Митко

Предателството – било то и незначително, което съпътстваше първото ми съприкосновение с Митко Б., навремето би трябвало да ми послужи за по-сериозно предупреждение, което от своя страна поне да намали, ако не да изскубне из корен, желанието ми по този мъж. Но предупредителните сигнали на място като тоалетните на Националния дворец на културата, където се запознахме, са елемент от състава на въздуха: проникват навсякъде, няма как да ги избегнеш и на практика попиват в организма на хората, които ги вдишват, и така се превръщат в неразделна част от порива да отидем там. Още докато слизах по стълбите, чух гласа му, който като всичко у него бе прекалено голям за онези подземни пространства, преливаше извън тях, сякаш в стремеж да се изкатери обратно в следобеда, в онзи ярък следобед, в който, макар вече да бе октомври, нямаше нищо есенно, а зърната на натежалите зрели гроздове из целия град все още се пръскаха топли в устата. Не очаквах да ги чуя – двама мъже, които си говорят високо на място, където по неписано споразумение гласовете рядко са по-силни от шепот.

Гласовете (в един момент си дадох сметка, че само единият се лее свободно – другият бе приглушен до смътно боботене) явно изпълваха втората от трите кабинки в тоалетната – ако имаше и звук от течаща вода, евентуално би могло да се допусне, че двамината вътре си мият ръцете, и освен това бяха статични, не усетих да се приближават към мен, щом свърнах по късия коридор към мястото. Каквото и да вършеха, двамата не мърдаха от кабинката и това предвид единственото предназначение на тоалетните в НДК, както е известен дворецът (използването им за каквато и да било друга цел е инцидентно), би могло да означава само едно и все пак това обяснение изглежда влизаше в противоречие с изражението на мъжа, който привлече вниманието ми още щом прекрачих прага: приветлив и наперен, неприкрито пòказен насред това недвусмислено потопено в споделена интимност място.