Пир в бърлогата
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Пир в бърлогата

Пир в бърлогата

"Пир в бърлогата" на Хуан Пабло Вилялобос, превод от испански Нева Мичева, изд. "Жанет 45"

7340 прочитания

© Инна Павлова


"Пир в бърлогата" е дебютният роман на новото обещание на мексиканската литература Хуан Пабло Вилялобос (р. 1973) – икономист по образование и публицист по призвание. След излизането й през 2010 г. книгата беше преведена на 16 езика, последният от които – български. През 2011 г. английското издание на "Пира" бе номинирано за престижната Guardian First Book Award, както и за Newton First Book Award на Панаира на книгата в Единбург. През 2012 г. текстът беше изигран на театрална сцена, а правата му бяха откупени за филмиране. През същата година излезе и втората книга на Вилялобос, отново в духа на личния му ироничен и политически пристрастен "немагически реализъм" – "Ако живеехме на нормално място". Ето как авторът описва първия си роман, от който предлагаме откъс: "Пир в бърлогата" разказва за Точтли, момченцето, което иска ново попълнение за личната си зоологическа градина. Либерийски хипопотам джудже ли? Ама, разбира се, защо не? Защо да се ограничава с куче, котка или канарче? Естествено е да си помислим, че ако едно дете си пожелава хипопотам за домашен любимец, отношенията му с реалността са, така да се каже, нереалистични. "Той имаше нереалистични отношения с реалността", харесва ми как звучи. Проблемът обаче е, че Точтли има причини да си мисли, че може всичко да си позволи в този живот. Татко му Йолкаут е могъщ наркобос. Двамата живеят изолирани в огромно, луксозно и свръхкичозно имение в затънтено място. Имат тигри и лъвове. Волиери с екзотични птици. И се впускат в приключение, за да набавят на малкия едно рядко животно на прага на изчезването.

Не е лъжа, че Точтли има странни отношения с реалността. Всъщност по-добре да ги определим като екстравагантни, защото в Мексико се казва, че странното е брат на грозното. Винаги носи шапка. Чете си речника преди заспиване и вади трудни думи. Харесва французите, изобретатели на гилотината и филмите със самураи с мълниеносни саби. Из стаите на имението дефилират разни хора, общо тринайсет или четиринайсет: частният учител на Точтли, слуги, убийци, проститутки, дилъри, корумпирани политици. Масатсин е наставникът на Точтли и се грижи да го възпитава и да го образова с фундаментални за всяко латиноамериканско дете неща, като например че грингос са виновни за всичко. Мръсните гадни янки. И още: испанците ни отмъкнаха парите.

В пресата писаха, че имението от "Пир в бърлогата" е метафора на съвременно Мексико, изпаднало в състояние на колективна психоза поради войната срещу дрогата на президента Калдерон. Определиха книгата заедно с други нови произведения като "наркороман", жанр, който доскоро процъфтяваше в Колумбия. Но Точтли не разказва епичната история на един престъпник, а нещо интимно и семейно: ежедневието на баща, обсебен от идеята, че трябва да защити сина си, и на син, който се опитва да се научи да живее. "Написах този роман за първото си дете, затова за мен той си остава разказ за невинността, самотата и властта, за действителността на моята страна, която е и негова, това ранено Мексико."

Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам, са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратно, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ, преди да заспя, чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна. Йолкаут също не мисли, че съм твърде зрял. Според него съм гений, казва ми:

- Точтли, диваненце недно, ти си няк’ъв гений – и ме гали по главата, а ръцете му са отрупани със златни и диамантени пръстени.

При всички положения има повече хора, според които съм странен – общо седем. Само защото много обичам шапките и винаги нося шапка. Носенето на шапка е хубав навик на опрятните. В небето има гълъби и те ходят по нужда. Ако не ползваш шапка, рано или късно ще ти оцапат главата. Гълъбите нямат срам. Вършат си свинщините пред всичко живо, ей така, както си летят. А нищо не им пречи да се скрият между клоните на дърветата и да не се налага през цялото време да гледаме нагоре и да се притесняваме за главите си. Шапките освен това, ако си струват, служат за отличаване. Тоест шапките са като кралските корони. Ако не си крал, можеш да носиш шапка, за да се отличаваш. А ако не си крал и не носиш шапка, в крайна сметка се оказваш обикновен никаквец.

Аз не мисля, че съм странен, понеже нося шапки. Пък и странното е брат на грозното, както казва Синтеотъл. Но странен или не, поне със сигурност съм мъжко момче. Например не седя да рева, защото си нямам майка. Човек, като си няма майка, обикновено се скъсва от рев, литри сълзи, общо по десет или дванайсет на ден. Но аз не плача, защото онези, които плачат, са женчовци. Когато съм тъжен, Йолкаут ми казва да не хленча, казва:

- Дръж се, Точтли, дръж се като мъжко момче.

Йолкаут е татко ми, но не обича да му викам татко. Според него ние сме най-страхотният отбор мъжки момчета в радиус от поне осем километра. Йолкаут е реалист и затова не казва, че сме най-добрият отбор във Вселената или най-добрият отбор в радиус от осем хиляди километра. Реалистите са хора, които си мислят, че реалността не е каквато си я мислиш. Това Йолкаут ми го каза. Реалността е каквато е и готово. Няма начин. "Нека бъдем реалисти" е любимият израз на реалистите.

Аз мисля, че наистина сме чудесен отбор.

Имам доказателства. Отборите са въпрос на солидарност. Солидарност е например, че аз обичам шапки и Йолкаут ми купува шапки, много шапки, толкова, че сега имам колекция от шапки от цял свят и от всички епохи на света. Макар че това, което най-много искам в момента, не са нови шапки, а хипопотам джудже от Либерия. Вече го включих в списъка с желания и го дадох на Мистли. Винаги така правим, защото аз не излизам много навън и Йолкаут е наредил на Мистли да ми купува нещата, които искам. И тъй като паметта на Мистли е много слаба, трябва да му правя списъци. Но либерийският хипопотам джудже не го продават ей тъй, свободно, по магазините за домашни любимци. Там най-много да си купиш някое куче. Но кой иска куче? Никой не иска куче. Толкова е трудно човек да се сдобие с либерийски хипопотам джудже, че единственият начин май е да иде сам да си го улови в Либерия. Затова ужасно ме боли коремът. Всъщност мен винаги ме боли коремът, само че сега ме свива много по-често.

Имам чувството, че в момента животът ми е малко мерзък. Или покъртителен.

Масатсин ми е симпатичен горе-долу винаги. Антипатичен ми е само като го хване стриктното и се заинати да следваме учебната програма стриктно. Впрочем той не ме нарича Точтли, а Усаги*, това ми е японското име – Масатсин много обича всичко от Японската империя. Аз от Японската империя най обичам самурайските филми. Някои съм ги гледал толкова пъти, че ги знам почти наизуст. Когато ги гледам, изпреварвам самураите и казвам репликите им преди тях. И никога не бъркам. Мога го заради моята памет, която наистина е направо мълниеносна. Един от тези филми се казва "Залезът на самурая" и се разправя за един стар самурай, който учи на разни самурайски работи едно момче. По едно време го кара нищо да не прави и само да си мълчи сума дни. Казва му: "Пазителят е безшумен и умее да чака. Търпението е най-доброто му оръжие подобно на жерава, който не знае що е униние. Слабите се познават по движението. Силните – по неподвижността. Виж мълниеносната сабя, която не знае що е трепет. Виж вятъра. Виж собствените си мигли. Затвори очи и наблюдавай миглите си." Не само този филм го знам наизуст, много повече са, общо четири.

Един ден вместо уроците Масатсин ми разказа своята история, която е адски мерзка и покъртителна. Значи той преди изкарвал маса пари от телевизионни реклами. Давали му милиони песо, за да измисля думи за шампоани и безалкохолни. Но Масатсин през цялото време бил тъжен, защото всъщност бил учил за писател. И тук започва мерзкото: някой да изкарва милиони песо и да е тъжен, понеже не е писател. Мерзко и още как. Та от дълбока тъга Масатсин взел, че забягнал надалеч, в една колиба на оня край на географията, май на върха на някакъв хълм. Искал да размишлява и да напише книга за живота. Даже компютър си взел. Което вече не е мерзко, само покъртително. Лошото е, че Масатсин хич не се вдъхновил, а междувременно неговият съдружник, който му бил и най-добър приятел, му извъртял номер и му прибрал всичките милиони песо. Най-добър приятел друг път – обикновен предател.

Тогава именно Масатсин дойде да работи при нас, защото Масатсин е просветен. Според Йолкаут Просветените са хора с голямо самочувствие, защото имат ужасно много знания. Имат знания по биология – например, че гълъбите пренасят отвратителни болести. Имат и знания по история – например, че на французите адски им харесва да режат главите на кралете. Затова просветените обичат да преподават. Понякога обаче нещата, които знаят, са погрешни – например, че за да напишеш книга, трябва да забегнеш на оня край на географията в колиба на върха на хълм. Така казва Йолкаут: просветените знаят много работи за книгите, но за живота – нищо. Ние също живеем на оня край на географията, но не за вдъхновение, а за всеки случай.

*Същото, което е Точтли на науатъл – заек, бел. прев.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    nikolavj avatar :-|
    Никола Йорданов

    Аз наскоро бях в Сиера Леоне, близо до границата с Либерия. Показаха ми в далечината едни гори, където има хипопотами, но от години никой не ги е виждал. (Доказателствата, че ги има са изпражненията им.)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK