Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща / Разказ

3 19 авг 2012, 10:01, 8101 прочитания

Чайките

Разказ от сборника "Пътуване с лек багаж", изд. "Жанет 45"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Отново разбърка подредения куфар, за трети път.
– Но мили Арне – каза Елса, – никога няма да потеглим, ако нямаш доверие на списъците ни. Нали ги подготвяме от седмици!
– Знам, знам, не опявай, само да проверя няколко дреболии... – Мършавото му лице бе сгърчено от тревога, ръцете му пак бяха започнали да треперят.
"Ще се оправи. Ще се оправи, така каза докторът. Един месец спокойствие е достатъчен. Претоварен е, училището е виновно..."
– Елса? Колко е часът? Мислиш ли, че е прекалено късно да се обадя на директора? Искам само да му разясня, да разясня всичко малко по-подробно.
– Не. Не се обаждай повече, няма нужда. Не го мисли.
"Естествено, че го мисли, през цялото време. Но те отдавна са разбрали, че молбата му за напускане не трябва да се взема насериозно: наясно са и искат да се върне, когато оздравее..."
Арне се обърна към съпругата си и заяви с изморената настойчивост на всяко многократно повторение:
– Проклето училище. Проклети хлапета.
– На тебе силата са ти големите ученици. Тези са твърде малки, толкова им е умът. Но човек трябва да разбира...
– Сериозно? Да разбира? Да приеме, че са диви зверчета, изскочили от ада и готови на всичко, казвам ти, на всичко, за да му провалят работата и да му направят живота черен...
– Арне, престани! Успокой се!
– Точно така – "успокой се". Страхотно. Да ти кажа, нищо не ме безпокои толкова, колкото такива опити за успокояване!
Елса прихна, напрежението й се освободи под формата на бурен смях, смях, който веднага я разхубави.
А той викна:
– Идиотка! Идиотка такава!
С неистово движение събори куфара на пода, обърна й гръб и закри лицето си с ръце.
Елса каза тихичко:
– Съжалявам. Ела.
Той отиде там, където беше седнала, и с глава в обятията й рече:
– Разкажи ми отново как ще бъде.
– Наближаваме все повече и повече. Лодката на татко е мъничка, но солидна. На сватбено пътешествие сме. Ти седиш на носа, никога по-рано не си ходил до архипелага. При всяко ново островче си мислиш: "Тук е!", но не, пътуваме към най-отдалечената част, към остров, който сега е само сянка на хоризонта. Когато слизаме на сушата, това вече не е островът на татко, а нашето място за седмици наред. Градът и хората остават все по-далеч и по-далеч и накрая съвсем изчезват и нямат нищо общо с нас. Навсякъде само спокойствие. През пролетта дните и нощите могат да са безветрени, безшумни, някак прозрачни... И дълго време не минават никакви лодки.
Тя замълча, а той попита:
– А после?
– Не е необходимо да работим. Никакви преводи. Никаква поща, никакъв телефон. Нищо не е необходимо. Почти не отваряме книгите си. Нито ходим за риба, нито садим. Само чакаме да ни се прииска нещо, а ако не ни се прииска, няма значение.
– А ако ни се прииска? – зададе вечния си въпрос той, а
тя отвърна:
– Тогава си играем. Играем си нещо напълно ненужно.
– Ти обикновено с какво си играеш на острова?
Тя се засмя и каза:
– С птиците.
Той се надигна и я погледна.
– Да, с птиците, морските птици. Цяла зима им събирам сух хляб. А когато отида на острова напролет, трябва само да свирна и те ме познават, навсякъде се изпълва с бели криле, дърпат хляба от ръката ми в полет! Най-красивата игра, която можеш да си представиш.
И двамата се изправиха. Елса вдигна ръце и показа как голямата чайка идва при нея, описа какво е усещането, когато крилото докосне бузата ти, колко меко, и когато студените плоски крака намерят опора върху дланта ти, доверчиво. Вече не разказваше на него, а на себе си, говореше за своята чайка, онази, която се връщаше всяка пролет и тропаше с човка по кухненския прозорец, казваше се Касимир.
– Що за име – рече Арне.
– Да, нали! – Елса го прегърна и вдигна поглед към лицето му: – Какво ще кажеш, да си лягаме вече, а?
– Разбира се, но нали знаеш, сега спя малко неспокойно, боя се да не ти преча. Сок ли да донеса или вода?
Вода – каза Елса.




  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 14435 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 21338 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Мабка-Жабка

Още от Капитал
В енергетиката всичко върви надолу

Блокирането на икономиката заради COVID-19 доведе до най-драстичния спад в цените на електроенергията и природния газ

Бизнес на градус

Моментният недостиг на спирт вече изглежда преодолян, като по складовете има над 4 млн. литра. Цената на литър спирт обаче е 3 пъти по-висока отпреди пандемията

Тяхната първа криза

Финтех компаниите са изправени пред нови предизвикателства заради COVID-19 и първия им сблъсък с икономически проблеми

Икономика след пандемията

Ясно е, че светът влиза в рецесия, но сега бизнесът трябва се готви за новата нормалност след нея

Новият живот на електронната книга

Извънредното положение срина традиционния модел на разпространение и книгоиздаването търси нови решения

Всички в кухнята

Как да пазаруваме, какво да готвим и откъде да черпим кулинарно вдъхновение

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10