1957*

Различен никога не съм се чувствал може би защото в училище "Димчо Дебелянов" (на чиято фасада висеше огромен портрет на... Георги Димитров) и в махалата под градския часовник заедно растяхме българчета, арменчета, гърчета (повечето бяха деца на политическите емигранти от Гражданската война в Гърция през 1946 - 1949 г.), турчета, еврейчета, циганчета, хлапета от многодетни семейства и сираци от интерната "Цонко Цонков". Едно русначе си имахме за цвят на име Тимофей, и дори едно чехче – Мирослав. Всъщност моят най-добър приятел от детинство Мирослав или Мирко Чеха, както му викахме, беше, така да се каже, получех. Майка му наистина беше чехкиня от Бърно, но баща му – чичо Петър, си беше чист българин. Така че сред толкова различни хлапаци нямаше как да се чувствам различен. Но специален съм се чувствал много пъти. Първо, защото баща ми като всеки моряк носеше от Западна Европа разни красиви и практични неща, дето другите не можеха да ги имат и, второ, аз живеех в обкръжението на циркови артисти.

Някои от тях, като клоуните Коко и Бобчо и звероукротителят Гери например, в ония години бяха истински звезди. И по време на гастролите си във Варна тези звезди спяха у нас, обядваха с нас, разхождаха се с нас из околностите на града, забавляваха се с нас и дори ни водеха с брат ми на репетициите в цирка. А вечер, по време на представленията, често сядахме в ложите край манежа и клоуните ни включваха в номерата си. Слагаха ни шапки, пълни с конфети, бъркаха ни в пазвите или в носовете и вършеха всякакви други щуротии, а зрителите искрено се заливаха от смях. След време излезе приказка, че трима Тошковци разсмивали народа – държавният глава Тодор Живков, певецът Тодор Колев и клоунът Тодор Козарев. Не знам доколко беше вярно, ама според мен през 1957 г. (да ме извиняват Тошковците) тези, които караха народа да се пука от смях, бяха Коко и Бобчо. И аз бях техен приятел! Боже, колко ми завиждаха хлапетата в махалата.