С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща / Разказ

30 яну 2013, 12:02, 3852 прочитания

Тувия се връща

На Шмулик

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

"Тувия се връща" е разказ от "Асамтой", третата книга на израелския писател Етгар Керет в поредицата на издателство "Жанет 45" "Кратки разкази завинаги", в която досега бяха публикувани сборници на Роберто Боланьо, Туве Янсон, Аугусто Монтеросо, Давид Албахари и други. "Асамтой" излиза в края на януари, а в края на февруари 2013 г. авторът ще гостува за пореден път в България, за да я представи на читателите.

Превод от английски: Милена Варзоновцева

Получих Тувия на деветия си рожден ден от Шмулик Равия, най-големия скръндза в класа. За негов късмет кучката му родила точно в деня на купона. Пръкнали се четири малки, които чичото на Шмулик тръгнал да дави от моста на река Аялон, та Шмулик, само и само да не дава пари за общия подарък от съучениците, отървал едно и ми го подари. Палето беше шепа кокали и вместо да лае, по-скоро хриптеше. Закачеше ли го някой обаче, издаваше дълбоко ниско ръмжене, което хич не отговаряше на крехката му възраст и в крайна сметка звучеше смешно – все едно дребният имитира голямо куче. Точно заради това го нарекох Тувия, по името на Тувия Цафир – оня тип от телевизията, дето имитира политиците.

Още от първия ден баща ми разви тотална неприязън към Тувия. И Тувия не си падна кой знае колко по него. Истината е, че кучето не харесваше никого освен мен. От самото начало, от съвсем невръстен, той лаеше по всичко живо. А когато поотрасна, взе и да се нахвърля на всеки, който го доближи. Дори Саар, който по принцип не говори лошо за никого, заяви, че кучето ми е откачено. На мен обаче Тувия нито ми се зъбеше, нито ми налиташе. Само подскачаше наоколо и ме ближеше, а ако се отдалечах малко, почваше да скимти. Саар казваше, че това нищо не означава, понеже аз съм човекът, който го храни. Но я колко кучета лаят дори по хората, които ги хранят. Бях убеден, че приятелството ни не е заради храната, че Тувия наистина си ме харесва. Просто така. Без причина. Иди го разбери това ми ти куче. Важното беше, че е от сърце. Сестра ми Бат-Шева например също го хранеше, а той зверски я мразеше.


Сутрин, като тръгвах към училище, Тувия искаше да идва с мен, но аз го оставях вкъщи, защото ме беше страх да не се развилнее. Дворът на къщата ни бе ограден с телена мрежа и понякога, когато се прибирах, заварвах Тувия да лае през нея по някой невинен нещастник, дръзнал да мине по нашата улица. Толкова побесняваше, че се блъскаше в оградата. В мига, в който ме забележеше обаче, просто се разтапяше. Повличаше корем по земята, размахваше неистово опашка и с лай ми съобщаваше за всички гадове, които му бяха тъпкали улицата и късали нервите този ден – какъв късмет са извадили да минат метър. Вече беше хапал един-двама, но за мое щастие те не се оплакаха: баща ми бездруго само чакаше удобен случай да се отърве от Тувия.

И го дочака. Тувия ухапа сестра ми и се наложи да я карат в болницата да я шият. Когато се прибраха, баща ми напъха Тувия в колата. Веднага разбрах какво е намислил и се разплаках. Мама каза на татко:

– Хайде де, Шаул, прости му този път. Все пак това е на малкия кучето. Виж го как се разстрои.



Татко нищо не каза, само извика батко да иде с него.

– И аз имам нужда от него – опита отново мама. – Той е куче-пазач, варди ни от крадци.

Татко рязко се спря точно преди да влезе в колата и рече:

– За какво ти е куче-пазач? Някой някога да е крал нещо в този квартал? А и какво има за крадене?

Хвърлили Тувия в реката и постояли малко, за да се уверят, че течението го отнася. Знам това, защото батко ми разказа. Но на никого не съм споменавал. И с изключение на нощта, в която го откараха, дори и не плаках.

След три дни Тувия се появи пред училище. Чух го да лае отвън. Беше адски мръсен и вмирисан, но като цяло съвсем същият. Бях горд, че се върна. Значи в приказките на Саар, че не ме обичал истински, нямаше нищо вярно. Ако се имахме само заради храната, той не би се върнал право при мен. А и беше умно от негова страна да ме потърси в училище. Защото, ако беше отишъл у нас, тате не знам на какво щеше да го направи. Така или иначе, щом стигнахме вкъщи, татко пак поиска да го разкара. Но мама каза, че може би Тувия си е взел поука и повече няма да прави бели. Измих го с маркуча на двора, а татко заяви, че оттук нататък Тувия ще е постоянно вързан и ако пак сгафи – край.

Оказа се, че Тувия не си е взел никаква поука. Само беше допълнително изперкал. И сега всеки път, като се върнех от училище, го заварвах да лае като луд по куцо и сакато. Един ден се прибрах и не го открих на обичайното му място. Татко също го нямаше. Мама каза, че дошли някакви граничари, които били чули, че Тувия е куче със страхотен хъс, и поискали да работи за тях. Отсега нататък щял да бъде куче разузнавач и да лови терористите, които се опитват да се промъкнат през границата. Престорих се, че й вярвам. Същата вечер, когато татко се прибра с колата, мама му пошепна нещо на ухо, а той поклати глава. Този път карал около сто километра чак до Гедера, преди да пусне Тувия, само и само да е сигурен, че кучето няма да се върне. Знам това, защото батко ми каза. Каза също, че този път било, понеже сутринта Тувия успял някак си да се изхлузи от веригата и да ухапе не друг, а общинския кучкар.

Сто километра си е доста път, дори с кола, а пеш е хилядократно повече, особено ако си куче, чиито крачки са четири пъти по-малки от човешките. Но три седмици по-късно Тувия се върна. И пак дойде да ме чака пред училище. Дори не излая, като ме видя. Толкова беше изтощен, че само размаха опашка, без да се надига от земята. Занесох му вода, а той пресуши поне десет панички. Като го видя, татко не можа да си повярва на очите.

– Това куче си е чисто проклятие – каза той на мама, а тя бързо донесе на Тувия малко кокали от кухнята.

Същата вечер го взех при мен в леглото. Той заспа пръв и цяла нощ скимтя и ръмжа, и се зъби на всички, дето го дразнеха в съня му.

В крайна сметка Тувия взе, че си го изкара на възможно най-неподходящия човек, а именно баба. Дори не я ухапа. Просто й скочи и я събори. Излезе й кофти цицина. Всички се втурнаха да я изправят. Аз също. После мама ме прати до кухнята за чаша вода и като се върнах, видях баща ми да влачи Тувия към колата. Беше му паднало пердето и с мама дори не се опитахме да го спрем. Знаехме си, че натам вървят нещата. Татко отново помоли брат ми да го придружи, но този път го накара да си вземе и автомата. Брат ми отбиваше военната си служба като готвач, но въпреки това му бяха зачислили оръжие. Той отначало не схвана и попита баща ни за какво му е автомат. А татко отговори, че му трябва, за да престане Тувия да се връща.

Завели го на градското бунище и стреляли в главата му. Батко каза, че Тувия дори не разбрал какво се случва. Бил в добро настроение и супер впечатлен от всички интересни работи, които се въргаляли из боклука. И изведнъж – дууум! От момента, в който чух това, просто престанах да мисля за Тувия. Всичките предишни пъти не ми излизаше от главата – все се опитвах да си представя къде е и какво прави. Но сега вече нямаше какво да си представям, така че се постарах изобщо да не мисля за него.

След половин година Тувия се завърна. Чакаше ме в двора на училището. Единият му крак се влачеше, лявото му око беше затворено, а челюстта му изглеждаше напълно парализирана. Но в мига, в който ме видя, се израдва, все едно нищо не се е случвало. Когато го прибрах вкъщи, татко още не се беше върнал от работа, а и мама я нямаше. Но като си дойдоха, дума не обелиха. Това беше. Тувия остана. Цели дванайсет години. Накрая умря от старост. И повече никого не ухапа. Само понякога, когато покрай оградата минеше колоездач или се чуеше шум, виждахме как Тувия се наежва и тръгва да се хвърля, но силиците винаги го напускат насред път.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 13560 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 20667 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Центурия. Сто малки романа река

Още от Капитал
Искам ново и по-хубаво жилище

Преориентирането на търсенето към по-качествени имоти в София води до лек ръст в средните цени

Раждането на 5G в България

2020-а ще бъде годината на едни от най-големите търгове за честоти досега, даващи началото на изграждането на 5G мрежа

Малките в голямата игра за София

Как ще се управлява столицата при новата конфигурация в общинския съвет и при районните кметове

Европа и светът според Макрон

Френският президент е прав за проблемите на ЕС. Но не успява да намери партньори за решаването им

Приемно село

"Резиденция Баба" изпраща на село млади хора, които в продължение на три седмици опознават местните и техните традиции

Филм след филм

Забравени класики и модерно авторско кино на "Киномания" 2019

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10