Дворецът на бълхите
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Дворецът на бълхите

Дворецът на бълхите

11999 прочитания

Откъс от "Дворецът на бълхите" (изд. "Егмонт", 2013, прев. Алина Караханова), най-новият преведен на български роман на Елиф Шафак. И най-истанбулският.

Родената в Страсбург през 1971 г. турска писателка Eлиф Шафак е най-четеният автор за 2012 г. в България с над 40 хиляди продадени екземпляра от "Любов", "Копелето на Истанбул", "Чест" и "Черно мляко".

Апартамент №7: Аз

Тази сутрин се случи нещо странно. Събудих се, преди да звънне будилникът. И колкото това да беше странно, се случи нещо още по-особено: когато се събудих, се оказа, че вече съм буден. Очите ми бяха отворени. Очите ми се бяха събудили преди мен, и то без мое знание, и сякаш се бяха качили на тавана да се поразходят. Погледнах се отгоре само за миг. Това, което видях, не ми хареса.

Краката ми винаги стърчат от канапето, но този път, изглежда, бях забравил да си сваля обувките. Главата ми се бе изпързаляла от възглавницата и вратът ми се бе схванал. От единия ъгъл на устата до ухото ми се бе стекла огромно количество бeлезникава пяна, характерна за три състояния на свръхвъзбуда – когато кучето се разбеснее, когато бебето повърне всичката кашичка, която е изяло, и при епилептичен припадък. Ризата, с която бях облечен, беше ужасно смачкана, от неудобното положение, в което бях лежал, ме болеше челюстта, езикът ми и цялото ми небце бяха пресъхнали. И бях повърнал на килима. Добре, че съм проявил съобразителност да си събуя поне панталона.

Ала както казваше онази мръсница Етел в един от своите афоризми, когато мъжът е без панталон, а не е свалил чорапите, обувките и ризата, онази част, която остава на показ, прилича на полуизгризана захаросана ябълка и го прави страшно привлекателен… От тази гледна точка, тъй като вече шейсет и шест дни сутрин се събуждах сам, вероятно трябва да се смятам за късметлия.

И всичко стана заради този апартамент. Откакто се пренесох, минаха два месеца и пет дни. Установих, че времето е нещо, което може да бъде измерено с драм*. Броя всеки изминал ден. Междувременно вече трябваше отдавна съм се подредил, независимо дали съм създал някакъв ред в живота си, било то добър или лош. Но освен че не успях да се подредя, живея така, все едно че всеки момент ще стана и ще хукна нанякъде. Кашоните са натрупани един върху друг между пълните с най-различни вещи неотворени пакети... един ефимерен, летлив като ароматизатор живот; един дом лего, съставен от парчета и парченца, които всеки момент могат да бъдат разглобени и прибрани в кутията… Когато е ерген, човек сякаш е сраснал с вещите в един дом; с личните си вещи, чието минало, история, собствена стойност и символика са му скъпи. След като се ожени, започва да живее в дом, който е сраснал с вещите, в дом, пълен с неуредици, където не е ясно кои вещи на кого принадлежат. Живее живот, изграден повече върху бъдещето, отколкото върху миналото, повече върху очакванията, отколкото върху спомените. А при развод в зависимост от това дали си онзи, който си отива, или който остава, се оказваш в дом без вещи или пък с вещи без дом.

Всичко е заради този дом и мръсницата Етел. В деня, в който се преместих тук, колкото и да се опитвах, не можах да я убедя да не ми се бърка и изобщо да не ми помага. Когато се настаних отпред в оранжевия камион на транспортната фирма, с която се бях разбрал да пренесе новите съвсем обикновени и евтини мебели, които купих за неугледния апартамент, в който щеше да протече следбрачната ера в живота ми, дрехите, разни други дребни мои вещи и книгите ми, които първоначално категорично отказах да взема от елегантно подреденото ни семейно жилище, защото бяха ненужни, госпожата се настани до мен. И сякаш присъствието й не бе достатъчно притесняващо, ами през цялото време, докато пътувахме, непрекъснато предлагаше страхотни пури на размекналия се шофьор, с когото намери общ език. Непрекъснато му задаваше откачени въпроси, от което той съвсем се захласна, и започна някакъв безумен разговор на тема от кой в кой квартал в Истанбул е трудно да се пренесеш. Когато най-накрая стигнахме до Двореца на бълхите, тя се впусна с цялото си сърце да помага заедно с хамалите, които пътуваха в колата след нас, и тъй като беше с абсолютно излишна, къса като носна къричка пола, безсрамно предлагаше на показ огромния си грозен задник. Казваше коя кутия къде да бъде сложена, кой пакет с книги къде да стои, лично обясни къде да бъде наредена всяка една от книгите в обикновената и непретенциозна библиотека тип "направи си сам", която ме принуди да купя от огромния супермаркет, в който в края на седмицата обикалят десетки семейства с деца. Хамалите, които от опит знаеха, че в такива случаи винаги и навсякъде последната дума е на жените, и въпреки че аз, истинският собственик на вещите, които пренасяха, стоях срещу тях, се правеха, че не забелязват как Етел просто си навира носа, където не й е работа. Въобще не ми обърнаха внимание освен, когато ми поискаха повече пари от предварително уговорената сума. Дори когато изпуснаха кашона с чаши и чинии и аз направих опит деликатно да потуля нещата, те приеха на шега ругатните, които отнесоха от Етел за предполагаемите загуби, и в края на краищата се извиниха на нея. Цял ден гледах отстрани как би било най-удобно за мен, но накрая се примирих. Това, което успях да измъкна от предишния си дом, беше леглото 1.80 на 2 м с ортопедична система. По време на сглобяването му бях напълно изолиран. След пет-шест неуспешни опита да го вкарат в безформената задна стая, която Етел бе определила за спалня, стана ясно, че това няма да е лесно, и взеха, че се изпокараха. Етел искаше да вкарат леглото странично. Смяташе, че за тази цел могат да прежалят красиво изработената му горна част. Хамалите пък решиха, че трябва да го вкарат изправено, но тогава в стаята нямаше да остане никакво пространство за движение. През цялото време никой не се интересуваше от мнението ми, а и да ме бяха попитали, нямах никаква идея по въпроса. Когато в края на краищата поставиха леглото странично и не остана никакво свободно място, аз не възразих. И бездруго леглото беше прекалено голямо за мен и откакто се пренесох, нито веднъж не съм спал на него. Мъка за ръста и наказание за кръста ми бе канапето, на което упорито спях. Веднъж Етел, докато беше на вълна месневи**, ми разказа, че Мевляна*** е трябвало да се погрижи за тялото си и да постигне един вид съгласие с него. Макар и не по толкова мистичен начин може би през последните два месеца не съм проявил особена признателност към тялото си. Но ето, че като един безнадеждно влюбен, привързан към своя мъчител, или като презрян помощник, примирил се с хокането, и аз не мога да се разделя с тясното и ужасно неудобно канапе.

Разбира се, истинската причина

да спя на канапето бе фактът, че телевизорът е срещу мен. Напоследък сънят ми се наруши, започнах да се привързвам към телевизора и успявам да заспя само на фона на звука. И снощи, въпреки че се върнах толкова късно и бях ужасно пиян, сигурно първата ми работа е била да пусна телевизора. Сега на екрана пред мен стоеше някакво откачено и лигаво младо момиче с доста къса шарена блузка на папагали и други птици. На закръгления си корем, който бе изложила на показ, бе татуирала леко разпъпила кървавочервена роза с големината на юмрук, косата й бе рижа, направена на снопчета, като всяко едно бе завързано с яркозелена панделка. В този ранен час на деня говореше на хората и им се усмихваше щастливо. Говорителката, за която в никакъв случай не можеше да се каже, че е пълна, стоеше неподвижно. Докато говореше, правеше само някакви дискретни движения с ръце. Подобно на жените, които тичат да хванат автобуса в последната минута, гърдите й дръзко подскачаха

Нагоре-надолу. Не беше мой тип. Предпочитам такива, при които нещата контрастират. Харесвам едри жени с гърди като шепи или дребнички с големи гърди.

След десет дни Етел дойде да инспектира дома ми и когато видя, че всичко стои така, както го бе оставила, си направи изводи, които запази за себе си. През третата седмица отново нямаше никаква промяна. Все още не бе отворен нито един пакет, нито един рафт не бе подреден. Когато след месец и пет дни се отби, ми се искаше пак да замълчи, но на лицето й се изписа неприятна усмивка и тя промълви:

– Виж, сладур – рече и както винаги, когато смяташе, че ще каже нещо важно, изпука пръстите си с дълги лакирани нокти. – Не че искам да те наставлявам, но не се дръж с новия си дом като с бившата си жена, ако прецениш де. Казваш си "Нали си е моят дом, няма къде да отиде" и го занемаряваш, но, не дай Боже, току виж и него ти взели.

Не отговорих. Ненавиждах дългите й лакирани нокти.

Етел използваше езика си като жаба, уловила муха. Съвсем неочаквано просто изплющяваше в лицето на човек всичко, което й дойдеше наум. След това, още преди жертвата й да се опомни, само за няколко секунди измисляше какво да каже, грабваше го с лакомия си розов език и хоп, мяташе го обратно в устата си и го глътваше цял. Откакто се разведох, въобще не ми пукаше за никого от приятелския кръг, затова не зная защо още я допускам до себе си, а пък и не искам да зная. Не полагам специални усилия, за да се видя с нея, но не направя и крачка, за да прекратя тези срещи. Работата не в това, че не я обичам повече, а че никога не съм я обичал повече или по-малко от сега. Ако има нещо, което толкова време ни свързва, то това не е любов, нито приятелство или доверие.

* Мерна единица в стара Турция, равна на 3.1 грама; вид сребърна монета в стара Турция – бел. пр.

** Дълги мистико-дидактични поеми, въвеждащи читателя в проблемите на единството и любовта чрез алегории и притчи – бел. пр.

*** Мевляна Джелаледин Руми – персийски поет и суфийски мистик. Още през ХIII в. се обявява за моногамия и за равноправно участие на жените в обществения живот – бел. пр.

Откъс от "Дворецът на бълхите" (изд. "Егмонт", 2013, прев. Алина Караханова), най-новият преведен на български роман на Елиф Шафак. И най-истанбулският.

Родената в Страсбург през 1971 г. турска писателка Eлиф Шафак е най-четеният автор за 2012 г. в България с над 40 хиляди продадени екземпляра от "Любов", "Копелето на Истанбул", "Чест" и "Черно мляко".

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK