Домът на тате*
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Домът на тате*

Shutterstock

Домът на тате*

превод Манол Пейков

11197 прочитания

Shutterstock

© Shutterstock


Източник: Shutterstock

Имам добър баща. Знам, че съм късметлия. Не всеки има добър баща. Миналата седмица отидох с него до болницата за сравнително стандартен преглед и лекарите ни казаха, че ще умре. Има рак в напреднал стадий в основата на езика. От онзи тип, който не се лекува. Ракът беше посетил татко преди четири години. Тогава лекарите бяха настроени оптимистично и баща ми наистина се пребори.

Лекарите казаха, че този път има няколко възможности. Да не направим нищо и баща ми да умре за няколко седмици. Да се подложи на химиотерапия, която, ако потръгне, да удължи живота му с няколко месеца. Имаше възможност и за лъчетерапия, но по всяка вероятност вредата от нея щеше да е по-голяма от ползата. Последният вариант беше операция, при която да му махнат езика и ларинкса. Това е сложна хирургическа процедура, която отнема поне десет часа, и с оглед на напредналата възраст на баща ми лекарите не я препоръчваха. На тате обаче идеята му хареса.

– На моята възраст език вече не ми е нужен, само очи да гледам и сърце да бие – каза той на младата онколожка. - В най-лошия случай, вместо да ви кажа колко сте красива, ще се наложи да го напиша.

Докторката се изчерви.

– Не става въпрос само за загубата на говор, операцията е много травматична – каза тя. - Ако я преживеете, ще ви боли, предстои ви тежка рехабилитация. Говорим за сериозен удар върху качеството на живота ви.

– Обичам живота – отвърна татко и й хвърли упорита усмивка. – Ако качеството е добро, чудесно. Ако не – както дойде.

В таксито на връщане от болницата тате ми държеше ръката сякаш отново съм на пет години и се каним да пресечем оживена улица. Говореше възбудено за различните варианти за лечение като предприемач, който обсъжда нови възможности за бизнес. Tате е бизнесмен. Не е магнат в изискан костюм, а нормален човек, който обича да продава и купува или, ако не може да купува и продава – да заема или отдава под наем. За него търговията е начин да се срещне с хора, да общува, да пораздвижи нещата. Пратете го до будката за пакет цигари и след десет минути вече разговаря с човека зад тезгяха за евентуално партньорство.

– Този път наистина сме в идеалната ситуация – каза той напълно сериозно, докато галеше ръката ми. – Най-обичам да вземам решения, когато нещата ударят дъното. А в момента ситуацията е толкова скапана, че мога само да спечеля: с химиотерапията ще умра за нула време; радиацията ще ми докара гангрена на челюстта и отгоре на всичкото всички са сигурни, че няма да преживея операцията, понеже съм на 84. Знаеш ли колко парцела земя съм купил така? Когато собственикът не ще да продава, а аз нямам пукната пара?

– Знам – отвърнах. И наистина знам.

Когато бях на седем години, се преместихме. Старият ни апартамент беше на същата улица и всички си го обичахме, но татко настояваше да се преместим в по-голям. През Втората световна война тате заедно с родителите си и други хора се е крил в дупка в земята в едно градче в Полша почти 600 дни. Дупката била толкова малка, че не можели нито да се изправят, нито да лежат – можели само да седят. Когато руснаците освободили града, трябвало да изнесат татко и родителите му на ръце, защото не можели да се движат. Мускулите им били атрофирали.

Времето, прекарано в дупката, беше ги направило чувствителни на тема лично пространство. Фактът, че с брат ми и сестра ми растяхме в една и съща стая, направо го побъркваше. Искаше да се преместим в апартамент, където всеки ще има собствена стая. На нас, децата, ни харесваше да живеем заедно, но когато тате си науми нещо, то не подлежи на промяна.

Една събота, няколко седмици преди датата за напускане на стария апартамент, който вече беше продаден, татко ни заведе да видим новия си дом. Всички се изкъпахме и си сложихме най-хубавите дрехи, макар да знаехме, че там няма да има жива душа. И все пак човек не се мести в ново жилище всеки ден.

Сградата беше завършена, но в нея все още никой не живееше. След като се увери, че всички сме в асансьора, тате натисна копчето за петия етаж. Въпросната кооперация беше кажи-речи единствената в квартала с асансьор и краткото пътуване само по себе си ни изпълни с трепет. Тате отвори подсилената желязна врата на новия ни апартамент и започна да ни показва стаите. Най-напред детските, после спалнята, където щяха да спят той и мама, и най-накрая – дневната и огромната тераса. Гледката беше невероятна и всички ние, особено татко, бяхме запленени от вълшебния дворец, в който щяхме да живеем.

– Виждала ли си някога такава гледка? – Той прегърна мама и посочи зеления хълм, към който гледаше прозорецът на дневната.

– Не – отвърна тя без особен ентусиазъм.

– Тогава защо се мусиш? – попита татко.

– Защото няма под – прошепна мама и погледна надолу към пръстта и стърчащите метални тръби под краката ни. Едва тогава наведох очи и видях – и тримата с брат ми и сестра ми видяхме  същото, което виждаше мама. Искам да кажа, че и по-рано бяхме забелязали, че няма под, но при целия татков ентусиазъм не му бяхме обърнали особено внимание. Сега и татко погледна надолу.

– Съжалявам – каза. – Не стигнаха парите.

– Като се преместим, ще трябва да мия пода – рече мама с най-обикновения си глас. – Знам как да мия плочки, не гол цимент.

– Права си – каза тате и се опита да я прегърне.

– Това, че съм права, няма да ми помогне да изчистя къщата – отвърна.

– Добре де, добре – рече татко. – Ако спреш да ми натякваш и ми дадеш минутка да помисля, ще намисля нещо. Нали не се съмняваш? – Мама кимна неубедително.

Връщането с асансьора не беше толкова въодушевяващо.

Когато се преместихме в новия апартамент няколко седмици по-късно, подовете бяха застлани открай-докрай с керамични плочки, всяка стая с различен цвят. В началото на 70-те в Израел беше социализъм и имаше само един вид плочки – бозави – и разноцветните подове в нашия апартамент – червени, черни, кафяви – бяха нещо невиждано за нас.

– Видя ли? ­– Татко гордо целуна мама по челото. – Казах ти, че ще измисля нещо.

Едва месец по-късно ни стана ясно точно какво е измислил. Един ден бях сам вкъщи и тъкмо си вземах душ, когато някакъв мъж с посивяла коса и прилежно закопчана бяла риза влезе в банята с млада двойка.

– Това са плочките ни във вулканично червено. Директен внос от Италия – каза той и посочи пода. Жената ме видя първа, гол и насапунисан, втренчен право в тях. Тримата бързо се извиниха и излязоха от банята.

На вечеря същия ден, когато разказах на всички какво ми се е случило, тате ни разкри тайната си. Понеже нямал пари да плати за плочки, сключил сделка с вносителя на теракота: те да ни дадат плочките безплатно, а тате да им разреши да използват нашето жилище като мостра за клиенти.

Таксито спря пред апартамента на родителите ми и докато излизахме, татко все още държеше ръката ми.

– Точно така, най-обичам да взимам решения, когато няма нищо за губене и всеки ход е печеливш – повтори.

Когато отворихме вратата на апартамента, ни посрещна приятна, позната миризма, посрещнаха ни стотици разноцветни керамични плочки и една-едничка могъща надежда. Кой знае? Може би и този път животът и татко ще ни изненадат с поредната неочаквана сделка.

*отпечатано в списание Tablet, 22 декември 2011 г.

Източник: Shutterstock

Имам добър баща. Знам, че съм късметлия. Не всеки има добър баща. Миналата седмица отидох с него до болницата за сравнително стандартен преглед и лекарите ни казаха, че ще умре. Има рак в напреднал стадий в основата на езика. От онзи тип, който не се лекува. Ракът беше посетил татко преди четири години. Тогава лекарите бяха настроени оптимистично и баща ми наистина се пребори.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

13 коментара
  • 1
    pontiac avatar :-?
    pontiac

    Браво!!!

  • 2
    gallnare avatar :-?
    Мария

    Страхотен разказ на страхотен разказвач!

    Дневник, има ли начин да научим името на автора?

  • 3
    gallnare avatar :-|
    Мария

    Етгар Керет. Трябват ми очила...:-))))

  • 4
    tsonkooo avatar :-|
    Тsonkooo

    Чудесен разказ.

  • 5
    led_zep.23 avatar :-|
    Lady Zeppelin

    Разказ с надежда. Благодаря.

  • 6
    gallnare avatar :-?
    Мария

    Етгар Керет, най-четеният автор в израелските затвори и най-краденият автор в израелските книжарници, "гласът на следващото поколение" (Салман Рушди)

    http://kulturni-novini.info/news.php?nid=10684&;page=news_show&sid=4

    Издаван и на български...
    Ако се интересувате, търсете в Уики на съответния език.

    Дневник, ако всяка събота сутрин ни поздравявате с автор от такава величина, аудиторията ви ще скочи инфарктно!

  • 7
    ruslan avatar :-|

    До едно време смятах, че е разказ за смърт.
    То било за живот.

    Браво за статията.

  • 8
    kolyanova avatar :-|
    ръца пръца

    много силен!! заприлича ми на "крадецът на книги"..., точно заради историята за Живота. Още веднъж респект!!!

  • 9
    capital avatar :-P
    capital

    До коментар [#6] от "Мими":
    Light, Капитал Light :)

  • 10
    oror avatar :-P
    Orchid

    Разкошен разказ, толкова много надежда има в него! Благодаря Капитал!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Златна треска

Златна треска

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK