Митко
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Митко

Митко

Откъс от книгата "Митко" на Гарт Грийнуел

6157 прочитания

Предателството – било то и незначително, което съпътстваше първото ми съприкосновение с Митко Б., навремето би трябвало да ми послужи за по-сериозно предупреждение, което от своя страна поне да намали, ако не да изскубне из корен, желанието ми по този мъж. Но предупредителните сигнали на място като тоалетните на Националния дворец на културата, където се запознахме, са елемент от състава на въздуха: проникват навсякъде, няма как да ги избегнеш и на практика попиват в организма на хората, които ги вдишват, и така се превръщат в неразделна част от порива да отидем там. Още докато слизах по стълбите, чух гласа му, който като всичко у него бе прекалено голям за онези подземни пространства, преливаше извън тях, сякаш в стремеж да се изкатери обратно в следобеда, в онзи ярък следобед, в който, макар вече да бе октомври, нямаше нищо есенно, а зърната на натежалите зрели гроздове из целия град все още се пръскаха топли в устата. Не очаквах да ги чуя – двама мъже, които си говорят високо на място, където по неписано споразумение гласовете рядко са по-силни от шепот.

Гласовете (в един момент си дадох сметка, че само единият се лее свободно – другият бе приглушен до смътно боботене) явно изпълваха втората от трите кабинки в тоалетната – ако имаше и звук от течаща вода, евентуално би могло да се допусне, че двамината вътре си мият ръцете, и освен това бяха статични, не усетих да се приближават към мен, щом свърнах по късия коридор към мястото. Каквото и да вършеха, двамата не мърдаха от кабинката и това предвид единственото предназначение на тоалетните в НДК, както е известен дворецът (използването им за каквато и да било друга цел е инцидентно), би могло да означава само едно и все пак това обяснение изглежда влизаше в противоречие с изражението на мъжа, който привлече вниманието ми още щом прекрачих прага: приветлив и наперен, неприкрито пòказен насред това недвусмислено потопено в споделена интимност място.

* Премиерата на "Митко" на български (изд. "Жанет-45", превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева) очакваме около 20 юни.

Беше висок и слаб, но широкоплещест, подстриган по войнишки късо, както се носеха масово местните младежи – младоци с вид на супермъжкари и аура на криминални типове. Другия почти не го забелязах – по-нисичък, почтителен, с изрусена коса и дънково яке, от джобовете на което изобщо не извади ръце. Не той, а по-едрият се обърна към мен приятелски и с подчертан интерес, без следа от хищнически страсти или боязън, незабулен с воалите, под които се крием, когато целим да съблазним някого, дори съблазняването да е от онази мимолетна и гарантирана разновидност, характерна за подобни потайни кътчета. Улових се да му се усмихвам в отговор, а той ме поздрави многословно и темпераментно, при което, докато за кратко поемах между шепите си подадената ми едра длан, единственото, което успях да направя, бе да кимна смутено и да смотолевя нещо средно между извинение и оправдание, скалъпено от няколко репетирани до припадък заучени фрази. Осъзнал, че съм чужденец, мъжът разтегли устни в усмивка, която разкри преден зъб с отчупено крайче, нащърбеният контур на който (както щях да науча по-късно) опипваше маниакално с показалец в моменти на отнесеност. Дори от това не особено интимно разстояние миризмата на алкохол – излъчвана не толкова от дъха на човека, колкото от дрехите и косата му, от ръката, с която се здрависах, от самите му пори – бе покъртителна и обясняваше (както ми се стори) странната освободеност на непознатия на територия, която, макар уж да минаваше за съвсем легална, на практика бе скована от куп задръжки; обясняваше също така и необичайната невинност в погледа на мъжа: вторачен в мен от упор, но без да излъчва заплаха. Заговори пак, килнал глава леко встрани, и на чудата смесица от български, английски и немски съумяхме да установим, че съм американец, пребивавам в града от няколко седмици, преподавам в Американския колеж, ще остана в страната поне две години и името ми е почти непроизносимо на местния език.

По време на разговора, който премина на пресекулки, накъсан от паузи, несръчни жестове и заекване на три езика, сякаш не обръщахме никакво внимание на мястото на нашата среща, нито на това за какво се използва – почти изцяло и единствено,  то и докато си разменяхме реплики, усетих как ме обзема някакво безпокойство, съставено от равни дози желание и тревожност, несъмнено провокирани от присъствието на непознатия и от целта, довела го там. Имаше и четвърти мъж в кабинката в дъното – на няколко пъти влиза и излиза оттам, без да ни изпуска от очи, но не посмя да доближи, не отрони нито дума. Накрая след пауза, белязала финала на нашата лингвистична изобретателност и след като въпросният четвърти присъстващ се бе оттеглил в кабинката, захлопвайки вратата зад гърба си, Митко (вече знам, че именно това е неговото име) го посочи и като ме изгледа подчертано многозначително, каза едно хи уонт, последвано от недвусмислен похотлив жест. В този момент и двамата с другаря му, когото наричаше на български брат ми и който от моето появяване насетне не бе отворил уста – прихнаха в смях, погледнаха ме, един вид в опит да ме включат в смешката, въпреки че, както със сигурност съзнаваха, аз бях обект на техния присмех в не по-малка мяра от мъжа, с когото нямаше да разменя нито думичка. Копнежът ми да бъда приет за един от тях, да вляза в малката им общност бе тъй неистов, че някак инстинктивно се усмихнах и завъртях глава в двете посоки, извършвайки движението, което по тези ширини изразява съгласие или потвърждение, примесено с известна почуда от странните приумици на белия свят. Това предателство обаче не ме сближи с комбината, не ме направи част от задругата им; напротив, както разбрах по бързото споглеждане помежду им, само увеличи разстоянието между мен и тях и дори подозирах, че вече изпитват към мен някаква форма на презрение, при все че най-вероятно просто долавях вибрациите на своята самоненавист. Докато се мъчех да дойда на себе си и след като ми отне известно време да подредя нужните срички в главата си (въпреки целенасочените ми усилия, те рядко се появяват в точната последователност дори сега, когато всички ме уверяват, че говоря флуънт и кърект български; когато виждам изненадата от това, че говоря свободно език, който почти никой не си дава труда да учи, ако вече не го е научил), го попитах какво прави там, в това мразовито подземие, от което лъхаше влага. Есента тепърва предстоеше, все още бе почти лято, площадът над нас преливаше от светлина и народ, едни караха скейтове или ролери, други правеха сложни номера с велосипеди и всички бяха на възрастта на тези двамата.

Митко стрелна с очи приятеля си,

когото наричаше свой брат, въпреки че не бяха братя, и след още едно многозначително споглеждане приятелят се изнесе към външната врата, а Митко дръпна портфейла от задния си джоб, отвори го и извади от вътре четвъртито пакетче от гланцова хартия – лист от списание, прегънат няколко пъти. Разтвори го внимателно с леко треперещи ръце, като го крепеше, за да не би съдържащата се в него стока внезапно да бъде погълната от влагата и мръсотията наоколо. Естествено досещах се какво се кани да ми покаже, така че единствената ми изненада дойде от скромното количество на дозата – буквално няколко натрошени листенца. Тен лева, каза и побърза да добави (сякаш предусетил намек за желание от моя страна), че той и приятелят му, и аз – тримата, може да я изпушим заедно. Не ми се видя особено разочарован, когато отказах предложението; не се изнесе, както се бях опасявал безцеремонно с другаря си в търсене на по-обещаващ пазар от тази тоалетна с необичайно оскъдна навярно поради прекрасния следобед посещаемост; просто внимателно загъна обратно гланцовия лист и върна пакетчето в джоба си. Приятелят му повече не се върна при нас, остана си на входа не толкова да охранява, колкото да ни осигури някаква степен на уединение. Не мога да си спомня как в крайна сметка разговорът се насочи към секс; със сигурност не аз отворих дума, въпреки че именно това желание ме бе подтикнало да предприема краткото, но неудобно пътуване от "Младост" – крайния квартал, където живеех, до центъра; въпреки че това бе единствената причина, поради която някой (освен ако не се е объркал) се спускаше по дългото стълбище към недвусмислено напомнящите бункер или пещера подземия. В хода на разговора ни, накъсан от дълги паузи и едва ли продължил повече от пет минути, най-много десет, започна да ми става все по-трудно да си представя, че има и минимална вероятност да бъде задоволено прогресивно увеличаващото ми се желание за този пиян до козирката добре сложен мъж. Докато разговаряхме (макар размяната на реплики да бе тъй кратковременна), той взе някак мистeриозно да се отдръпва от мен; колкото по-упорито отбягвахме всякакъв намек за еротично предложение, толкова по-недостъпен ми се струваше – не толкова поради красотата му (въпреки че го намирах за красив), колкото поради едно още по-стряскащо качество: една корпорална категоричност и лекота, в сравнение с която освободеността му изпъкваше още по-категорично на фон от всевъзможни съмнения и угризения и заслепяваше всяка придирчивост спрямо битието. Всичко в този мъж свидетелстваше, че приема за даденост изконното си право на частица от световната благоразположеност, колкото и очевидно тя да му бе отказвана. Не бях аз този, който отклони разговора в друга посока, но непознатият някак – посредством жест навярно, ме предразположи да осъзная, че дори да не се интересувам от продаваните от него наркотици, може би все пак има какво да ми предложи. И дума не можеше да става за съблазняване; беше си чиста проба сделка, въпреки че сърдечното му отношение не се промени ни най-малко, когато му отказах абсолютно категорично и без сянка на съмнение, като в същия момент бях напълно убеден, че ще съжалявам за първоначалната си реакция. Така отговарях винаги на подобни предложения (каквито човек неизбежно получава на местата, посещавани от мен) не по морални убеждения, а от гордост – гордост, която вече усещах разколебана, понеже внезапно осъзнах (въпреки че процесът се бе развивал плавно), че с времето съм преместен от категорията на еротичен обект в една по-инаква категория.

Още докато произнасях думата, усетих как се отмятам от първоначалния си отказ и така, след като в крайна сметка мъжът се обърна, за да се отдалечи с приятеля си, като прие отговора ми с леко повдигане на раменете, установих, че викам след него на български chakai, chakai, chakai – заповтарях бързо-бързо и със съвсем същата интонация, с която бях чул да използва тази дума случайна баба, докато един следобед се мъчеше да възпре понечилото да пресече натоварено кръстовище улично куче. Митко се обърна тутакси – тъй хрисим, сякаш сделката ни вече беше сключена вероятно в неговата глава, както и в моята, нещата са били предрешени, при все че се преструвах (повече заради себе си, отколкото заради него) на разкъсван от известни колебания. Сякаш за да установя господство над изпепеляващия ме копнеж по него, дори си позволих известен скептицизъм по отношение на предлаганото качество – скептицизъм, какъвто реално не изпитвах и който стана на пух и прах още щом младежът влезе в кабинката и разкопча дюкяна на дънките си, а аз си дадох сметка, че съм готов да платя всяка назована от него цена. Тъй като никога не ме е бивало в преговорите и пазарлъците, вероятно съм имал вид на човек, нетърпелив да получи стоката незабавно, но Митко охлади ентусиазма ми, не  както (първоначално) очаквах, за да поиска да му бъде заплатено авансово, а за да излезе във външното помещение (опасано от редица порцеланови мивки, до една напукани и изпоцапани), защото държеше да се изплакне, преди да продължим. Вече там той с пълна съсредоточеност, която навремето приписах на алкохола, но по-късно припознах като присъща на характера му – извади от дънките дългия тубус на члена си и се надвеси над легена на мивката, за да го изплакне, заголи го, потръпвайки при контакта с водата, която течеше само студена. Мина известно време, докато резултатът го задоволи – първи признак за придирчивостта му, която не престана да ме удивява на фона на цялата му бедност и на общата мизерия, причинена от тази бедност.

Едва след като най-накрая се върна при мен в кабинката, го попитах за цената, която бе нужно да заплатя за исканата услуга. Оказа се десет лева, но щом си отворих портфейла, вътре имаше само двайсетачки, една от които Митко жадно прибра. Всъщност наистина нямаше никакво значение – и двете суми за мен бяха почти еднакво незначителни, особено съпоставени с обекта, с когото за момент се съгласихме да се преструваме, че са съизмерими – или не точно със самия обект, а с определеното време, за което щеше да ми бъде предоставен за ползване, под което имам предвид извличането на наслада от него. Бях готов да заплатя и двойно по-голяма цена, и да я удвоя още веднъж, което не би трябвало да заблуждава, че разполагах с неограничени или дори с кой знае колко изобилни парични средства, а просто, че по моя преценка това тяло, за получаването на наслада от което бях в процес на договаряне, ми се струваше едва ли не безценно. Бе немислимо да се допусне, че каквото и да е количество от тези зацапани банкноти, една от които му подавах в момента, би могло да постави това тяло в моя услуга, че след този елементарен акт на размяна ще мога просто да протегна ръка и той да се озове чудодейно в шепата ми. Пъхнах длани под тясната риза, с която беше облечен Митко, но той ми направи знак да го пусна, за да я съблече, откопча копчетата едно по едно, след което внимателно увеси дрехата на закачалката, стърчаща от вратата на кабинката. Оказа се по-слаб, отколкото очаквах, не толкова добре оформен, а окосмението по тялото му бе обръснато и току наболо, така че за пръв път осъзнах колко млад е всъщност (по-късно щях да науча, че е на двадесет и три), както стоеше, извадил на показ голото си момчешко тяло, направи ми друг знак с ръка с онази пресилена любезност, която придобиват някои подпийнали хора и която би могла да предхожда – тази мисъл не ми бе чужда дори в състоянието на възбуда – еквивалентни по сила пристъпи на ярост. Никакви подобни изблици не опорочиха първата ми среща с Митко, който в този момент ме изненада, като се притисна към мен и допря устни в моите, целуна ме страстно, без задръжки и макар с нищо да не бях инициирал или провокирал подобен контакт, той бе добре дошъл и аз засмуках жадно дезинфекцирания му от алкохола език. Имаше нещо театрално в страстната му прегръдка, в демонстрираната нега, а също и в моята преструвка, че му вярвам; но всъщност това е характерно за този род срещи, при които реакцията ни не е просто нашата собствена, а е отглас от реакциите – реални или въображаеми, на нашия партньор и отражение на личните ни страхове и пориви, на копнежа да получим и щедростта да дадем, на изневерилите ни нерви, така че искреността и неподправеността ни изоставят мигом като захвърлена категорично зад гърба ни сянка. Човек винаги желае или твърде много или недостатъчно – и компенсира според случая.

Предателството – било то и незначително, което съпътстваше първото ми съприкосновение с Митко Б., навремето би трябвало да ми послужи за по-сериозно предупреждение, което от своя страна поне да намали, ако не да изскубне из корен, желанието ми по този мъж. Но предупредителните сигнали на място като тоалетните на Националния дворец на културата, където се запознахме, са елемент от състава на въздуха: проникват навсякъде, няма как да ги избегнеш и на практика попиват в организма на хората, които ги вдишват, и така се превръщат в неразделна част от порива да отидем там. Още докато слизах по стълбите, чух гласа му, който като всичко у него бе прекалено голям за онези подземни пространства, преливаше извън тях, сякаш в стремеж да се изкатери обратно в следобеда, в онзи ярък следобед, в който, макар вече да бе октомври, нямаше нищо есенно, а зърната на натежалите зрели гроздове из целия град все още се пръскаха топли в устата. Не очаквах да ги чуя – двама мъже, които си говорят високо на място, където по неписано споразумение гласовете рядко са по-силни от шепот.

Гласовете (в един момент си дадох сметка, че само единият се лее свободно – другият бе приглушен до смътно боботене) явно изпълваха втората от трите кабинки в тоалетната – ако имаше и звук от течаща вода, евентуално би могло да се допусне, че двамината вътре си мият ръцете, и освен това бяха статични, не усетих да се приближават към мен, щом свърнах по късия коридор към мястото. Каквото и да вършеха, двамата не мърдаха от кабинката и това предвид единственото предназначение на тоалетните в НДК, както е известен дворецът (използването им за каквато и да било друга цел е инцидентно), би могло да означава само едно и все пак това обяснение изглежда влизаше в противоречие с изражението на мъжа, който привлече вниманието ми още щом прекрачих прага: приветлив и наперен, неприкрито пòказен насред това недвусмислено потопено в споделена интимност място.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    euronymous avatar :-|
    Euronymous

    Има си и музикална версия - Димитрич на Светльо

    Публикувано през m.capital.bg


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK