Какво ще каже майката на Алиенде
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Какво ще каже майката на Алиенде

Какво ще каже майката на Алиенде

7647 прочитания

© Инна Павлова


Босненецът Миленко Йергович (1966), философ и социолог по образование, днес живее в Загреб и води рубрики в хърватските "Ютарни лист" и "Глобус", както и в сръбския "Политика". Прозата му е преведена на повече от 20 езика, но дебютът му на литературната сцена е поетичен: стихосбирката "Обсерватория Варшава" (1988), с която печели престижното отличие "Горанова пролет" и наградата на името на Мак Диздар. Следват още две стихосбирки и началото на работата му като журналист. След избухването на трагичната босненска война се преселва в Загреб: първият му сборник с разкази "Сараевско марлборо" (1994) е посветен на нея и му донася световно признание: "Безпощадни, красиви разсъждения за това, как най-своите неща от живота могат – в мига, в който пада снарядът – да станат неузнаваеми..." Следват няколко романа, книги с есета, нови сборници. "Мама Леоне" (1999), от която е "Какво ще каже майката на Алиенде", е един от най-зрелите: "малко умирам от тъга, малко – от смях", казва един читател във форум за тези разкази, разделени на две групи. Първата, силно биографична, е сладко-горчивата "Когато съм се родил, в коридора на родилното залаяло куче"; втората, "На този ден завърши една детска история", събира историите на изселници от Сараево, хора, чийто бунт срещу нещастието е отказът да приемат реалността му. След вече познатите в България две книги на Йергович – "Сараевско марлборо" и "Буик Ривера" – тази година очакваме и "Мама Леоне", в рамките на "Кратки завинаги", поредицата за разкази на "Жанет 45", в която са излизали Етгар Керет, Давид Албахари, Аугусто Монтеросо, Роберто Боланьо.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова

На шести септември започнахме училище и учителката каза: деца, есен, грабвайте химикалките, вадете по един лист и пишете. Погледнах през прозореца слънчевия летен ден, защо есен, като не е есен, помислих си и взех да лъжа: "Листата са опадали, от облаците се лее дъжд, уморено куче скита край мен." По-нататък не вървеше; не ми хрумваше какво друго очаква учителката от есента и какво още да й пробутам, вдигнах ръка: моля, другарко, носите ли си чадър?... Какво?... Интересува ме носите ли си чадър... Защо питаш? Пиши си съчинението, че не остана време. Написах: "Мина учителката. Нямаше чадър, защото си го беше забравила вкъщи. Поздравих я и попитах: Учителко, наистина ли е дошла есента?" написах името си и предадох съчинението. Учителката се изненада, че толкова бързо съм свършил; по-точно не се изненада, ами изглеждаше сигурна, че написаното нищо не струва. Още съм втори клас и не съм съвсем наясно как стоят нещата в училище: дали колкото съчинението е по-кратко и с по-малко описания, толкова по-ниска е оценката. Въображение, отпусни въображението си, пофантазирай и си представяй, описвай, не казвай просто "есен", а "зряла, богата и пъстроцветна есен", каза ми учителката на другия ден и ми писа тройка. Но в моето въображение тя не е зряла, богата и пъстроцветна, а просто есен, възразих аз. Следобед звънна телефонът, беше учителката, търсеше мама и поръча утре да дойде на разговор в училище. Какво си направил? – намръщи се тя и ме стрелна с очи, нищо, само казах, че за мен есента не е богата и учителката ми писа тройка... Щом в училище казват, че е богата, значи трябва да е богата, заяви педагогично мама, а аз отворих енциклопедията "Светът около нас" на страницата, където беше нарисуван цирк: акробати на трапец; лъв скача през пламтящ обръч; слон, изправен на задни крака; мъж с огромни мустаци и раирано трико държи над главата си големи черни гири. Гадеше ми се от есента и от първия учебен ден; искаше ми се да отида на цирк или не да отида, а направо да играя в цирка като лъва, слона или жирафа и се чувствах ужасно ограничен в човешкото си тяло. За съжаление не бях чел Сартър и все още не знаех нищо за терзанията на екзистенциализма. С тях щях да се запозная едва когато вече нямаше да ги имам, защото щях аз самият да съм се превърнал в екзистенциален проблем и есента щеше да ми се вижда зряла, богата и пъстроцветна като за пълна шестица.

Новините започваха в осем; в осем без петнайсет е анимационното детско, следват реклами, след тях стрелката на часовника цели три минути описва кръгове по екрана, после глобусът заиграва в ритъма на симфония и космически тътен, плуват континенти, светът почва с голямата Африка и малката Европа, продължава с двете Америки, грамадния Тих океан и Азия, а на края на симфонията отново идват Африка и Европа, после лицето на Муфид Мемия1, пристегнато с дебелия възел на вратовръзката, държи в ръце лист с последните новини от Сантяго де Чиле – президентският дворец още не е паднал, силите на хунтата напират, стачката на шофьорите на камиони продължава, Салвадор Алиенде отправя драматичен призив към всички чилийци и към световната общественост... И ние ли сме световна общественост? – питам баба. По някакъв начин да... А по кой начин не?... По този, по който размахваш ръце пред екрана и ми пречиш да виждам.

