мой. Няма с какво да ти помогна. Помагах ти и те учех, когато беше наполовина на моя ръст. В морето да плуваш, зад волана на колата или по високите поляни на планината, която ти толкова обичаш. А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден. Но големият подарък ти сам можеш да си го направиш. Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа, значи са оценили дългогодишния ти труд, усилия и възможности.
Затова мога да кажа, бъди жив и здрав и нека това, което искаш за бъдещето да ти се случи. От сърце ти го желая и знам. Да, ти го заслужаваш.
Честит тридесетгодишен рожден ден, сине.
Гордея се с теб.

Баща ти.

25.07.2008 Любомир Николов