Изведнъж на вратата се почука
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Изведнъж на вратата се почука

Изведнъж на вратата се почука

10715 прочитания

© Инна Павлова


Игра на гама*

Един черен мъж се преместил в бял квартал. Имал си черна къща с черна веранда, на която обичал да седи сутрин и да пие черното си кафе. И така до една черна нощ, в която неговите бели съседи влезли в къщата му и го пребили като куче. Той лежал извит като дръжката на чадър в локва черна кръв, а те продължавали да го млатят. Докато един от тях не закрещял да престанат, защото, ако черният умре, може да свършат в пандиза.

Черният мъж така и не умрял. Една линейка дошла и го откарала далеч-далеч в една омагьосана болница на върха на заспал вулкан. Болницата била бяла. Вратите й били бели, стените на стаите били бели, завивките също били бели. Черният мъж започнал да се възстановява. И докато се възстановявал, се влюбил. Влюбил се в една бяла сестра в бяла униформа, която се грижела за него с безкрайна доброта и всеотдайност. Тя също го обикнала. И подобно на мъжа, любовта им ставала по-силна и по-силна с всеки изминал ден и се научила да се надига и да пълзи. Като детенце. Като бебе. Като черен мъж след жесток побой.

Оженили се в жълта църква. Церемонията водел жълт свещеник. Някога неговите жълти родители пристигнали в тази страна на един жълт кораб. Тях също ги пребили белите им съседи. Но свещеникът не заговорил за това с черния мъж. Слабо го познавал, пък и бездруго сега не бил най-подходящият момент да говорят за тaкива работи, все пак сватба правели. Жълтият мъж искал да каже на младоженците, че Господ ги обича и им желае всичко най-хубаво. Но не бил сигурен в това. Много пъти се бил опитвал да убеди сам себе си, че е сигурен и знае, че Бог обича всички и желае на всички само най-доброто. Но в онзи ден, на сватбата на пребития черен мъж, който нямал и трийсет, а вече бил целият покрит с белези и седял в инвалидна количка, на свещеника му било много трудно да вярва.

– Бог обича и двама ви – казал накрая. – Бог ви обича и ви желае всичко най-хубаво – казал и се засрамил.

Черният мъж и бялата жена заживели щастливо заедно. Докато един ден, както жената се прибирала вкъщи от магазина, край стълбището я причакал един кафяв мъж с кафяв нож и й казал да му даде всичко, което има. Когато черният мъж се върнал, заварил жена си мъртва. Така и не разбрал защо кафявият мъж трябвало да я убива, след като просто можел да вземе парите и да избяга. Погребалната служба се състояла в жълтата църква на жълтия свещеник и когато черният мъж го видял, сграбчил го за жълтото расо и му викнал:

- Но ти ни каза... Ти каза, че Бог ни обича! Щом ни обича, защо ни причини този ужас?

Жълтият свещеник имал готов отговор. Нещо, научено в семинарията. Как неведоми са пътищата Господни и сега, когато жена му е мъртва, със сигурност е по-близо до Него. Но вместо да използва готовия си отговор, започнал да кълне. Забогохулствал с настървение. Такива обидни и злонамерени клетви не се били чували друг път. Толкова язвителни, че чак Бог се засегнал.

Бог влязъл в жълтата църква по рампата за инвалиди. Той също бил в количка, той също някога бил загубил жена. На цвят бил сребрист. Не евтиният бляскав металик на банкерско БМВ, а потъмняло, матово сребристо. Веднъж, както се носел плавно край сребристите звезди със сребристата си любима, ги връхлетяла шайка златни богове. В детските си години Бог бил пребил един от тях, нисък, мършав златен бог, който пораснал и се завърнал с приятелите си.

Златните богове взели да млатят Бог със златните си тояги от слънчева светлина и не спрели, докато не изпотрошили всяка костица в Божественото Му тяло. Отнело Му години да се възстанови. Неговата любима така и не се оправила. Оттогава вегетирала. Чувала и виждала всичко, но не можела да каже нито дума. Сребристият Бог решил да направи създания по свой образ и подобие, та да тя да ги гледа и да й минава времето. Тези създания наистина Му приличали – и тях ги пребивали и измъчвали като Него. А Неговата сребриста любима ги зяпала ококорена с часове, без да пророни и сълза.

- Какво си въобразяваш? – гневно попитал сребристият Бог свещеника. – Че съм създал всички ви, защото така съм искал? Защото съм някакъв извратен садист, който си пада по цялото това страдание? Създадох ви, защото толкова умея. Това е най-доброто, на което съм способен.

Жълтият свещеник паднал на колене и помолил Господ за прошка. Да бил влязъл в църквата му някой по-силен бог, той сигурно щял да продължи да кълне, пък ако ще после да се продъни в ада. Но този несретен сребрист Бог го накарал да изпита жал и тъга и наистина да пожелае прошка от Него. Черният човек не паднал на колене. С полупарализираното си тяло вече не бил способен на такива пориви. Просто си седял в инвалидната количка и си представял как някъде от небето сребристата богиня го зяпа с ококорени очи. Това го изпълнило с чувство за значимост и дори с надежда. Не можел да си обясни ясно защо, но мисълта, че страда точно като Бог, го накарала да се почувства избран.

Дупка в стената

На булевард Бернадот, точно до централната автогара, има една дупка в стената. Преди на мястото й стоеше банкомат, но той нещо се счупи или май никой не го ползваше, та тези от банката дойдоха с един бус и си го прибраха, и повече не го върнаха.

Някой спомена на Уди, че ако изкрещиш желание във въпросната дупка, то щяло да се сбъдне. Не че Уди се върза де. Просто един път на връщане от киното към къщи изкрещя в дупката, че иска Дафнe Рималт да се влюби в него, но нищо не последва. Веднъж обаче се чувстваше ужасно самотен и изкрещя в дупката, че иска да си има ангел за приятел, и скоро след това наистина се появи ангел, само дето не го биваше особено за приятел, защото редовно изчезваше точно когато Уди се нуждаеше от него. Ангелът беше кльощав и превит, и вечно се мъкнеше с шлифер, за да крие под него крилата си. А хората бяха убедени, че има гърбица. Понякога, когато оставаха насаме, ангелът смъкваше шлифера. Веднъж дори позволи на Уди да му пипне перата. Но когато имаше страничен човек наоколо, задължително стоеше по шлифер. Децата на Клайнови все питаха какво крие под него, а ангелът отговаряше, че е скътал торба с книги и понеже не били негови, не искал да се намокрят. През цялото време лъжеше. Такива ги разказваше на Уди, че да умре човек: за разни райски кътчета; за хора, които оставят ключовете на колата си на таблото и спокойно отиват да спят; за котки, които от нищо не ги е страх и дори не знаят какво е Пссст! Небивалиците му нямаха равни, а той на всичкото отгоре се кълнеше, че говорел истината и само истината.

Уди беше луд по ангела и полагаше голямо усилие да му вярва. Дори на два пъти му даде пари назаем, когато я беше закъсал. Ангелът пък пръста не си мърдаше да помогне на Уди. Само дрънкаше ли, дрънкаше безконечни фантасмагории. За шест години познанство една чаша не изми, дето се вика.

Докато Уди беше на бойна подготовка и имаше страхотна нужда да си поговори с някого, ангелът изведнъж се покри за цели два месеца. После се завърна с небръснато лице, а изражението му очевидно значеше "Не питай". Уди не го пита и в събота двамата седнаха на покрива по къси гащи да се попекат на слънце и да се посамосъжаляват. Уди зяпаше другите покриви с кълбата от преплетени кабели по тях, слънчевите батерии и небето отгоре. И изведнъж му дойде на ума, че за всичките години заедно никога не беше виждал ангела да лети.

– Я похвърчи малко наоколо, а? – каза му той. – Ще ти олекне.

А ангелът отвърна:

- Забрави. Ами ако ме види някой?

– Хайде де – заврънка го Уди. – Само мъничко. Заради мен.

Но вместо отговор ангелът издаде отвратителен звук от дълбините на гърлото си и изстреля късче бяла храчка върху покрития с битум покрив.

– Карай – нацупи се Уди. – Сигурно и без това не можеш да летиш.

– Естествено, че мога – тросна се ангелът. – Просто не искам да ме видят.

От покрива отсреща някакви деца се канеха да хвърлят найлонова торбичка, пълна с вода.

– Знаеш ли – усмихна се Уди. – Някога, като малък, много преди да те срещна, често идвах тук и мятах водни бомби по хората на улицата долу. Прицелвах се в дупката между онези два сенника – обясни той и се надвеси над парапета, за да посочи тясната пролука между козирката на бакалията и тази на магазина за обувки. – Хората поглеждаха нагоре и виждаха един сенник. Изобщо не загряваха откъде им е дошло.

Ангелът също стана и погледна надолу. Отвори уста да каже нещо. Но Уди го подбутна изотзад и ангелът загуби равновесие. Уди само се майтапеше. Нямаше намерение да навреди на ангела, а само да го накара да полети малко, ей така, за купона. Но ангелът се стовари от петия етаж като чувал с картофи. Уди втрещено изгледа проснатото му на тротоара тяло. Беше абсолютно неподвижно, само крилата леко потрепваха, като на умирачка. И тогава прозря, че във всичко, което му беше наговорил ангелът, не е имало и грам истина. Че той дори не е ангел, а просто лъжец с крила.

Мехурчета

Нощем, след като жена му заспеше, той слизаше долу в колата и броеше мехурчетата по предното стъкло. По радиото пускаха викторини с въпроси, а хората отговаряха и печелеха награди. Понякога наградата беше купон за китайски ресторант, друг път комплект гримове, все хубавини. Той слушаше, броеше мехурчетата по предното стъкло и не се сещаше за отговора на нито един въпрос. Дълбоко в себе копнееше за предстоящото дело срещу Пежо.

Като млад много го биваше във викторините. Програмите тогава бяха различни и той често се обаждаше. Сещаше се за всички правилни отговори, но повечето пъти линиите бяха заети. Умът му не побираше как едно време всичко е отгатвал, а сега – нищичко. Той обаче не знаеше, че в главата си има охлювчета и те смучат мозъка му със сламка. Никой не знаеше. Беше ги прихванал още в казармата, на една екскурзия, от машината за вода в музея Фелдман. Сигурно хиляди хора бяха пили от същата вода и сега и те имаха охлюви. Само дето нямаше кой да забележи. Тези неща протичат незабелязани от никого: без болки, без симптоми, само отегчени малки охлюви, дето ти пият мозъка.

Има ги всякакви – какви ли не болести се случват неусетно. Жена му например от години страдаше от макрамени паяци – много по-разпространени от охлювите, а и много по-заразни. Предават се чрез брошури, загнездват се в душата и я степват на расти. Където попаднат на някаква емоционална връзка, я развързват и я заместват с мънисто. Душата на жена му беше заприличала на главата на Боб Марли и не й бяха останали никакви емоции. Никакви. Разплакваше я единствено телевизорът. Но никой не правеше нищо по въпроса. Докторите бяха толкова загрижени да не изостава с калция и да не губи костна маса, че не им оставаше време за глупости. Все пак тя нито посиняваше, нито й се появяваха бучки в гърдите, само малко беше спряла да плаче. Мъжът й дори реши, че е да я разплаква единствено телевизорът е най-чистото възможно положение, защото нещата в него не са истински и не могат да й навредят. За разлика от мехурчетата по предното стъкло: както си караш и – бам! – цялото стъкло се размазва в лицето ти. Дотук бе преброил вече петстотин седемдесет и четири, а за ден избиваха маса нови. Музиката по радиото така дънеше, че не се чуваха оригванията на охлювите. Когато станат шестстотин, помисли си, ще заведем дело.

* Разказът "Игра на гама" е от сборника "Изведнъж на вратата се чука", а "Дупка в стената", "Спазми", "Мехурчета" и "Търпение" – от "Момичето на хладилника".

Превод: Милена Варзоновцева

Игра на гама*

Един черен мъж се преместил в бял квартал. Имал си черна къща с черна веранда, на която обичал да седи сутрин и да пие черното си кафе. И така до една черна нощ, в която неговите бели съседи влезли в къщата му и го пребили като куче. Той лежал извит като дръжката на чадър в локва черна кръв, а те продължавали да го млатят. Докато един от тях не закрещял да престанат, защото, ако черният умре, може да свършат в пандиза.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    anagor avatar :-|
    ANAGOR

    Ебати простотията. Прочетъх "Игра на гама" и въобще не мисля да чета другите.
    Все пак много ми е любопетно да видя как изглежда автора на този разказ.

  • 2
    tsyki avatar :-|
    tsyki

    Супер разкази.

    Прочетох ги с удоволствие.

  • 3
    ludmilla avatar :-|
    Ludmilla

    Изключително добър разказ. Заинтригува ме.

  • 4
    hela avatar :-|
    hela

    Никога дори не ми беше и хрумвало, че Бог може толкова, че колкото е той несъвършен, толкова сме и ние.Интересна мисъл.
    Обикновено човек разсъждава на базата на стереотипи, приема нещо за даденост и гради мирогледа си на тази база.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK