Необикновени разкази

"Необикновени разкази" (1999), от който са четирите истории по-долу, е осмият поред сборник на един от най-видните представители на сръбския постмодернизъм, родения в Печ и живеещ в Канада Давид Албахари (1948). Макар досега да е написал десетина романа (от които на български са излизали "Стръв", "Лудвиг" и "Пиявиците"), авторът признава, че краткият разказ за него е идеалната литературна форма, защото съвместява в себе си всичко – от анекдота и философския фрагмент до поезията в проза. "За мен разказ е само термин, който показва, че ще се случи нещо обикновено-необикновено и че читателят ще вземе участие в неговото разкриване. Историята, която се ражда в този процес, е колкото негова, толкова и на писателя." През 2011 г. Албахари направи изчерпателна подборка от собствените си издавани и неиздавани кратки текстове и я озаглави "Кравата е самотно животно". След като беше публикувана в Германия през пролетта, селекцията предстои да излезе тази есен на български в поредицата за разкази на издателство "Жанет 45" (след Етгар Керет с "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог" и Аугусто Монтеросо с "Черната овца"). За да анонсираме "Кравата е самотно животно" и да попълним впечатленията от стила на Давид Албахари, предлагаме част от "Необикновените разкази", които не влизат в нея.

Един ден от живота на ръчния часовник

В сряда сутринта, докато Зоран Говедарица тичаше за автобуса, часовникът му падна от ръката. Беше се случвало и преди, но не и в седем сутринта, когато още сънен, Говедарица бързаше за работа и си мислеше единствено за соленките, които щеше да хапне в канцеларията. Часовникът се изхлузи от ръката му, удари се в крака на Говедарица, описа лека дъга и се приземи в тревата, поникнала около стълба на табелата с автобусните номера. Тук два часа по-късно го намери кучето вълча порода, което отговаряше на името Ага. Животното толкова упорито отказваше да помръдне, че най-накрая неговият стопанин трябваше да се наведе и да потърси под кучешката муцуна предмета, приковал вниманието му. Вдигна часовника, избърса го и го обърна. На гърба имаше гравиран надпис "На Зоран от татко", а датата отдолу бе "24.8.1988". Собственикът на кучето се огледа наляво-надясно, но никъде не видя човек, който би могъл да бъде притежател на часовника. На спирката стояха две жени и едно дете. Стопанинът на кучето се запъти към близкото павилионче и предложи на продавача да го изложи на видно място, така че да може да си го намери онзи, който го е загубил. Продавачът се съгласи, но промени решението си в един и половина, когато в павилиончето на връщане от училище се отби синът му. Момчето се казваше Джордже. Беше на единадесет години и заяви, че часовникът страшно му харесва. Вярно, каишката беше скъсана, но това може да се поправи, нали. Продавачът взе часовника и го подаде на сина си. Зоран, Джордже, няма голяма разлика. Джордже пъхна ръчния часовник в джоба си, където той остана чак до пет следобед, когато на игрището в училище трябваше да започне мачът. Тогава момчето го извади от джоба, сложи го до страничната греда и забрави за него. Тук го намери Невена. Когато в осем вечерта се връщаше вкъщи от университета – учеше химия, – й се стори, че нещо проблясва на игрището. Прескочи ниската ограда и до страничната греда откри ръчен часовник. Докато го въртеше из ръцете си, на гърба му под пръстите си усети мрежа от вдлъбнатинки, но на мижавата светлина на уличната лампа не успя да различи буквите. Премина на отсрещната страна, приближи се до витрината на месарницата и най-после разчете надписа "На Зоран от татко" с датата отдолу "24.8.1988". Тогава погледна своя часовник, разбра, че закъснява и че Горан вече я чака пред входа на блока и се затича. Горан учеше физика. Беше на двайсет и толкова ядосан, когато запъхтяната Невена се опита да го прегърне и едновременно с това да му обясни причината за закъснението си, че сграбчи часовника, който му подаваше върху отворената си длан и с всичка сила го запрати на улицата. Часовникът подскочи, започна да се търкаля, но Невена не можа да проследи траекторията му заради сълзите, които съвсем замъглиха погледа й. Часовникът се стаи в една пукнатина на асфалта, обърнат към нощното небе. В полунощ оттам го повлече водата, с която чистачите миеха улицата. Първи го зърна Осман, макар че само миг по-късно Михайло извика, че е намерил часовник. Клекнаха и го извадиха от водата. Стъклото беше счупено, голямата стрелка напълно се беше отделила от оста, каишката бе скъсана. "Задръж го, ако искаш" – каза Михайло. Осман обърна часовника, но капакът му беше изпаднал и ясно се виждаха частите от неговия механизъм. Нищо не се движеше. Осман го метна в отвора на канализацията и насочи струята от маркуча право към него. Няколко мига часовникът, заедно с една клонка, се съпротивляваше заклещен между решетките, но после бавно започна да се предава. След малко се виждаше само вода, а след това и тя изчезна.

Изчезване

От далечината достига писъкът на локомотива и жената започва да нервничи. Дори влакът да спре при сигнала, остава още съвсем малко време, недостатъчно за каквото и да е, най-малкото за помирение. Жената вече знае, че младежът няма да проговори, вижда го по стиснатите му устни, по смръщените вежди, по съпротивата, излъчваща се от тялото му. Влакът пак се обажда, този път по-близо, след сигнала, няма съмнение, още малко и ще влезе в тунела, и когато на излизане от него отново изсвири, ще се окаже пред самата гара. Жената е ниска, трябва да се надигне да пръсти, за да надникне в очите на младежа, но и тогава не би видяла нищо. Влакът бавно навлиза в гарата, спира. Вратите се отварят, нахлуват хора. Жената тръгва към вагона, озърта се. Младежът не е помръднал. Жената влиза във вагона, прескача кошниците с плодове и зеленчуци, застава до първия отворен прозорец. Може би сега трябва да каже нещо, но думите са я напуснали отдавна, оставили празнина вместо тишина. Тогава влакът потегля, първо бавно, после все по-бързо и докато жената гледа, картината пред погледа й се смалява, младежът губи височина, става все по-дребен, толкова мъничък, че накрая би могла да го хване с палец и показалец и да го сложи между страниците на някоя книга. Сега следва завоят, лека чупка, но все пак достатъчно заоблена, така че гарата и градчето зад нея, и младежът на перона, и продавачът на сладолед, всички те да изчезнат, както все някога, рано или късно, ще изчезне всичко, когато удари часът му. Това е слаба утеха, мисли си жената, но все пак след миг поглежда часовника си.

Повторение

Твърде късно е сега да започваме да говорим, казва жена ми. Всичко, което имахме да си кажем, сме го изприказвали отдавна, не си струва да се повтаряме. Впрочем погледни през прозореца. Когато се запознахме, беше пролет. Ти седеше на дивана, аз – във фотьойла и съзерцавахме ябълковите цветове. Сега е есен. Ябълките са обрани. Закърпих ти всички чорапи. Ти все така седиш на дивана, аз във фотьойла и гледаме пожълтелите листа. Всичко отмина, всичко приключи, нямаме повече думи. Какво ще правим, когато падне сняг? Дали ще сменим поне местата си? Ще мога ли да живея с толкова неизвестност? Не се опитвай да ми отговаряш, защото няма какво повече да се каже. Твърде късно е сега да започваме да говорим. Ето, виждаш ли, повтарям се.

Кръг

Здравко и Вера се запознаха на концерт на Биело дугме. Озоваха се съвсем случайно, ако нещо на този свят може да е случайно, един до друг в тълпата, която се блъскаше отвсякъде и погледите им се срещнаха в мига, когато и двамата запяха "Тако ти йе, мала моя, кад люби босанац". Здравко се усмихна и протегна ръка, Вера я пое, а после Здравко се наведе и целуна леко нацупените й устни. "Никога няма да се разделим" – каза Вера по-късно същата вечер, по-точно нощ, защото вече минаваше полунощ и те лежаха в леглото на Здравко; и наистина така и стана през следващите десет години, чак докато не започна войната. Решиха да напуснат Сараево, не без мъка в сърцето и с твърдото обещание пред Сеад и Ясмина, техните кумове, че ще се върнат, когато цялата тази "идиотщина" свърши. Отначало живяха една година в Рим при брата на Здравко, после отидоха в Зренянин при сестрата на Вера, където им се роди първото дете. Преместиха се в Белград и наеха жилище на Карабурма. Здравко продаваше на улицата цигари и обменяше марки, а Вера всеки следобед работеше в един бутик до Зелени венац. Оставяше детето при лелята на Здравко, стара мома, която споделяше двустайния си апартамент в Нови Белград с три дебели котки. Изминаха още две години, "идиотщината" в Сараево свърши, макар че в никакъв случай не спря; "разумът лесно се губи, а трудно се намира отново" написа Здравко в писмо до Сеад; и тъй като им се роди и второ дете, решиха да потърсят някое по-спокойно (и по-евтино) място. "Животът ни стана твърде скъп, за да си позволяваме да го хабим за възстановяване – написа Здравко в същото писмо, – трябва да започнем отначало." Прекараха една година в Ниш, където живееше братовчедът на Вера, но не успяха да свикнат с този град, който им изглеждаше като безброй пъти започван, но така и недовършен, снаден от части, които непрекъснато заплашват да се разпаднат. Преселиха се в Крушевац, там при тях дойде и сестрата на Вера, но след година, прекарана с чувството, че тънат постоянно в лепкав мрак, се отправиха към Чуприя, по покана на най-добрата приятелка на Вера от ученическите й години. Тук откриха за себе си светлина и тук се роди третото им дете. Ден преди над Чуприя^¹ през пролетта на 1999-а да падне първата бомба.