Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща / Разказ

6 23 май 2012, 14:12, 8081 прочитания

Един подарен ден

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Един подарен ден

Събуди се през нощта, още сънена взе кутията с цигари и запали. Намръщи се на блудкавото звездно небе, което имаше нахалството да блещука през таванското прозорче. Стана! Откъсна с ярост звездната покривка, милиони звезди изтрополиха на земята като едри капки дъжд, небето проплака!


- Е, хайде пожелайте си нещо, вижте колко падащи звезди! - ехидно се засмя Яна.

- Още поне един ден... - чу се дрезгав мъжки глас.

- Филип, защо не си затваряш устата с твоите лигави сантиментални включвания, защо трябва да си толкова повърхностен, да се държиш като жена?



- Защото ти не се държиш като такава, трябва да има баланс, Яна! - каза Филип, скочи от леглото и бързо я целуна. Тя за секунди усети канеления аромат на тялото му, в което изцяло се разтваряше като парченце шоколад в топло капучино. Но му беше толкова обидена, толкова сърдита, така го мразеше. Мразеше го, защото се беше появил в онзи дъжд в парка, мразеше го, че й се беше усмихнал, че беше дотичал при нея, мразеше го, че й подари най-портокаловите преживявания, най-черешовата любов, най-споделената радост в живота й, мразеше го за това, че, по дяволите, как смее да умира??? Мразеше го от все сърце...

Филип беше от онези момчета, които ти се иска да оковеш в клетка като изключително рядък експонат - мил, сърдечен, умен, чаровен и не на последно място умиращ, което влудяваше жените около него, често се шегуваше, че няма по-добър PR от смъртта, и никога не спираше да се смее и да иронизира себе си и онази отвратителната с косата в ръка, която също го искаше за себе си. Това е, но, уви, момичета, той беше избрал Яна, странно създание, което беше само очи, нямаше лице, тяло, коса, характерни черти, тя цялата се побираше и изразяваше чрез очите си. Два кладенеца, в които Филип най-отговорно и с цялото си сърце се давеше всеки ден. Знаеше, че тя преживява болестта му много по-тежко, отколкото той самият, знаеше, че когато си отиде, ще остане от нея само спомен за Яна, че и нея никога вече няма да я има, знаеше го и затова все се смееше:

- Янааа, ако ти умираше, аз нямаше да ти се сърдя толкова, щях да отида в някоя далечна страна при някой мъдрец, да намеря цяр за болестта ти, а ти само седиш тук и жив ме оплакваш, очаквах малко повече ентусиазъм от теб - казваше сериозно той и след малко смехът му се разливаше, счупил света на хиляди малки камбанки.

- Филип, престани, не знам защо си мислиш, че изглеждаш много силен и важен, като бълваш постоянно глупости, пък и ако искаш да знаеш, без да се смееш, и аз ходих при разни знахари. Само че казаха, че лекуват всичко друго освен идиотщината, тя е същност, няма как да бъде подменена! - и на свой ред се засмиваше, малко насила, и без това нито смехът, нито хуморът бяха характерни за нея черти, та усмивката й беше по-скоро гримаса, отколкото нещо друго.

Как странно е устроен човек, откакто беше разбрал, че умира, Филип живееше нов живот, всеки ден за него беше подарък, беше празник, беше нов различен, правеше все нови и нови щури неща, все пак нямаше какво да губи, както често сам отбелязваше. Часовниковият механизъм с бомбата се беше задействал и той бързаше, бързаше да обича, да прави секс до припадък, да тича по улиците като луд, да се запознава с нови хора, да обикаля нови места... и, знаете, все такива разни хубави неща, където ги пишат по книгите. Трябва ли наистина да сме така банални, трябва ли, като се раждаме, да ни се насажда мисълта, че скоро ще си отидем, за да живеем пълноценно... Яна за разлика от него пък за никъде не бързаше, напротив, тя имаше друга мисия и други вълнения, тя трябваше да страда и с тези нейните очи приличаше още повече на икона. Филип й действаше още по-депресивно с огромния си ентусиазъм и жажда за живот, с това божествено тяло и лице и с постоянния му повик: ела, нека бъдем тук и сега, аз съм твой, твой съм, Яна, това я влудяваше още повече.

- Яна, имаш цял живот да се превръщаш в домакиня, да чистиш, да переш, да имаш свое семейство, да тичат малки сополанковци около теб, ще имаш цял живот да бъдеш тъжна , ако това искаш... Ела сега и живей с мен.

Но не, Яна искаше този мъж, искаше неговите сополанковци и с него да бъде тъжна и сива след време, но защо кучият му син не й оставяше право на избор.

- Яна, обожателите ти само чакат да пукна - смее се с глас - чакат Яна, на опашка, не забравяй, че сълзата най-бързо засъхва. Умираше да я дразни, защото искаше да чува, че обича само него, да се захранва с любовта й. Да се надява, че тя да, наистина като в ода на любовта ще го обича вечно, надяваше се и знаеше, че греши. Знаеше, че винаги ще е инкрустиран в сърцето й, но Яна все някой ден ще има друго момче, че Филип ще остане там на дъното на кладенеца, там на най-дълбокото, което никога няма да бъде изплакано, но там под ключ, защото тя щеше да продължи живота си. Мръсна кучка, да щеше... ще има други мъже, ще се смее отново с усмивката/гримасата, ще бъде там някъде, без него...

Лятото връхлетя като хала, от топлина и нежност, зрели плодове, като импресионистичен оргазъм от цветове, светлина. Едно нахално лято, като заявка за това, че няма да има друго такова, като заявка за влюбени, като заявка за този скапан, прекрасен свят, където ще го има и след теб... в такова време никой не мисли, че няма да го има утре, никой освен Яна. Седи отново на онзи звезден прозорец, седи и попива, попива зеленото на лятото, еротичната разголеност на хората, събира във ваза емоции, смях, който дочува, събира и се залъгва, че е щастлива и това е нейната ваза с емоции, седи на прозореца и лятото татуира с дъха си кожата й, татуира с вишнев сок любовта и обречеността й. Филип нахлува, прозорецът се блъска и се счупва, хилядя малки парченца на пода отразяват пак това невъзмутимо синьо небе, малка драскотина на ръката на Яна оцветява стъклата и ги прави вишневи. Вдига очи, за бога, тези очи, поглежда притеснения Филип, знае, тя знае, жените винаги знаят по-добре, знае, че ще е днес... напук на този удивителен ден, напук на тази знойна нежност, напук на всичко.

Като настървени животни се хвърлят един върху друг в умопомрачителен транс на любовта, сякаш се опитват да изтръгнат един от друг последната нотка, да изтръгнат от себе си същността си и дълбочината си, да изтръгнат и да си ги разменят, в този ритуален танц, в този трансцедентален обмен на души, Яна ще бъде Филип и Филип ще бъде Яна... И някой дръпна конец и падна нощта, и падна с гръм като тежък прашен декор, уморена от тази омайност на деня, натежала с утробата си, падна и пак това звездно небе... и Филип и Яна... и Филип и секналият му дъх и далечината, и викът на Яна, пронизващ, плашещ, вик на разкъсано животно, и тези звезди, и очите й, и очите му, и канелата по кожата му и устните й, които рисуват звезди по безжизненото му тяло, и стонът и тихото "Яна...", и ароматът на зрели плодове, нахлуващ през прозореца, и медните коси на Филип, покосено жито и Яна безжизнена до него, гледаща проклетите звезди... блещукат, радват се, малоумни, дразнещи... и Яна с черно-сините очи, удавница в тях... и Филип... и нощта и Яна и натежалата й утроба... и този свят... банален, но трогателен!

Един подарен ден... в наниза на времето е всичко и нищо, безвремие и миг, за двама човека... единственият възможен изход-бягство. На разплаканите дни в календара, един се отронва и пада с въздишка... още един ден, за Яна цял живот, и слънцето нахално влиза в косите й, заплита в тях слънчеви пътища, чертае символи по лицето й, времето спира да пише историята й, тя е сянка на слънцето и на Филип, един подарен ден, след който няма време, няма теб, няма мен... календарът отронва още един от дните си, Яна седи, прегърнала малкия Филип и му говори за безвремието и за стойността на дните, за картата, която е начертана на малката му ръчичка, и му обещава, че ще се радва на света дълго, дълго, дълго... затваря очи и се моли за още един ден, вече е зависима, иска непрекъснато своята доза от още дни на този свят... банален, но трогателен!  

Един подарен ден


  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 15193 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 21622 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Чайките

Разказ от сборника "Пътуване с лек багаж", изд. "Жанет 45"

Още от Капитал
Млякото и яйцата ще са след 30 минути на вратата ви

Заради коронавируса онлайн търговията с бързооборотни стоки преживява страхотен бум в цял свят

Мигът на електронните подписи

Георги Димитров, член на съвета на директорите на "Евротръст" пред "Капитал"

Чиновници в излишък

Държавната служба е желана заради сигурността по време на криза и гарантираната заплата

Дефектните мерки

След края на извънредното положение бизнесът оцелява много повече на мускули и в по-малка степен заради подкрепа от държавата

Майсторът, Маргарита и ние

Романът на Булгаков се завръща в книжарниците като колекционерско издание

Чуваме ли се? А разбираме ли се?

Онлайн общуването срещу срещите на живо

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10