Получих двойка по математика и реших да я премълча. Родителската среща беше след петнайсет дни. До тогава мама нямаше да научи. Взех да се чувствам като осъден на смърт, на когото остават петнайсет дни. Добре че бях едва на седем, а на тази възраст петнайсет дни са като петнайсет години. Пред мен се простираше дълго и бавно време – колкото повече остарявах, толкова по-бързо щеше да минава, щеше да набира скорост като голям интерконтинентален междугалактически камион, докато не станеше толкова бързо, че да не съм способен да го уловя, и не се понесеше далеч пред мен, та щеше да ми се струва, че по-голямата част от живота ми е била когато съм бил на седем и четвърт век по-късно съм все още с опита на седемгодишен, попаднал погрешка в машина за бързо стареене. След като премълчах първата двойка, щях да премълчавам и всяка следваща, чак докато не се изморях и не остареех, докато не завършех училище и на мама накрая не й омръзнеше да се занимава със слабите ми оценки.

Прибрах се от училище с тайна. Имах чувството, че някой ще прочете двойката по лицето ми. Не и мама, разбира се, тя не чете какво ми пише по лицето, тате също, той не се осмелява да чете, идва само да види сина си, баба пък със сигурност би могла, но нея двойките изобщо не я интересуват. Вече се е настанила пред телевизора, скоро ще стане осем, пуши нервно и чака да започнат новините. В президентския дворец Ла Монеда е убит президентът на Чили Салвадор Алиенде, съобщава Муфид Мемия, ех, горката му майка, казва баба, в двореца влиза мустакат мъж с каска на главата, Аугусто Пиночет,казва Мемия, фашистка свиня, казва баба, кой е този? – питам, той уби Алиенде, отговаря баба, А защо не го защитихме?... Е как да го защитим чак от Сараево?... Ами така, нали ни призова?... Какви ги приказваш, кого е призовал?... Нас, нали по някакъв начин сме световна общественост... Ами по начина, по който сме световна общественост, по него и го защитихме, жална му майка... Коя е майката на Салвадор Алиенде?... Не знам, сигурно не е жива горката... Защо да не е жива?... По-добре да не е жива, щом са убили сина й... А ако бяха убили нея, щеше ли да е по-добре, щом той не е жив?... Не, това е друго. Синовете трябва да надживеят майките си. Погледнах мама. Тя изобщо не гледаше новините. Седеше на кухненската маса и ядеше боб. Току-що се беше прибрала от работа, а като се върнеше от работа, мама най-често ядеше боб или имаше мигрена и тогава без да яде отиваше в стаята си, пускаше щорите, лягаше и охкаше на глас.

Защо убиха Салвадор Алиенде? – попитах.

Тя остави лъжицата в чинията, облакъти се на масата и подпря брадичка с ръце: защото го убиха фашистите. Естествено, ясна работа, щом убиват фашистите, тогава не питаш защо. Тя ме гледаше някак с гордост, беше млада, а младите майки по онова време се чувстваха щастливи, ако синовете им ги разпитват за Салвадор Алиенде. Мен пък не ме побиваха тръпки от смъртта; смъртта все още носеше в себе си някаква привлекателност и бе просто знак върху лицето на света, какъвто е и есента, зряла, богата и пъстроцветна. Не знаех нищо за призоваването на смъртта, не бях суеверен и не подозирах, че смъртта не бива да се споменава и призовава твърде често, но въпреки това онази вечер не попитах мама иска ли да умре преди мен, или като майката на Салвадор Алиенде ще гледа кадрите от президентския дворец "Ла Монеда". Разбира се, ако майка му е жива, а сигурно е така, щом баба толкова се тревожи. Всичко, от което се страхува, се случва.

Дойде събота; мама чистеше из къщи с прахосмукачката, а аз си играех с пластмасов пистолет. Не помня срещу кого воювах, вероятно срещу Пиночет, мама се наведе, за да обере праха под дивана; отидох при нея, опрях пистолета в слепоочието й и стрелях. Тя изтърва маркуча на прахосмукачката, изправи се със зачервено лице, помислих, че ще ме удари, но не ме удари, разплака се, побягна от дневната, извика мамо, мамо, баба седеше на терасата и четеше вестник, знаех, че съм направил нещо страшно, но също така знаех, че няма да ме набият. Промъкнах се в коридора, пристъпих на пръсти до вратата на терасата и надзърнах. Мама ридаеше, главата й беше в скута на баба, тя я милваше и й говореше: нищо, нищо, мила, успокой се, няма нищо... Как да няма, родила съм чудовище. Върнах се в стаята, отворих енциклопедията на страницата с цирка, но не виждах нищо, не можех да гледам, беше ми ужасно тежко. Щом съм чудовище, ще е нещо страшно.

Защо го направи? – попита ме баба. Бяхме сами, понеже мама беше на работа. Заради майката на Алиенде... Какво общо има майката на Алиенде с твоята майка, защо стреля по нея?... Просто си играех... На какво си играеше?... На Чили... Как така си играеше на Чили, а стреля по майка си?... Бях Алиенде... Алиенде не е стрелял по майка си, какви ги приказваш! Никога не бях виждал баба такава; стана ужасно сериозна, но не ядосана, а някак тъжно сериозна. Ти каза, че е по-добре майката на Алиенде да не е жива – избухнах в сълзи аз. Казах, но Миленко... Ами щом ти го каза, защо аз да съм виновен, аз просто си играех на Алиенде и само исках майка му да не е жива. Никога не съм бил по-безутешен. Не плачи, Алиенде беше добър и никога не би убил своята майка... А защо, щом е по-добре да не е жива. Не забелязвах, че с всяка дума баба ставаше все по-отчаяна. Синовете никога не убиват майките си, дори когато това е по-добре за тях, защото никога не е добре синовете да убиват майките си и моля те, остави ме най-сетне с тоя Алиенде, играй си на нещо друго, играй си на партизани и немци, убивай тях, щом искаш, но повече никога не стреляй по майка си.

Следобед всичко вече беше наред. Мама бе забравила, че съм я убил и кротко ядеше боб. Спрях да си играя на Алиенде. Чаках новините, вести от Сантяго де Чили – на един футболен стадион Пиночет отрязал пръстите на ръцете на някакъв китарист, приятел на Алиенде, и тогава се зарекох никога да не свиря на китара.

На петнайстия ден, точно преди мама да научи за двойката по математика, учителката доведе в класа ни нов ученик. Това е Рикардо, каза, той не знае нашия език, но ще го научи. Рикардо седна на последния чин, беше дребен и мургав, и с толкова черна коса, че чак синееше. Рикардо е от Чили, предупреди ни учителката в часа на класния, но сега вече е и от Сараево, затова ви моля да се отнасяте към него сякаш открай време си е от Сараево. Не разбирах какво означава това, макар да усещах, че става въпрос за нещо ужасно сериозно. Преди Рикардо да научи нашия език, аз ще се науча как трябва да се държа към хората, които открай време са от Сараево. Това беше адски важно за мен; заради Салвадор Алиенде и заради неговата майка, ще го попитам дали е жива майката на Алиенде и ако е жива, ще си играем на двореца "Ла Монеда", Пиночет отново ще убива Алиенде, а двамата с Рикардо ще го спасяваме. Само да чуя какво ще каже майката на Алиенде, когато отново убиват сина й.

1 Популярен босненски външнополитически наблюдател и журналист. – Б. пр.

Босненецът Миленко Йергович (1966), философ и социолог по образование, днес живее в Загреб и води рубрики в хърватските "Ютарни лист" и "Глобус", както и в сръбския "Политика". Прозата му е преведена на повече от 20 езика, но дебютът му на литературната сцена е поетичен: стихосбирката "Обсерватория Варшава" (1988), с която печели престижното отличие "Горанова пролет" и наградата на името на Мак Диздар. Следват още две стихосбирки и началото на работата му като журналист. След избухването на трагичната босненска война се преселва в Загреб: първият му сборник с разкази "Сараевско марлборо" (1994) е посветен на нея и му донася световно признание: "Безпощадни, красиви разсъждения за това, как най-своите неща от живота могат – в мига, в който пада снарядът – да станат неузнаваеми..." Следват няколко романа, книги с есета, нови сборници. "Мама Леоне" (1999), от която е "Какво ще каже майката на Алиенде", е един от най-зрелите: "малко умирам от тъга, малко – от смях", казва един читател във форум за тези разкази, разделени на две групи. Първата, силно биографична, е сладко-горчивата "Когато съм се родил, в коридора на родилното залаяло куче"; втората, "На този ден завърши една детска история", събира историите на изселници от Сараево, хора, чийто бунт срещу нещастието е отказът да приемат реалността му. След вече познатите в България две книги на Йергович – "Сараевско марлборо" и "Буик Ривера" – тази година очакваме и "Мама Леоне", в рамките на "Кратки завинаги", поредицата за разкази на "Жанет 45", в която са излизали Етгар Керет, Давид Албахари, Аугусто Монтеросо, Роберто Боланьо.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    Много човешки разказ! Дали щото е живял а и познава Сараево?

  • 2
    forza avatar :-?
    forza

    Сияйно!
    (Както биха казали и в Босна, и в Хърватска, и в Сърбия.)

    Страшно ми напомня на Георги Господинов.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK