Твоето компетентно дете
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Твоето компетентно дете

Shutterstock

Твоето компетентно дете

Йеспер Юл, "Твоето компетентно дете", изд. "Жанет-45", превод от англ. Елка Виденова

15013 прочитания

Shutterstock

© Shutterstock


На форум "Родителство" (by "Горичка") тази година преподавателят от катедра философия на СУ Веселин Дафов говореше за това как някои хора се изненадват, като разберат, че децата също са хора. "Вярно е, че и те имат разум, но техният разум, не е точно като моя разум", цитираше въображаемия си събеседник симпатичният лектор, а цялата зала с право се заливаше от смях. Наистина понякога и на най-напредничавия и демократичен родител е трудно да нарече човек онова сополиво, хленчещо същество, което само врънка за бонбони или за филмче, което не иска да си облече пуловера или да си измие ръцете и зъбите, а само знае да вика, да вика, да вика...

На същия този форум се състоя и премиерата на една книга, дошла за да помогне на всички родители, които се опитват да се отнасят с децата си като с пълноценни човешки същества, личности. Книгата се казва "Твоето компетентно дете" и е написана от датския терапевт Йеспер Юл.

Ясно е – демократизирането на обществата води до демократизиране в семейството и това е чудесно. Основен въпрос обаче (както и при новодемократизираните общества) е с какво да заместим авторитарния подход. Самият автор споделя примери от богатата си практика както в развитата в това отношение Скандинавия, така и от съвсем противоположни по дух географски пространства като бившите югославски републики. Авторът казва, че се е нагледал на семейства, тормозени от деца, поради факта, че родителите отказват авторитарния подход, но не знаят с какво да го заменят и тотално губят връзката си с децата. Според него този феномен е особено валиден в страните от Източна Европа, където хората са наскоро забогатели и прясно ориентирани към материалното, решават, че могат да задоволят нуждите на детето, като го затрупат с вещи.

В "Твоето компетентно дете" ще се сблъскаме със смелата идея, че детето не само не е някакъв получовек, който ще стане човек благодарение на нас, а дори ще ни помогне да разберем себе си по-добре, да извадим от най-скритите шкафчета на подсъзнанието стари прашни проблеми, колебания, страхове. Написана е непретенциозно и на достъпен език, без специализирана терминология и напудрени кухи фрази. Тя дава достатъчно отговори, но поставя и много въпроси, на които всеки трябва сам да си отговаря.

Веселин Трандов

Както много мои връстници, когато прехвърлих двайсетте, започнах да усещам, че има нещо сбъркано в отношението на родителите ни (и на поколенията преди тях) към семейната структура и отглеждането на децата.

В хода на следващите десетина години обаче, докато учех за семеен терапевт и работех с трудно приспособяващи се деца и младежи и със самотни майки, осъзнах, че собственото ми разбиране за семейството и възпитанието не е нито по-добро, нито по-лошо от това на родителите ми. Всъщност и моите, и техните разсъждения имаха едни и същи основни недостатъци. Първо, не бяха достатъчно добре нравствено подплатени. Второ, бяха изградени върху дръзкото и основано на противопоставяне предположение, че едни хора са прави, защото ги движи правилна нагласа, а други не са, защото нагласата им е погрешна.

Тенденцията към противопоставяне се наблюдаваше и в мненията за работата ми на колеги и клиенти. Едни намираха, че работя добре, други – напротив. В наивността си смятах, че щом първата група е по-многочислена, значи всичко е наред. И мина доста време, преди да осъзная, че е трябвало да се вслушвам в недоволните. Но това се случи едва когато сам станах баща и изпитах на свой гръб собствената си некомпетентност. Чак тогава започна истинското ми образование. До този момент явно само се бях готвил. Преди да стана баща, вярвах, че в семейството трябва да цари взаимно разбирателство и търпимост, че отношенията между родители и деца трябва да бъдат демократични. Това виждане отричаше възпитателния модел, изграден на основата на поучаване, липса на толерантност и строг контрол, който знаех, че е пагубен за себеуважението и жизнеспособността на децата.

Но колкото повече общувах със сина си, а и в хода на работата си със семейства с деца, започвах да осъзнавам, че разсъждавам твърде повърхностно. Действително разбирането ни за мястото на децата в семейството и обществото се е променило в много отношения в сравнение с вижданията, които битуваха, докато аз самият растях. Разбирането ни за човешката природа, наказанията, които прилагаме, и отношението ни към морала в образованието и обществото са станали по-хуманни и либерални. И въпреки това установих два фактора – едновременно предизвикателство и източник на тревога, както в професионален, така и в личен план.

Като преподавател и наставник сам виждах, и то често, че родителите "буксуват". Срещат се с терапевти, за да говорят за децата си, и си тръгват обзети от безсилие – още по-неспособни да предприемат нещо и още по-неадекватни и от преди. А терапевтите, с които обсъждат проблемите си, на свой ред се чувстват безпомощни и безполезни. И въпреки това дългът ги подтиква да продължават да се придържат към традиционната психология, която по-скоро търси проблем, отколкото предлага решение.

Като семеен терапевт виждах, че децата и младежите страдат от това разминаване. Продължаваме да обременяваме децата си с отговорност, каквато малцина родители, политици, преподаватели, учители или терапевти биха поели доброволно. И то не от лошо чувство, напротив, обичаме децата си и вярваме, че е нужно да понесат тази отговорност, за да могат да израснат. Но разсъждаваме неправилно. Самото ни разбиране за детската същност е погрешно.

Шведската психоложка Маргарета Берг Броден успява да изрази тази идея в едно-единствено изречение, което подсказа и заглавието на тази книга: "Може би грешим, може би децата все пак са компетентни" (Moro g barn I Ingenmandsland/"Майка и дете в ничията земя", Копенхаген, 1992).

Становището на Броден е провокирано от научния характер на работата й и от интереса й към ранното взаимодействие между съвсем малките деца и техните родители. Тъй като съм практикуващ терапевт, а не научен изследовател, а и опитът ми е в областта на взаимодействието между деца и родители в най-широк смисъл, моята гледна точка леко се различава от нейната.

Според мен категорично грешим, като приемаме, че децата не са истински личности по рождение. И в научната, и в популярната литература сме склонни да ги възприемаме като потенциални, а не реални личности – един вид антисоциални "полуличности". В резултат на това считаме, първо, че трябва да бъдат подложени на сериозно въздействие и манипулация от страна на възрастните, и второ, че трябва да достигнат определена възраст, преди да започнем да ги възприемаме като равни нам, истински хора.

С други думи, възрастните търсят начин да отгледат децата така, че да ги научат да се държат като истински (тоест възрастни) човешки същества. Идентифицирали сме цял спектър методи на възпитание и сме им дали съответните названия, от "снизходителен" до "авторитарен". Но така и не сме си направили труда да се вгледаме по-настойчиво в изходното предположение.

Тази книга подлага на съмнение именно това предположение. Вярвам, че по-голямата част от съдържанието, което традиционно влагаме в понятието възпитание, е едновременно повърхностно и откровено вредно. Не само е нездравословно за децата, но пречи и на възрастните, като спъва собствения им растеж и развитие. Освен това оказва пагубен ефект върху качеството на връзката между родител и дете. И като продължаваме да прилагаме този принцип, вместо да го оспорим, създаваме порочен кръг, който влияе и върху виждането ни за образованието, социализацията и социалната политика, свързани с децата и семейството.

Преди двайсет и пет години моето поколение изигра своеобразна роля в създаването на въображаема дистанция между аз и обществото. Това е логично продължение на конфликта ни с властта. Но отношението ни се е запазило през годините и става все по-опасно, особено като се има предвид, че политиката вече е сведена до икономика.

Вероятно днес повече отвсякога е вярно, че отношението към децата ще предопредели бъдещето на света. При такова изобилие от информация не можем повече да се заблуждаваме, че двуличното ни отношение към отглеждането на децата ще остане скрито, тоест, че колкото и да проповядваме екология, хуманност и ненасилие в световната политика, можем да продължаваме да упражняваме насилие спрямо децата и младите хора.

От няколко години имам късмета да пътувам и да работя сред различни култури. И все повече се убеждавам, че промяната в отношенията между деца и възрастни, която се наблюдава в скандинавските страни, може да послужи като пример и другаде.

Случва се чужди гости у нас да станат свидетели на отношение към децата, което привидно е проява на безхарактерност, обърканост, нерешителност. Но под повърхността тази нагласа съдържа онзи зародиш, който може да се опише единствено като квантов скок в човешкото развитие. За първи път в съвременната епоха възрастните приемат сериозно неотменното право на индивида на личностно израстване, при това от гледна точка, която не е заслепена от догматизъм и авторитарност. За първи път имаме основание да вярваме, че екзистенциалната свобода на индивида не представлява заплаха за общността, а напротив, е жизнено важна за трайното здраве на обществото като цяло.

Връзката между възрастни и деца бива много различна. Съществуват огромни различия между европейското и американското семейство и дори в рамките на самите континенти: в Северна Европа семейството е едно, друго е в Южна Европа, съвсем различно – в бившия Източен блок. Съществуват отчетливи разлики и между отделните региони на една и съща страна. Разбира се, културата, политическата история и религиозните схващания в дадена страна играят важна роля в самосъзнанието на нацията. Чужденците често долавят тези вярвания. Случвало се е да чуя имигранти в Дания да казват, че не биха искали децата им да са като датските, а датчаните да се възмущават от близкия физически контакт, характерен за отношенията в южноевропейското семейство.

Подобни различия трудно се преодоляват сами по себе си, но тази трудност се задълбочава от съществуващата тенденция, особено в Съединените щати и в много от европейските страни, към създаване на мултиетнически, мултинационални общества. Смятам, че е важно да прозрем какво стои зад културно-предопределения стил на поведение. Социалното значение на семейството е различно в различните култури, но в житейски план значението му е еднакво. Удоволствието, което ни носи конструктивното и здравословно взаимодействие, и болката, произтичаща от разрушителните отношения, са еднакви, независимо къде живеем, макар вероятно да се изразяват по различен начин.

В тази книга неведнъж ще противопоставям старото на новото, воден не от желанието да критикувам старото, а от стремежа да посоча конкретни възможности за действие. В хода на ежедневната си работа със семейства и психолози се е случвало да срещам родители, които открито споделят нагласите си. Дълбоко в себе си те съзнават кога постъпват неуместно, но им е трудно да се променят, тъй като се нуждаят от ясни напътствия. А тъй като начинът на взаимодействие, който предлагам, е съвсем нов, все още липсват модели за подражание.

Традиционната психология често анализира емоциите на хората чрез въпроси: Колко обичат детето си родителите? Колко е дълбока омразата на сина към бащата? Колко е силен гневът на дъщерята към майката? Такива въпроси са важни, защото дават възможност на хората да изразят съвсем реална болка. Но бих искал да подчертая, че никога не съм срещал родители, които не обичат децата си, нито деца, които не са привързани към родителите си. Срещал съм обаче немалко родители и деца, които не съумяват да дадат израз на нежността и любовта си чрез изпълнено с нежност и любов поведение.

За първи път сме готови да изградим искрени отношения, които определят равно достойнство на мъжа и жената, на възрастните и децата. Никога по-рано в историята на човечеството това не се е случвало в такъв мащаб. Стремежът към равно достойнство означава също така и откритост и уважение към различията, което от своя страна предполага да се откажем от множество нагласи за правилно или неправилно. Вече не е достатъчно само да заменим един подход към родителството с друг; не можем да си позволим единствено да актуализираме грешните си предположения. Заедно с децата и внуците си буквално откриваме нови територии.

Случаите и примерите, описани на тези страници, имат за цел да вдъхновят всеки да експериментира. С други думи, те нямат за цел да налагат сляпо възпроизвеждане. Родителите не само са от различен пол – те имат коренно различен опит, пренесен от собственото им семейство. Въпреки това споделят и много общи черти. Като деца сме научили, че има различни начини за установяване на отношения с другите и че само някои от тях се увенчават с успех. Затова, когато се съберем с някого, за да създадем свое семейство, получаваме възможност да научим онова, което не сме успели да научим от първото си семейство.

Когато казвам, че децата са компетентни, имам предвид, че са в позиция да ни научат на това, което имаме нужда да усвоим. Дават ни обратната информация, която ни е нужна, за да възстановим собствената си изгубена компетентност и ни помагат да отхвърлим неплодотворните си, лишени от обич, саморазрушителни модели на поведение. Да се учим от децата си по този начин обаче предполага много повече от общуване на демократична основа. То означава да постигнем такъв диалог, какъвто много родители не съумяват да установят дори и с други възрастни – искрен диалог на основата на равно достойнство.

Преди да започна, бих искал да изясня позицията си по няколко важни въпроса. Първо, тезата, че всеки от нас трябва да намери своя личен подход, който би донесъл най-добри резултати за нас и децата ни, не означава, че всичко е еднакво уместно или че всичко върши работа. Неведнъж ще се позовавам на конкретни ключови принципи, които заедно и поотделно съставляват критериите, спрямо които можем да оценим собствените си действия.

Често споменавам и практики, съществували през годините, тъй като вярвам, че най-добрият начин да опознаем себе си и действията си е да използваме историята като огледало.

И накрая, опасявам се, че някои читатели ще се почувстват порицани от идеите, които представям в тази книга. Живеем в епоха, в която бързаме да открием жертвата и да изобличим виновните. По тази причина мнозина от нас постоянно се чувстват обект на критика. Но не такава е целта ми.

На форум "Родителство" (by "Горичка") тази година преподавателят от катедра философия на СУ Веселин Дафов говореше за това как някои хора се изненадват, като разберат, че децата също са хора. "Вярно е, че и те имат разум, но техният разум, не е точно като моя разум", цитираше въображаемия си събеседник симпатичният лектор, а цялата зала с право се заливаше от смях. Наистина понякога и на най-напредничавия и демократичен родител е трудно да нарече човек онова сополиво, хленчещо същество, което само врънка за бонбони или за филмче, което не иска да си облече пуловера или да си измие ръцете и зъбите, а само знае да вика, да вика, да вика...


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK