С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Неща / Разказ

13 8 мар 2012, 14:29, 10334 прочитания

Домът на тате*

превод Манол Пейков

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация


Имам добър баща. Знам, че съм късметлия. Не всеки има добър баща. Миналата седмица отидох с него до болницата за сравнително стандартен преглед и лекарите ни казаха, че ще умре. Има рак в напреднал стадий в основата на езика. От онзи тип, който не се лекува. Ракът беше посетил татко преди четири години. Тогава лекарите бяха настроени оптимистично и баща ми наистина се пребори.

Лекарите казаха, че този път има няколко възможности. Да не направим нищо и баща ми да умре за няколко седмици. Да се подложи на химиотерапия, която, ако потръгне, да удължи живота му с няколко месеца. Имаше възможност и за лъчетерапия, но по всяка вероятност вредата от нея щеше да е по-голяма от ползата. Последният вариант беше операция, при която да му махнат езика и ларинкса. Това е сложна хирургическа процедура, която отнема поне десет часа, и с оглед на напредналата възраст на баща ми лекарите не я препоръчваха. На тате обаче идеята му хареса.


– На моята възраст език вече не ми е нужен, само очи да гледам и сърце да бие – каза той на младата онколожка. - В най-лошия случай, вместо да ви кажа колко сте красива, ще се наложи да го напиша.

Докторката се изчерви.

– Не става въпрос само за загубата на говор, операцията е много травматична – каза тя. - Ако я преживеете, ще ви боли, предстои ви тежка рехабилитация. Говорим за сериозен удар върху качеството на живота ви.



– Обичам живота – отвърна татко и й хвърли упорита усмивка. – Ако качеството е добро, чудесно. Ако не – както дойде.

В таксито на връщане от болницата тате ми държеше ръката сякаш отново съм на пет години и се каним да пресечем оживена улица. Говореше възбудено за различните варианти за лечение като предприемач, който обсъжда нови възможности за бизнес. Tате е бизнесмен. Не е магнат в изискан костюм, а нормален човек, който обича да продава и купува или, ако не може да купува и продава – да заема или отдава под наем. За него търговията е начин да се срещне с хора, да общува, да пораздвижи нещата. Пратете го до будката за пакет цигари и след десет минути вече разговаря с човека зад тезгяха за евентуално партньорство.

– Този път наистина сме в идеалната ситуация – каза той напълно сериозно, докато галеше ръката ми. – Най-обичам да вземам решения, когато нещата ударят дъното. А в момента ситуацията е толкова скапана, че мога само да спечеля: с химиотерапията ще умра за нула време; радиацията ще ми докара гангрена на челюстта и отгоре на всичкото всички са сигурни, че няма да преживея операцията, понеже съм на 84. Знаеш ли колко парцела земя съм купил така? Когато собственикът не ще да продава, а аз нямам пукната пара?

– Знам – отвърнах. И наистина знам.

Когато бях на седем години, се преместихме. Старият ни апартамент беше на същата улица и всички си го обичахме, но татко настояваше да се преместим в по-голям. През Втората световна война тате заедно с родителите си и други хора се е крил в дупка в земята в едно градче в Полша почти 600 дни. Дупката била толкова малка, че не можели нито да се изправят, нито да лежат – можели само да седят. Когато руснаците освободили града, трябвало да изнесат татко и родителите му на ръце, защото не можели да се движат. Мускулите им били атрофирали.

Времето, прекарано в дупката, беше ги направило чувствителни на тема лично пространство. Фактът, че с брат ми и сестра ми растяхме в една и съща стая, направо го побъркваше. Искаше да се преместим в апартамент, където всеки ще има собствена стая. На нас, децата, ни харесваше да живеем заедно, но когато тате си науми нещо, то не подлежи на промяна.

Една събота, няколко седмици преди датата за напускане на стария апартамент, който вече беше продаден, татко ни заведе да видим новия си дом. Всички се изкъпахме и си сложихме най-хубавите дрехи, макар да знаехме, че там няма да има жива душа. И все пак човек не се мести в ново жилище всеки ден.

Сградата беше завършена, но в нея все още никой не живееше. След като се увери, че всички сме в асансьора, тате натисна копчето за петия етаж. Въпросната кооперация беше кажи-речи единствената в квартала с асансьор и краткото пътуване само по себе си ни изпълни с трепет. Тате отвори подсилената желязна врата на новия ни апартамент и започна да ни показва стаите. Най-напред детските, после спалнята, където щяха да спят той и мама, и най-накрая – дневната и огромната тераса. Гледката беше невероятна и всички ние, особено татко, бяхме запленени от вълшебния дворец, в който щяхме да живеем.

– Виждала ли си някога такава гледка? – Той прегърна мама и посочи зеления хълм, към който гледаше прозорецът на дневната.

– Не – отвърна тя без особен ентусиазъм.

– Тогава защо се мусиш? – попита татко.

– Защото няма под – прошепна мама и погледна надолу към пръстта и стърчащите метални тръби под краката ни. Едва тогава наведох очи и видях – и тримата с брат ми и сестра ми видяхме  същото, което виждаше мама. Искам да кажа, че и по-рано бяхме забелязали, че няма под, но при целия татков ентусиазъм не му бяхме обърнали особено внимание. Сега и татко погледна надолу.

– Съжалявам – каза. – Не стигнаха парите.

– Като се преместим, ще трябва да мия пода – рече мама с най-обикновения си глас. – Знам как да мия плочки, не гол цимент.

– Права си – каза тате и се опита да я прегърне.

– Това, че съм права, няма да ми помогне да изчистя къщата – отвърна.

– Добре де, добре – рече татко. – Ако спреш да ми натякваш и ми дадеш минутка да помисля, ще намисля нещо. Нали не се съмняваш? – Мама кимна неубедително.

Връщането с асансьора не беше толкова въодушевяващо.

Когато се преместихме в новия апартамент няколко седмици по-късно, подовете бяха застлани открай-докрай с керамични плочки, всяка стая с различен цвят. В началото на 70-те в Израел беше социализъм и имаше само един вид плочки – бозави – и разноцветните подове в нашия апартамент – червени, черни, кафяви – бяха нещо невиждано за нас.

– Видя ли? ­– Татко гордо целуна мама по челото. – Казах ти, че ще измисля нещо.

Едва месец по-късно ни стана ясно точно какво е измислил. Един ден бях сам вкъщи и тъкмо си вземах душ, когато някакъв мъж с посивяла коса и прилежно закопчана бяла риза влезе в банята с млада двойка.

– Това са плочките ни във вулканично червено. Директен внос от Италия – каза той и посочи пода. Жената ме видя първа, гол и насапунисан, втренчен право в тях. Тримата бързо се извиниха и излязоха от банята.

На вечеря същия ден, когато разказах на всички какво ми се е случило, тате ни разкри тайната си. Понеже нямал пари да плати за плочки, сключил сделка с вносителя на теракота: те да ни дадат плочките безплатно, а тате да им разреши да използват нашето жилище като мостра за клиенти.

Таксито спря пред апартамента на родителите ми и докато излизахме, татко все още държеше ръката ми.

– Точно така, най-обичам да взимам решения, когато няма нищо за губене и всеки ход е печеливш – повтори.

Когато отворихме вратата на апартамента, ни посрещна приятна, позната миризма, посрещнаха ни стотици разноцветни керамични плочки и една-едничка могъща надежда. Кой знае? Може би и този път животът и татко ще ни изненадат с поредната неочаквана сделка.

 *отпечатано в списание Tablet, 22 декември 2011 г.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 12941 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 20081 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Бойният химн на майката тигрица*

Aéroport de Sofia

Френският кандидат Aéroports de Paris Group излетя към победата в концесията на софийското летище с изключително високо ценово и инвестиционно предложение

Рецесията се отлага

Опасенията за бързо влошаване на икономиката на еврозоната се разсейват, а българската икономика расте, но не достатъчно

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Хладнокръвни истории

Нови стари срещи с прозата и документалистиката на Труман Капоти

Кино: "Щастливия Лазаро"

С фантазия и щедро сърце срещу неправдите в света