Любовта в театъра

Боряна Нейкова е студент от I курс във Факултет по журналистика и масови комуникации в СУ "Св. Климент Охридски" и е победител в конкурса за студенти за есе на продуцентска къща "Арт Кейс" Абонирайте се за Капитал Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

"Едно от най-обичаните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно, но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право. Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си. У някои хора тия промени биват особено резки"
Лев Толстой

 

Няма по-голямо Аз от онова, което заявява драмата, тъй както няма суета, по-голяма от тази на драматурга. Ами героите? Те се раждат от натрапчивата нужда на автора да прошепне нещо за себе си, в съчетание с параноичния страх, че то ще бъде чуто. Сред декора на повествованието шарените кукли играят своя живот. Ръката, която ги води, е скрита под масата. Публиката си мисли, че вижда на сцената множество различни герои без да съзнава, че той е винаги само един. Неговата смелост се отприщва единствено през дървената уста на една кукла. Движението на пръстите, с което възпроизвежда нейната реч, му дава увереността и куража да изрече истината с цялата и извратеност. Така той е спокоен, че цялата ярост и негодувание ще бъдат запратени по куклата, тя ще поеме върху себе си тяхната тежест, тя ще получи една от двете най-тежки присъди – всеобща любов или всеобщо презрение. Творецът обича своите кукли, но е готов да ги жертва от любов към самия себе си. А теб оставя да мислиш, че сядайки в публиката ще видиш на сцената различни образи, разнолики души. Не ти прошепна от последния ред драматургът, че ти предстои да се срещнеш със себе си. С още и още твои същности, не намерили място в рамките на това, което сам си нарекъл реалност. Ще заобичате ли театъра от любопитство към онова, спотаеното? А ще продължите ли все така да го обичате, когато бъдете пред себе си позорно разобличени, когато той изкара от мрака всички онези бесове, всички дремещи дракони, от които сами се страхувате? Дръзва ли някой да остане верен на театъра, когато разпознае на сцената себе си? Когато театърът го застави в сблъсъка на доброто със злото да вземе страна на един от героите, изначално водещи битка във всяко съзнание? Нима не поставя именно театърът знаците по пътя на истината за нашите същности? Не е ли именно театърът вратата към достойния избор на човешката личност?



За да открехне вратата, драматургът трябва винаги да е няколко крачки пред своята публика. И все пак именно той е човекът, у когото живеят най-страшните зверове и чудовища. Цял живот той се учи как да живее с тях, след като рано или късно се отказва да ги опитоми. Той ги храни, наглежда и понякога ги пуска извън клетките под внимателно наблюдение. Разучава ги, говори си с тях и ги обича. А когато понякога (има такива дни) те подивеят, разболеят се, или станат твърде опасни за него и за самите себе си, той превръща своя зоопарк в концлагер, за да ги озапти. Там той полага нужните грижи за всяко от тях и, когато оздравеят, ги връща отново по клетките им, откъдето ги пуска понякога, за да му покажат те още един нов свят. Или да го разкъсат. Рискът е краен, но такъв е и Творецът. Той знае, че най-голямата му сила се крие в мощта на всички онези Азове, затворени в клетките на зоопарка. Онези зверове, които непрестанно ръмжат, хапят и драскат по душата му, но именно така те изкарват от него най-дълбоките тайни. Онези, които създават изкуство.

Драматургът има една единствена всепоглъщаща слабост - бои се и в съня си да не умре неразбран. Или още по-лошо - да бъде разбран напълно. Драматургът – това е един човек, в когото живеят множество човешки образи. Докато са още в главата му, неговите герои не са нищо повече от прозрачни стъкленици, в които Той държи ембрионите на своите Азове. Когато те пораснат достатъчно, стъклото се чупи. По свой образ и подобие, Драматургът е създал от тях хора, с лице и име, които затваря завинаги в нея. В драмата – сиропиталище за идеали. Зоопарк за зверове. Концлагер за характери.

Трудно е съзнателно, отговорно, безотказно да обичаме театъра. Той безмилостно и непреклонно е там, на края на малката уличка, с врати, отворени към истината за разноликите наши същности. За да ни учи как да обичаме себе си. За да можем да обичаме другия.