С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Неща / Разказ

1 19 яну 2012, 16:14, 5121 прочитания

1957*

Откъс книгата на Милан Асадуров - писател, книгоиздател, преводач на научна фантастика и стопанин на най-специалната книжарница във Варна

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Различен никога не съм се чувствал може би защото в училище "Димчо Дебелянов" (на чиято фасада висеше огромен портрет на... Георги Димитров) и в махалата под градския часовник заедно растяхме българчета, арменчета, гърчета (повечето бяха деца на политическите емигранти от Гражданската война в Гърция през 1946 - 1949 г.), турчета, еврейчета, циганчета, хлапета от многодетни семейства и сираци от интерната "Цонко Цонков". Едно русначе си имахме за цвят на име Тимофей, и дори едно чехче – Мирослав. Всъщност моят най-добър приятел от детинство Мирослав или Мирко Чеха, както му викахме, беше, така да се каже, получех. Майка му наистина беше чехкиня от Бърно, но баща му – чичо Петър, си беше чист българин. Така че сред толкова различни хлапаци нямаше как да се чувствам различен. Но специален съм се чувствал много пъти. Първо, защото баща ми като всеки моряк носеше от Западна Европа разни красиви и практични неща, дето другите не можеха да ги имат и, второ, аз живеех в обкръжението на циркови артисти.

Някои от тях, като клоуните Коко и Бобчо и звероукротителят Гери например, в ония години бяха истински звезди. И по време на гастролите си във Варна тези звезди спяха у нас, обядваха с нас, разхождаха се с нас из околностите на града, забавляваха се с нас и дори ни водеха с брат ми на репетициите в цирка. А вечер, по време на представленията, често сядахме в ложите край манежа и клоуните ни включваха в номерата си. Слагаха ни шапки, пълни с конфети, бъркаха ни в пазвите или в носовете и вършеха всякакви други щуротии, а зрителите искрено се заливаха от смях. След време излезе приказка, че трима Тошковци разсмивали народа – държавният глава Тодор Живков, певецът Тодор Колев и клоунът Тодор Козарев. Не знам доколко беше вярно, ама според мен през 1957 г. (да ме извиняват Тошковците) тези, които караха народа да се пука от смях, бяха Коко и Бобчо. И аз бях техен приятел! Боже, колко ми завиждаха хлапетата в махалата.


Синовете на Коко, които ми бяха почти връстници и приятели, също започнаха да играят в цирка като акробати, Мисля, че той имаше и дъщеря, която яздеше коне. По едно време хлапетата се запиляха в Швеция, ожениха се там и повече не се върнаха в България. После и следите на чичо Кирчо Панов се загубиха. Предполагам, че на стари години синовете му са го прибрали при себе си.

Бобчо – по-пълничкият от българската двойка Лоръл и Харди (тогава му викахме Лаурел), видях за последно през 1967 г., когато ходих в София да кандидатствам журналистика. Неговото семейство много любезно ме прие да нощувам в тяхната къща в полите на Витоша. Домът на чичо Борис ми направи много силно впечатление със старинните си, изключително изящни дървени мебели и най-вече с огромното количество картини и снимки по стените във всички стаи. Тогава си рекох: един ден, когато имам собствен дом, ще окача в него много картини. Който е идвал у дома, знае, че изпълних този обет.

Съдбата на звероукротителя Гери бе най-странна. Хер Герхард беше германец, по-точно източногерманец, което не е едно и също. Неговият номер в цирка беше голяма смесена дресура на лъвове и тигри. Благодарение на чичо Гери за първи път се доближавах до толкова едри диви животни и дори имах привилегията понякога да ги храня – през решетките, разбира се. Най-силно ме привличаше една лъвица. Виждахме се всеки ден в продължение на две седмици и имах странното усещане, че между нас възникват чувства. Тя беше любимката на чичо Гери и той я беше кръстил на жена си Ана-Мария. Тази лъвица толкова силно ме впечатли, че след години някак съвсем естествено тя стана главната героиня в "Няма Хък-мък" и "Втората библиотека".



За последно видях чичо Гери в Морското казино, където нашето семейство даваше прощална вечеря на гостите ни от цирка за този сезон. Това е същата прословутата вечер, когато според някои набедени краеведи там е пял Ив Монтан. Както виждате на снимката, до мен не седи Ив Монтан, а звероукротителят Гери. След спектаклите в България целият цирк трябваше да замине на гастроли в Унгария. По някое време в Югославия обаче хер Герхард се отклонил от правия път и вместо в Унгария през Триест се озовал в Италия. Човекът станал политически емигрант барабар с всичките си животни. И досега не съм чувал някоя друга менажерия да е емигрирала по политически причини.

Днес някои чувствителни хора смятат дресурата за насилие над животните. Аз обаче не съм виждал човек по-гальовно и всеотдайно да се отнася към своите лъвове и тигри от хер Герхард. Истинското издевателство според мен беше изпращането на кучето Лайка в Космоса с втория съветски изкуствен спътник на Земята на 4 ноември 1957 г.

Спомням си, че посрещнах изстрелването на първия "Спутник" на 4 октомври с огромен възторг. Бях се качил на оградата в двора, друсах я с всичка сила и крещях, та всички съседи да ме чуят, че са изстреляли спътник. Помня, един комшия подхвърли: "И какво от това?" И аз тутакси го обявих за най-големия ретроград на всички времена!

След един месец обаче бях като ударен с мокър парцал. Крачех като бесен дни наред само като си представях как през цялото време кучето Лайка е седяло свито от страх в апарата и умряло от разрив на сърцето. Един ден на стрелбището Кръстника ми разказа, че Лайка било от смесена порода самоед-териер. Когато го намерили да скита из улиците на Москва, кучето било тригодишно и тежало към шест килограма. Според американците то умряло от стрес и прегряване няколко часа след изстрелването на спътника. Тогава наистина се ядосах и надух "Затворническия рок" (Jailhouse Rock) на Елвис Пресли с всичка сила, преди да е свършило работното време на милиционерите. За малко да съборя стрелбището.

Като изключим училището (за пореден път получих правото да се снимам в групата на отличниците между двете си бъдещи гаджета), тази година не отиваше на добре. Срещу смъртта на кучето Лайка и "Големия скок напред" на Мао Дзедун стоеше само "По пътя" на Джак Керуак. Добре, че положението в джаза беше повече от цветущо, защото Колтрейн и Майлс се вихреха! Но личното ми развитие изоставаше. Все още си "другарувах" с Майн Рид, Жул Верн и Емилио Салгари и бях на светлинни години от Андрич, Казандзакис или Илф и Петров. За Бергман – да не говорим.

Сериозно напреднах обаче по отношение на нямото кино. В лятно кино "Република" започнаха да показват старите филми на Бъстър Китън, Лоръл и Харди, Мак Сенет. Билети трудно се намираха и се появи мода с един-два билета да влизат повече хора. Личен рекорд поставих, когато с три билета вкарах цели два отбора – девическия и младежкия отбор по баскетбол на "Черно море". Как ставаше ли? Две-три минути преди началото на филма на входа предизвиквахме блъсканица. Аз се промъквах до разпоредителката и показвах билетите. В това време гратисчиите се бутаха вътре, като кимаха назад, че билетите ги държи последният човек. Когато всички наши хора се намъкваха в киното идваше моят ред. С невинно лице подавах билетите. Но те са само три?! – объркано казваше разпоредителката, но тълпата негодуваше, че задържа опашката. Да тези, двамата, са с мен – отвръщах аз и гордо сочех последните баскетболни надежди на Варна – Дългия Косьо и Светла. За награда ме слагаха да седя в скута на най-хубавата от отбора. И рядко успявах да се съсредоточа върху сюжета на филма.

Книгите от 1957 г., които по-късно ми станаха любими:

Ерих Кестнер – "Двойната Лотхен"
Ерих Мария Ремарк – "Искрица живот"
Иво Андрич – "Прокълнатият двор"
Иля Илф и Евгений Петров – "Златният телец"
Никола Мавродинов – "Изкуството на българското Възраждане"
Никос Казандзакис – "Христос отново разпнат"

Любимите ми филми от 1957 г., които гледах доста по-късно.

Federico Fellini – Le Notti di Cabiria (Федерико Фелини – "Нощите на Кабирия")
Ingmar Bergman – Smultronstallet (Ингмар Бергман – "Поляната с дивите ягоди")
Ingmar Bergman – Det Sjunde inseglet (Ингмар Бергман – "Седмият печат")
Sidney Lumet – 12 Angry Men (Сидни Лъмет – "12 разгневени мъже")

Любимите ми в края на ХХ в. джазови албуми от 1957 г.

Charles Mingus – Tijuana Moods
Coleman Hawkins – Hawk Flies High
Count Basie – The Complete Atomic Basie
Count Basie – Count Basie At Newport
Herbie Mann, Bobby Jaspar – Flute Souffle
John Coltrane – Blue Train
John Coltrane – Coltrane
Miles Davis – Miles Ahead
Sarah Vaughan – At Mister Kelly‘s (Live)
Sonny Rollins – A Night at the Village Vanguard, vol. 1 & 2
Thelonious Monk – Thelonious Monk Quartet with John Coltrane At Carnegie Hall
Thelonious Monk – Monk‘s Music
Tommy Flanagan, John Coltrane, Kenny Burrell, Idrees Sulieman – The Cats
Yusef Lateef – Other Sounds
Yusef Lateef – Jazz Moods

"61, или CV под формата на илюстровано/черно-бяло/бурно обяснение в любов към книгите, филмите, картините, фотографията, фаровете и джаза, а защо не и любовните забежки на един пристрастен читател, зрител и слушател под формата на Curriculum Vitae" (2011, изд. "Сталкер") е увлекателната история не само на неговия живот, но и на един град и цяло едно поколение.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Етикети: джаз книга филм

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 11917 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 19318 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Разполовеният виконт

Превод от италиански: Нева Мичева

Краят на митата върху износа на ток

Съдът на ЕС реши, че е незаконно държавите членки да налагат такси при износа на електроенерегия. Бълагрия единствена все още прави това

Най-голямата слънчева сделка

Samsung продава седемте си соларни парка в България на германския фонд KGAL и чешката Micronix за около 80 млн. евро

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

20 въпроса: Калоян Илиев – Кокимото

Новата му изложба, (You Love Kokimoto), е в Gifted до 4 януари

Книга: "Малка история на философията"

Найджъл Уорбъртън запазва лаконичния си стил, за да въведе по разбираем начин читателите дори в най-оплетените философски школи

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 50

Капитал

Брой 50 // 15.12.2018 Прочетете
Капитал PRO, Жирардели беше обявен за собственик на "Юлен", АВВ продава част от заводите си на Hitachi, вероятно и фабриката си в Севлиево

Емисия

DAILY @7AM // 18.12.2018 Прочетете