Червея
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Червея

Червея

4626 прочитания

© Инна Павлова


Разказът "Червея", фрагменти от който предлагаме тук, е част от сборника "Телефонни обаждания" на Роберто Боланьо (1953 – 2003) – един от съвременните автори с най-ярка лична легенда, наречен от Сюзън Зонтаг най-влиятелния и възхитителен прозаик от своето поколение в испаноезичния свят. "Свободолюбивият ученик" Артуро Белано е алтер егото на Боланьо, което се появява къде по-пряко, къде по-косвено както в други разкази, така и в прочутите романи "Диви детективи" и "2666". Това е първата книга на български на живелия в Испания чилиец: ще бъде публикувана до края на годината в поредицата "Кратки (разкази) завинаги" на "Жанет 45", в която вече излязоха книги на Аугусто Монтеросо, Етгар Керет, Давид Албахари.

Превод от испански: Нева Мичева

Приличаше на бял червей със сламената си шапка и цигарата Бали, провиснала от долната устна. Всяка сутрин го заварвах седнал на една пейка в парка Аламеда, когато влизах в Стъклената книжарница да прелиствам книги. Щом вдигнех глава към стените на книжарницата, наистина стъклени, той вечно беше отсреща: притихнал между дърветата, втренчен в нищото.

Сигурно постепенно сме свикнали един с друг. Аз пристигах в осем и половина сутринта, а той вече беше там, седнал на пейката – единственото, което правеше, бе да пуши и да си държи очите отворени. Не съм го виждал с вестник, с торта, с бира, с книга. Не съм го виждал и да разговаря с някого. Веднъж, докато го наблюдавах откъм рафтовете с френска литература, си помислих, че нощува в Аламеда, по пейките или из входовете на околните сгради, но после заключих, че е прекалено спретнат за човек, който спи на улицата и навярно е отседнал в някой близък пансион.

* * *

Една сутрин, докато се ровех за някаква книга в Сутерена, видях, че в парка снимат филм и се приближих да позяпам. Веднага познах Жаклин Андере. Беше сама и гледаше завесата от дървета, която се спускаше от лявата й страна, почти без да помръдва, сякаш очакваше знак. Около нея се издигаха няколко прожектора. Не знам защо ми мина през ума да й поискам автограф – автографите никога не са ме интересували. Изчаках снимките да свършат. Някакъв мъж отиде при нея и размениха две-три изречения (дали не беше прочутият Игнасио Лопес Тарсо?), след което мъжът ядосано заръкомаха и се отдалечи по една от алеите на Аламеда. След миг на нерешителност Жаклин Андере пое по друга. Идваше право към мен. Аз също закрачих и се срещнахме по средата на пътя. Това беше едно от най-простичките неща, които са ми се случвали някога: никой нищо не каза, никой не се изпречи между Жаклин и мен, никой не ме попита какво правя там.

* * *

Тя ме изгледа отдолу нагоре – руса коса с пепеляв оттенък, с каквато не я знаех (може би боядисана), кафяви бадемови очи, много големи и много кротки, но не, не кротки е думата, а спокойни, стъписващо спокойни, сякаш е дрогирана или малоумна, или извънземна – и каза нещо, което не разбрах.

- Писалка – каза, – писалка за автографа.

Потърсих в джоба на якето си химикалка и я помолих да се разпише на първата страница на Падението. Издърпа ми книгата и се загледа за секунди. Ръцете й бяха малки и съвсем тънички.

- Как да се разпиша – попита, – като Албер Камю или като Жаклин Андере?

- Както предпочиташ, – казах. Не вдигна лице от книгата, но забелязах, че се усмихва. - Ученик ли си? – попита. Потвърдих. – А какво правиш тук, вместо да си в час?
- Мисля, че повече няма да стъпя в училище. - На колко си години? – попита. - На шестнайсет.
- Вашите знаят ли, че бягаш? - Не, естествено, че не. - Не ми отговори на един въпрос – каза тя, вдигна очи и ги впери в моите.
- Кой въпрос? – попитах. - Какво правиш тук? Когато аз бях млада – добави, – се чупехме от даскало, за да ходим на билярд или на боулинг. - Чета книги и ходя на кино – казах. – Освен това не се чупя.
- А, да, ти дезертираш – каза. Този път аз се усмихнах. – И какви филми дават по това време?

- Всякакви, даже някои с твое участие.

Това май не й хареса. Отново погледна книгата, прехапа долната си устна, погледна мен и премига, сякаш я заболяха очите. После ме попита как се казвам.

- Ами хубаво, да подписваме – каза. Беше левичарка. Почеркът й – едър и завъртян. – Трябва да вървя – и ми връчи книгата и химикалката. Подаде ми ръка, стисна моята и тръгна през Аламеда обратно към снимачната площадка. Останах на място да я гледам – две жени се присламчиха към нея петдесет метра по-нататък; бяха облечени като монахини мисионерки, две мексикански монахини мисионерки, които отведоха Жаклин под някакъв кипарис. След малко към тях се присъедини някакъв мъж. Поговориха, а после и четиримата се отдалечиха по една от алеите, които водеха извън парка.

На първата страница на Падението Жаклин бе написала: "На Артуро Белано, свободолюбивия ученик, с целувка от Жаклин Андере."

* * *

Аз си поръчах енчиладас1 и една бира ТКТ, Червея – кока-кола, а по-късно (но надали много по-късно) си купи от един амбулантен продавач три яйца от костенурка кагуама. Искаше да ме пита за Жаклин Андере. С изненада открих, че Червея не знае, че жената одеве е била киноактриса. Обърнах му внимание, че тя точно това е правила в Аламеда – филм, но Червея просто не помнеше техниците и изкараната за снимките апаратура. Присъствието на Жаклин на алеята с неговата пейка бе изличило всичко останало. Когато спря да вали, Червея извади пачка банкноти от задния си джоб, плати и си отиде.

На следващия ден пак се видяхме. От изражението му, като ме видя, ми се стори, че не ме разпознава или не иска да ме поздрави. И все пак се приближих. Изглеждаше задрямал, въпреки че очите му бяха отворени. Бе слаб, но плътта му, с изключение на ръцете и краката, сякаш бе мека, даже отпусната, като на спортистите, когато престанат да тренират. Макар всъщност неговата отпуснатостда имаше повече нравствен, отколкото физически характер. Костите му бяха дребни и силни. Не след дълго узнах, че е от северната част на страната, или поне е живял дълго на север, което в случая беше едно и също.

- От Сонора2 съм – каза. Стана ми любопитно, защото дядо също е оттам. Това заинтригува Червея и той попита от коя част на Сонора. - От Санта Тереса.

- А аз – от Вилявисиоса.

* * *

Една сутрин той се разболя и заговори за Вилявисиоса. Видях го откъм Стъклената книжарница и ми се стори същият както обикновено, но като наближих, забелязах, че ризата му е намачкана, все едно е спал с нея. А когато седнах до него, усетих, че трепери. Малко по-късно треперенето взе да се засилва.

- Тресе те – казах, – трябва да си легнеш.

Придружих го, въпреки възраженията му, до пансиона, в който живееше.

- Легни си – казах.

Червея съблече ризата си, сложи пистолета под възглавницата и сякаш мигом заспа, макар и с отворени очи, вперени в тавана. В стаята имаше тесен креват, нощно шкафче, разнебитен гардероб. В него се виждаха три бели ризи като тази, която току-що бе съблякъл, идеално сгънати, както и два панталона в същия цвят, увесени на отделни закачалки. Под леглото мернах първокласен кожен куфар, от онези със закопчалка като на сейф. Не се виждаше нито един вестник, нито едно списание. Стаята миришеше на дезинфектанта, на който миришеха и стълбите на пансиона.

- Дай някакви пари да отскоча до аптеката да ти взема нещо – казах.

Даде ми сноп банкноти, които извади от джоба на панталона си, и пак притихна. От време на време тръпка преброждаше тялото му от главата до петите, сякаш ще умира. Но само от време на време. В един момент си помислих, че сигурно най-разумно е да викна лекар, но се сетих, че това няма да хареса на Червея. Когато се върнах, натоварен с лекарства и бутилки кока-кола, той бе заспал. Дадох му конска доза антибиотици и едни хапчета за сваляне на температурата. После го накарах да изпие половин литър кока-кола. Бях му купил и палачинка, която оставих на нощното шкафче, в случай че по-нататък огладнее. Тъкмо се наканих да си ходя, Червея отвори очи и занарежда за Вилявисиоса.

Разказът бе доста обстоятелствен като за него. Каза, че в градеца имало не повече от шейсет къщи, две кръчми, една бакалия. Каза, че къщите били кирпичени и някои дворове били циментирани. Каза, че от дворовете се разнасяла воня, която понякога била нетърпима. Каза, че била нетърпима за душата, дори за бездушието, дори за липсата на всяко сетиво. Каза, че затова някои дворове били циментирани. Каза, че градчето съществувало отпреди две-три хиляди години и кореняците там работели като убийци и пазачи. Каза, че убиец убиеца не преследвал, как ще го преследва – все едно някоя змия да си захапе опашката. Каза, че имало змии, които си захапвали опашката. Каза, че някои дори целите се поглъщали и че ако човек заварел змия да се самопоглъща, трябвало светкавично да търти да бяга, защото задължително следвала беда, сякаш реалността експлодирала. Каза, че край градчето течала река, наречена Рио Негро заради тъмния цвят на водите си, които досами гробището се разливали в делта и сухата земя ги изсмуквала. Каза, че хората понякога застивали и продължително съзерцавали хоризонта, слънцето, което преваляло зад планината Ел Лагарто, и че хоризонтът бил с цвят на плът, като гърба на смъртник.

- И какво чакат да се появи оттам? – попитах. Собственият ми глас ме стресна.

- Знам ли... – каза. После добави: – ...чий кур? – А след това: – Вятъра и прахта може би. Накрая сякаш се успокои и след малко ми се стори, че е заспал.
- Утре пак ще дойда – пошепнах, – пий си лекарствата и не ставай.

Тръгнах си без повече приказки.

На сутринта, преди да ида в пансиона на Червея, се отбих за кратко, както винаги, в Стъклената книжарница. Малко преди да изляза, го видях през прозрачните стени. Беше седнал на обичайната си пейка, с широка чиста бяла риза и безукорно бели панталони. Половината му лице бе скрито от сламената шапка, от долната му устна висеше цигара Бали. Взираше се право пред себе си, както винаги, и изглеждаше здрав. По обед, като се разделяхме, с неловък жест ми подаде няколко банкноти и спомена нещо за причинените ми предния ден неприятности. Бяха много пари. Казах му, че не ми дължи нищо, че бих се отнесъл така с всеки приятел. Червея настоя да ги взема.

- За да си купиш книги – каза.

- Имам си достатъчно – отвърнах.

- За да спреш да ги крадеш засега – каза.

Накрая взех парите от ръцете му. Мина много време оттогава, вече не помня точната сума, мексиканското песо се обезцени многократно. Единствено знам, че ми стигнаха да си купя двайсет книги и две плочи на Дорс и че за мен подобна сума бе цяло състояние. На Червея не му липсваха средства.

* * *

Няколко дни преди да изчезне завинаги, ме заговори за Жаклин Андере. Дадох си сметка, че това е неговият начин да я възкреси в паметта си. Заразправях за пепеляворусата й коса и взех да я сравнявам положително или отрицателно с меденорусия й оттенък, с който се появяваше по филми, а Червея леко кимаше със забит напред поглед, сякаш Жаклин Андере му се беше отпечатала в ретината или ей сега я вижда за пръв път. Веднъж го попитах какъв тип жени харесва. Въпросът беше глупав, отправен от пубер, който си убива времето. Но Червея го взе на сериозно и дълго премисля отговора. Накрая рече:

- Спокойните. После добави: - Обаче само покойните са спокойни.
А след още малко:

- Макар че и те не са, ако се замислиш.

Една сутрин ми подари нож. На кокалената му дръжка се четеше думата Каборка3, изписана с фини букви от алпака. Помня, че горещо му благодарих и същата сутрин, докато си приказвахме в Аламеда или се разхождахме по оживените улици на центъра, не спрях да отварям и затварям острието, да се възторгвам от дръжката и да претеглям ножа на дланта си, удивен от тъй съвършените му пропорции. Иначе денят си беше както всеки друг. На следващата сутрин Червея вече го нямаше.

Два дни по-късно отидох да го потърся в пансиона и ми казаха, че е заминал на север. Повече не го видях.

1 Плоски царевични питки с най-често месен пълнеж (подобни на дюнер), залети с лютив сос - бел. прев.

2 Един от 32-та щата на Мексико с главен град Ермосильо - бел. прев.

3 Град в щата Сонора - бел. прев.

Разказът "Червея", фрагменти от който предлагаме тук, е част от сборника "Телефонни обаждания" на Роберто Боланьо (1953 – 2003) – един от съвременните автори с най-ярка лична легенда, наречен от Сюзън Зонтаг най-влиятелния и възхитителен прозаик от своето поколение в испаноезичния свят. "Свободолюбивият ученик" Артуро Белано е алтер егото на Боланьо, което се появява къде по-пряко, къде по-косвено както в други разкази, така и в прочутите романи "Диви детективи" и "2666". Това е първата книга на български на живелия в Испания чилиец: ще бъде публикувана до края на годината в поредицата "Кратки (разкази) завинаги" на "Жанет 45", в която вече излязоха книги на Аугусто Монтеросо, Етгар Керет, Давид Албахари.

Превод от испански: Нева Мичева


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    lorem_ipsum avatar :-|
    lorem_ipsum

    Разказите в Лайта ми бяха любимите, преди Ива Рудникова да ги загроби.

    Фрагменти? Сериозно?

  • 2
    vandim avatar :-|
    vandim

    И на мен ми бяха любима рубрика. А напоследък и трудно ги откривам. Дори когато ги публикуват.

  • 3
    dobi_p avatar :-|
    dobi_p

    Ей, защо фрагменти, жалко...

  • 4
    tsonkooo avatar :-?
    Тsonkooo

    Интересен разказ, благодаря!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK