Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Момичето и синевата

Превод от китайски: Стефан Русинов

5651 прочитания

© Инна Павлова


През 1983 г. тридесетгодишният тогава Ма Дзиен – поет, художник, пътешественик – рисува няколко картини по поръчка, събира 1000 юана и заминава за Тибет. Преживяванията му в свeщената земя на будизма го изпълват с недоумението и дискомфорта на пациент, изплезил език пред доктора. През 1986 г. се връща в Пекин и показва ръкописа си от пет разказа на своя приятел, бъдещия нобелов лауреат Гао Синдзиен. Той веднага го предава на новия главен редактор на списание "Народна литература" Лиу Сину, който събира втори и трети брой за 1987 г. в една книжка, за да публикува в нея сборника на Ма Дзиен в цялост. Не след дълго Лиу Сину е уволнен от поста си и отлъчен от Китайската комунистическа партия, двойният брой на "Народна литература" е изтеглен от пазара, а "Изплези си езика" е заклеймен като буржоазен, петнящ малцинствените обичаи и рушащ междуетническите отношения. Ма Дзиен заживява в Хонконг, пише прочутия си роман "Майсторът на фиде", а в самия край на 90-те се премества в Лондон, където живее и до днес. Текстовете му ("Червена прах", "Пекинска кома" и др.) са забранени в Китай. "Изплези си езика", книгата, с която започва дългия му път на писател и изгнаник, ще излезе 2013 г. в поредицата за разкази на "Жанет 45" "Кратки завинаги".

Автобусът изкатери петхилядната планина Камбала. Няколко камиона "Освобождение" още се мъчеха зад нас. Последните облаци бръснеха скалите и молитвените камъни* се плъзгаха от върха на планината надолу към пролома. Езерото Ямдрок изникна пред очите ни. Повърхността му отразяваше синьото небе; далечните снежни върхове, окъпани в слънце, бяха забити наобратно в него и тази гледка неусетно предизвикваше копнеж да прегърнеш някого. Пътят криволичеше към У Цанг**.

Бях живял в Лхаса един месец, обиколил бях всички храмове и манастири, най-вече Джоканг. За тибетските будисти това е свещено място. Поклонници се нижат отвсякъде и се молят да се преродят заможни, да не понасят повече мъки. По входовете, досущ като трениращи професионални спортисти, групи хора се хвърлят на земята и се кланят продължително. Изправят се, събрали длани, после пак се хвърлят. Това е напълно достатъчно за любопитството на обикновения турист. Тибетските небесни погребения обаче са далеч по-интересни за пришълеца. Въоръжен с фотоапарат, на няколко пъти ходих до площадката за небесни погребения. Само че или ритуалът приключва, преди да се е развиделило, или те виждат отдалеч и не те пускат да се доближиш. Понякога даже хвърлят камъни и викат да се махаш. Та всеки път се връщах разочарован. Чувал бях, че мъртвецът първо престоява три дни в дома си, след което роднините му го пренасят на гръб до площадката, без да се обръщат назад през целия път. Когато стигнат до края на селото или на пътя, строшават глинен съд – това означава, че душата на мъртвия повече няма да се върне. Церемониалмайсторът трябва да дойде да запали благовоние. Който има пари, кани лама да чете сутри и да предаде заслугите на покойника в Царството на Буда: там той или ще остане да живее завинаги, или ще се прероди в друго тяло. Церемониалмайсторът реже тялото на малки парчета, след което с метален чук раздробява костите на прах. Ако мъртвият е млад и скелетът му – крехък, добавя се брашно от високопланински ечемик, разбъркват се заедно и се оставят за лешоядите. Ако покойникът е вярващ, върху гърдите му с нож се изрязва знак за късмет. Скалпът му се предава на близките и с това небесното погребение се брои за приключено. Ако после някой иска да има вземане-даване с мъртвия, ходи в храма, пали благовоние и се моли на Буда.

Исках да опитам късмета си в далечния У Цанг, може би там щеше да ми се удаде да видя небесно погребение. Когато автобусът прехвърли планината и се понесе покрай Ямдрок, започна да ми се вие свят. Отворих прозореца; повърхността на езерото бе гладка, а в лекия бриз нямаше ни прашинка. В автобуса обаче беше претъпкано, талазите миризма на овча кожа ме задушаваха. Не издържах и изскочих навън.

Беше август, златният сезон в платата, небосводът беше син и прозрачен, въздухът не се усещаше. Отидох до брега на езерото, свалих раницата, извадих кърпа и блажено измих лицето си. Мястото беше Нагардзъ, градче с над сто семейства. В подножието на планината тибетците бяха вдигнали няколко редици глинени къщурки; от всички покриви стърчаха молитвени знамена***. Малък храм с боядисани в червено и бяло стени и широка синя ивица под стрехите се издигаше насред планината. До него имаше няколко порутени зида без покрив, както и една прясно варосана паметна пагода****, която сияеше под слънцето.

Много беше красиво. Около езерото нямаше боклуци, камъчетата се виждаха ясно през водата, слънчевите лъчи осветяваха дъното. Молитвените знамена в червено, жълто, бяло, синьо трептяха под слънцето и подсказваха за великолепието на Царството на Буда. По-долу от глинените къщурки, близо до брега на езерото, имаше бетонна постройка с червени керемиди, вероятно общинският съвет. Извадих фалшивата препоръка с червен печат и се отправих нататък. Отблизо не приличаше на съвет, а на най-обикновена къща. От нея излезе войник със съчуански акцент, покани ме вътре да седна и аз го последвах. Стана ясно, че това е военна телефонна централа, в която той е зачислен и отговаря за поддръжката на телефонното трасе. Когато всичко било в изправност, обикновено ходел на езерото да лови риба, понякога четял списания или уся***** романи. Когато го помолих да пренощувам при него, много се зарадва. Живеел тук от четири години, научил доста тибетски и с тибетците от селото често се събирали да пият. На стената имаше закачен автомат, а в стаята беше разхвърляно като в склад за непотребни вещи.

Попитах го дали в селото има площадка за небесни погребения, каза, че имало. Попитах дали скоро няма да има ритуал, той се сепна за момент, сетне отвърна, че точно преди няколко дни умряла една жена. Развълнуван, продължих да го разпитвам, а той зашикалкави и каза, че трябвало да купи алкохол за довечера. Подадох му пари, той ми бутна ръката и излезе. Мислите ми запрепускаха – ако и тук не видя небесно погребение, надали ще имам друг шанс. Кога иначе ще попадна някъде, където някой тъкмо е умрял? За нищо на света не биваше да изпускам тази възможност.

Вечерта пихме заедно и обсъдихме международното положение.

За да му се харесам, наговорих какво ли не. Щом той обича риболов, и аз обичам, освен това обещах, като се върна в Пекин, да му изпратя вносна въдица от неръждаема стомана. Написах му адреса си и го уверих, че политиците Джао Дзъян и Уан Гуанмей са ми съседи. Разбира се, такъв адрес в Пекин нямаше. После заговорихме за жени, беше му много интересно и не спираше да пуши. По тази тема поне съм експерт: преувеличено му описах разкрепостеността на съвременните жени, като добавих на съчуански, че ако дойде в Пекин, ще му дам да спи с моята, и великодушно го приканих да не се стеснява. Той поопипа масата и изведнъж каза: тя беше само на седемнайсет. Застинах, толкова млада. Умря от кръвоизлив, докато раждаше, добави. Детето е още в корема й. Догади ми се, извадих цигара.

Помълчахме малко. Подът в стаята беше влажен, до стената бе опряно единично легло: дървен военен нар, боядисан в жълто, а в края му – червена петолъчка и номер на поделение. По стената бяха налепени изрязани снимки от списания. Под умивалника зад вратата бяха струпани железа и телефонни кабели. Долната половина на прозореца беше облепена с вестници, през стъклото в горната част се виждаше небето, чийто цвят беше прелял от тъмносиньо в черно. От шосето вече не се чуваше автомобилен шум.

Войникът се изправи, облегна се на таблата на леглото и каза: ще го видиш, хората тук не ги е еня за тия работи, повечето не са виждали фотоапарат, двамата съпрузи на Мима пък изобщо не знаят какво е това фотоапарат. Кой има двама съпрузи? – попитах. Ами умрялата. Как така двама? Ами омъжи се за двама братя. Говореше много тихо. Онемях за малко, след което пак попитах: Как така за двама? Веднага усетих, че прекалявам. Тя тъкмо беше умряла, а аз любопитствах защо се е омъжила за двама души. Той обаче ми отговори.

Не била местна, дошла била от Нату-Ла. В семейството й били единайсет братя и сестри, от които Мима – най-хилавата. Едва навършила шест, я разменили за девет овчи кожи и ето я тук. Още ли се разменят хора? – попитах. Не отговори, продължи да разказва. Като пораснала, нещата се променили, дори три години ходила на училище в Лунмаму. Тогава втората й майка била още жива. Как се е казвала втората й майка? Помислих си, че това трябва да се запише, и извадих химикалка и тетрадка. Вторият й баща бил пияница, напиел ли се, почвал да пее и налита на жените, понякога награбвал Мима и я пипал навсякъде. Когато съпругата му умряла, станало още по-лошо. Може ли такова малко момиче да отблъсне грамаден мъж като него? Гласът му затрепери, виждах как всеки момент ще изругае. Преди малко, докато му говорех измишльотини, неволно изпсува няколко пъти. Мамицата му недна, веднъж да сваля униформата, ще я видим тая работа. Лицето му поморавя и върху него се изписа типичната за съчуанските мъже непреклонност. Не казах нищо, изчаках ругатнята му да отшуми.

Отиде до вратата да провери посоката на вятъра; телефонният кабел не помръдваше. Пресуших чашата си и станах да се разтъпча из стаята. Тук през лятото няма комари, влагата от езерото се вмъква в помещението и охлажда.

Ще ме заведеш ли да я видя? Без да вдига глава, той грабна ключовете и фенерчето от масата: хайде. Шмугнахме се в селото и се запровирахме през тесните пролуки между редиците черни глинени къщи. Пътят беше неравен, сухи и пресни животински изпражнения лежаха безмълвни и свити под светлината на фенерчето. Кучетата се разлаяха. Той бутна оградата на една осветена къща и извика нещо на тибетски, след което се мушнахме вътре.

Мъжете, насядали около огъня, обърнаха глави и ме зяпнаха. Един по-възрастен се изправи. Войникът заговори на тибетски, останалите ме гледаха. Извадих запалката си и щракнах, след това им подадох по цигара. В полумрака се виждаха само зъбите им. Щракнах още няколко пъти със запалката, за да изскочи пламъкът, и ченетата им увиснаха. Подадох я на изправения, той я пое и седна, а всички погледи последваха запалката. Взеха да я прехвърлят един на друг, като от време на време вдигаха глава към мен и се смееха. Когато седнах, младежът до мен извади от една торба сушено овнешко месо, отряза голямо парче и ми го подаде. В пасбището на Янбаджан вече неколкократно бях ял сурово телешко и овнешко по този начин – изтеглих ножа от пояса си, започнах да режа малки хапки и да ги поднасям към устата си. Те много се зарадваха и ми дадоха паница ечемичено вино. Не беше ферментирало докрай и по повърхността му плуваха зрънца ечемик; сетих се за момичето.

В стаята се стелеше задушливата миризма на торни пити******, от която не се диша. Озърнах се. Скромна обстановка като у всички селяни: върху дървената ракла до стената беше постлана тибетска черга, стената бе варосана, отляво на входа имаше вътрешна стая без врата или завеса, а вътре – пълен мрак, навярно стаята на Мима или килер за вехтории. Над огнището имаше стар тибетски шкаф, на стената беше залепена будистка картина: пратеник на Смъртта******* стиска колелото на самсара******** и с разтворена паст плаши живите. Картината беше много вехта, а в долната й част бяха накачени откъси от сутри, отпечатани върху шарени листчета.

Като че ли бяха заговорили за желанието ми да видя небесното погребение: няколко тибетци ме погледнаха и закимаха. Войникът стана и ми даде знак да го последвам. Заведе ме зад вратата и с фенерчето си освети вързан чувал от зебло, положен на кирпичени тухли. Ето я, каза. Светлината на моето фенерче пробяга по чувала – изглежда, беше в седнало положение, с лице към задния вход, главата й беше сведена, сигурно я бяха натиснали, докато са връзвали чувала.

Дълго след като си легнах, не успях да мигна, мислех си за момичето. Мислех си, че със сигурност е умеела да пее, типично е за хората от малцинствата, често съм ги виждал как спират насред гората или планинския път и запяват. Текстът не се разбира, но и само откритият женски глас е достатъчно приятен. Понякога жените събличат кожусите си и ги връзват на кръста си. Докато работят, се навеждат и косата им се плъзва покрай ушите. Спомних си лицето на момичето, което бях видял в автобуса: кръгло, червенобузесто, малък нос, гарвановочерни очи, втренчен поглед, мека бяла кожа на врата и деколтето, а отстрани можеше да зърнеш тъмната цепка между гърдите й, полюшваше се заедно с автобуса.

Войникът се върна от проверката на телефонното трасе, светна лампата, безизразно запали цигара и легна до мен. Не ни се спеше.

Той проговори пръв. Не си оттука, след два дни си заминаваш, защо пък да не ти разкажа. Иначе ще ми тежи. Изправих се, подложих възглавницата зад гърба си и заслушах. Започна.

С Мима се разбирахме добре, заради това така и не помолих да ме пратят другаде. А тук човек не може да остане дълго. За първи път я видях в планината. Бях се качил да сменя едни кабели, трябваше да прехвърля два баира. Тя беше пуснала овцете си и седеше без работа. На слизане бях нарамил сноп стари кабели, много тежки. Поздравих и седнах до нея. Кучето й ме изгледа и пак заспа. Беше зноен следобед. Овцете все търсеха по-проветриво място, където да пасат. Тя се засмя. После ме изгледа дълго, като че не бях мъж. Казах й, че съм от телефонната база долу, но тя не ме разбра. Проследих с пръст жиците до сградата под нас, тя пак се засмя, отвърна лице и загледа върха на Камбала. Един камион едва-едва пъплеше нагоре по склона, но до нас не достигаше и звук. Мима каза, че ме е виждала, попита какво правя тук толкова време и защо не си заминавам. Тибетският й не беше като на тукашните. Преди да тръгна, отрязах едно голямо парче кабел и й го дадох, казах й да го занесе вкъщи, да простира на него и да си връзва разни работи. След това често се качвах в планината да я видя. И тя ме чакаше, носеше ми пушено овнешко месо и ечемичено вино, които правеше сама. Дори вино от фурми и диви круши знаеше да прави. Често оставахме заедно до залез. Тя беше много по-чиста от обикновените тибетски селянки, миризмата на овча кожа и сирене по тялото й не беше толкова силна, на мен дори ми харесваше. Веднъж се пресегнах и развързах колана на кожуха й, а тя не ме отблъсна и се запрегръщахме. Тя беше първата жена, която съм докосвал. Полудявах само като се доближа до нея или ако ръката ми докоснеше врата й. Мисля си, че тя мен чакаше. Ама нали бях глупав тогава. Каза ми, че татко й често я тормози. Много пъти е бягала, без да смее да се върне. Всички от селото знаеха, че баща й спи с нея. Младите я презираха. Миналата година, горе-долу по това време, както си лежах в стаята, тя нахлу вътре и пипнешком се добра до леглото ми. Не знам откъде ми дойде такава смелост, ама нея нощ правихме онази работа, при това до заранта не спряхме. Още не беше се съмнало, когато ме избута и каза, че трябва да се връща. Помогнах й да се облече и заспах. Преди да си тръгне, Мима мушна под възглавницата ми гердана с тюркоаза, който носеше винаги. На следващия ден узнах, че се е омъжила за братята.

Той обърна глава към мен.

Ако това се разчуе, с мен е свършено, ще ме заколят. Кимнах сериозно, съгласен да държа устата си затворена. Затова в този разказ го наричам само войника.

Войникът извади гердана от чекмеджето, доближих се до лампата да го разгледам. Беше от ахатови мъниста, през няколко бяха нанизани червени махагонови, а в средата имаше един голям тюркоаз, гладък и блестящ, от който още се носеше млечната миризма на момичето. Сетих се за тялото й в чувала върху тухлите. След това идва ли пак при теб? – попитах. Не, след като се ожени, спря да ходи в планината, вършеше къщната работа. Мисля, че и двамата братя я харесваха. Пийнеха ли, нощем се разнасяха стоновете на Мима. Някой даже беше видял по-малкия да върши оная работа с нея върху коня, на връщане от Уандан, където я завел да се помолят на Буда. Тогава Мима вече беше бременна. Половин живот бяха изживели и накрая си взеха такава жена. Защо повече не дойде при теб? – попитах пак. Абе тя дойде, смотолеви войникът, ама не ми се казва всичко.

Когато се изкатерихме до площадката, слънцето вече се надигаше от изток. Площадката не беше на плоска скална издатина като в Лхаса, а на едно равно каменисто място горе в планината. Няколко железни пръта бяха забити дълбоко, с въжета, здраво завързани за върховете им, наблизо имаше няколко ръждясали ножа, два големи чука и брадва със счупена дръжка. Навсякъде бяха разпилени недотрошени останки от кости, коси на мъртъвци, скъсани гривни, мъниста и нокти, изтръгнати от лешоядите. В този час планината беше изключително тиха, птиците още стояха накацали на върха.

Над езерото Ямдрок се надигнаха изпарения, които се омесиха в пухкаво валмо и закриха водата. Мъглата се сгъсти, люшна се като женски дъх, издигна се нагоре, разпростря се плавно и покри кървавото слънце. Зашава безмълвно по повърхността на езерото, отдели се от нея и бавно се разтече към полите на планината.

Братята бавно изникнаха от мъглата. Големият носеше на гръб чувала с Мима. Сигурно не можеха да си позволят церемониалмайстор или пък тук изобщо нямаше такъв. Малкият носеше торба с брашно, термос и котле. Зад тях вървеше един лама, когото скоро разпознах – един от хората, които предната вечер пиха в дома на Мима. Мъглата се кълбеше след тях.

Усмихнаха ми се, развързаха чувала, тя се подаде. Крайниците й бяха овързани с въже и събрани пред гърдите й, приличаше на новородено; на гърба й се пресичаха две резки от нож, сцепената плът вече беше засъхнала. Разхлабиха въжето и тя падна на земята. Наместиха главата, изправиха крайниците. Така момичето лежеше с лице нагоре, очите му гледаха синевата отгоре и разсейващата се мъгла. Малкият напали благовонни огньове, поръси замба*********, гъстият дим веднага се смеси с мъглата. Накладоха и огън, върху който поставиха котлето – вътре малкият стопи гхи**********. Големият хвърли няколко торни пити върху трите благовонни огъня, вдигна глава и отправи поглед към планинския връх. Ламата, вече кръстосал крака върху една овча кожа, разтвори книга със сутри, а пръстите му не спираха да премятат мънистата на броеница. Седеше досами огньовете.

В началото наблюдавах отдалеч, но постепенно се приближих. Крайниците й бяха разтворени, сякаш искаше да прави нещо с небето, гърдите й – по-бели от останалото тяло, отпуснати на две страни, коремът й – издаден, а вътре – малкият живот, така и не видял бял свят. Нищо чудно да е от войника, помислих си. Нагласих блендата, прецених разстоянието, клекнах от дясната й страна и се приготвих да снимам. Отзад се виеше мъглата, а слънцето тъкмо бе обагрило далечните снежни върхове в пласт топъл цвят. Видяна през обектива, приличаше на момиченце. Представих си я като дете, как пристига в селото на кон – и тогава е била чисто гола, подала лице от кожената торба, загледана в масивите и езерото наоколо. После как пасе овцете, все така спокойно взряна в снежните върхове, замислена може би за родния си дом. Във визьора тя сякаш спеше. Насочих обектива по-надолу: безжизнени ръце с длани нагоре. Внезапно си спомних скърцащия нар на войника и двамата братя, които в момента пиеха вино. Фокусирах стъпалата й – бяла кожа, къси пръсти, притиснати едни в други, ноктите още не бяха пораснали. Отдръпнах се малко, кадрирах и натиснах копчето. То не хлътна. Проверих фотоапарата, след което опитах пак, копчето не мръдваше. Притесних се, набързо превключих от автоекспозиция на механичен затвор, насочих обектива към нея и лекичко натиснах копчето – пак заяде. С омекнали крака седнах на земята, извадих филма, смених батериите, насочих фотоапарата към лицето на Мима и пак натиснах, но копчето сякаш беше замръзнало. В този момент ъгълчето на устата й внезапно потрепна: не беше усмивка, не беше и присмех, но наистина мръдна.

Изправих се бавно; над нас прозвуча пронизителен писък, засвистя вятър, един лешояд се спусна надолу, описа кръг над тялото, кацна на един камък наблизо и прибра крилете си. Върнах се при тримата. Малкият брат придърпа торбата, извади една торна пита и я метна в огъня, след това бръкна за замба, отчупи парче и ми го даде. Залапах лакомо, в нея дори имаше няколко стафиди. После извади сушено овнешко месо и сипа ечемичено вино в капачката на термоса, изпих го на един дъх. Овнешкото сигурно го беше сушила Мима, надигнах поглед към нея. Бях застанал точно срещу половия й орган, от разкървавеното й влагалище се подаваше памучно въже, вероятно за издърпване на детето. Режех от овнешкото с ножа си. Двамата братя ми се поусмихнаха. Аз също май се усмихнах, но към снежните върхове в далечината, поаленели от слънцето. От мъглата нямаше и следа. Езерото беше същото като предишния ден – тихо и бистро, дълбоко като тюркоаза на Мима.

Големият стана да хвърли още торни пити в огньовете и да сипе вино на ламата. Ламата не искаше повече. Каза, че душата на Мима вече е стигнала небето. Малкият също се изправи и измъкна ножа си от торбата. Тръгнах след тях. Лешоядите вече гълчаха и прелитаха над нас, почернили небето. Братята обърнаха Мима, забиха ножове в пищната й задница, прокараха ги надолу и наведнъж свалиха плътта от бедрото до стъпалото. Малкият пое месото и го наряза на парченца. От единия й крак останаха само костите. Коремът й беше притиснат о земята и по бедрото й протече лепкава течност. Надигнах апарата, нагласих разстоянието и този път копчето изщрака.

Лешоядите накацаха навсякъде около нас, десетки от тях крякаха, мятаха се, грабеха. Зад лешоядите се подреди ято врани, които сигурно бяха наясно с родовата си малоценост и не смееха да се доближат, само гледаха отдалеч. Душеха. Чакаха.

Слънчевата светлина заливаше цялата площадка. Малкият пъдеше лешоядите, които се доближаваха все повече, и им хвърляше от месото на Мима. Вдигнах и аз един ръждясал нож, вдигнах ръката, която тъкмо бяха отрязали, забих нож между пръстите и хвърлих палеца на лешоядите. Малкият ме видя и се засмя, взе ръката на Мима, постави я на един камък, смаза останалите четири пръста с чук и чак след това хвърли и тях към птиците. Веднага схванах: по този начин нямаше да останат кости.

Когато големият хвана брадичката й и се залови с лицето, вече не помнех как изглеждаше Мима. Само очите й все така ясно гледаха небето, докато тя не изчезна напълно от площадката. Накрая големият вдигна плитката й, още стегната с червена връв, разгони лешоядите около себе си и се заклатушка към огньовете. Край железните пръти враните се бяха смесили с орлите и кълвяха късове месо и мозък, объркани с ечемичено брашно.

Погледнах часовника си, бяха минали два часа. Трябваше да слизам, войникът ме чакаше. Каза, че вече бил уговорил лодката. Каза, че днес щял да ме води за риба в езерото.

* Натрупани камъни с изрисувани върху тях йероглифи около планински проходи, пътища, езера, реки и пр. – б. пр.

** Старото име на югозападната, т.е. отдалечената от вътрешен Китай част на Тибет; една от трите провинции, на които се е деляла тибетската държава – б. пр.

*** Знамена със сутри и изображения в пет различни цвята – син, бял, червен, зелен и жълт, които символизират небе, въздух, огън, вода и земя. Смята се, че чрез баланса между тези стихии се постига здраве и хармония, както и че вятърът разнася молитвата от знамето за благото на всички – б. пр.

**** С тленните останки на изтъкнат учител или Жив Буда (просветен и съзнателно прераждащ се лама) – б. пр.

***** Приключенски фентъзи жанр, възникнал в Китай, изключително популярен и до днес – б. пр.

****** Изсушени изпражнения от як, които се съхраняват във формата на пити и се използват както за изолация (залепени от външната страна на стените), така и за горене. Те са незаменима част от повечето традиционни тибетски ритуали, по време на които се палят огньове за благоденствие – б. пр.

******* Според тибетско вярване, когато удари нечий час, Смъртта нарежда на свой пратеник да прибере душата му. Пратениците на Смъртта са черни или бели: черният носи само беди, а белият – или ужас и тревога, или богатство и късмет – б. пр.

******** В будизма – кръговратът на живота и смъртта, който трябва да бъде прекъснат, за да получи съществото просветление и освобождение от светските страдания – б. пр.

********* Замба или цампа – печено ечемичено брашно, основна съставка в тибетската кухня. Използва се в най-различни форми: от добавка към тибетския чай (чай, масло от як, сол) до каша или хлебчета – б. р.

********** Топено масло, типично за Южна Азия – б. пр.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK