С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Неща / Разказ

21 юни 2013, 13:26, 4341 прочитания

Възмущение

откъс от романа на Филип Рот, под печат от издателство "Колибри"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Всъщност момиче имаше – ако не на хоризонта, поне такова, на което бях хвърлил око. Беше се прех­върлила от друг колеж като мен и пак като мен беше във втори курс, бледа и слаба, с кестенява коса и ми изглеждаше сдържано заплашителна и самоуверена. Беше в класа ми по американска история и понякога седяхме един до друг, но понеже не ми се рискуваше да я подтикна да ми заяви да я оставя на мира, още не бях събрал смелост дори да ѝ кимна, камо ли да я заговоря. Една вечер я видях в библиотеката. Седях на едно от многото бюра на полуетажа над главната читалня; тя четеше на една от дългите маси долу в основното по­мещение и прилежно си водеше бележки от някакъв справочник. Заплениха ме две неща. Първото беше пъ­тят, прорязал прекрасната и коса. Никога преди това не се бях усещал тъй уязвим от пътя в нечия коса.

Другото беше левият й крак, преметнат връз десния и поклащащ се ритмично. Полата и закриваше крака до средата на прасеца, както се носеха момичетата тогава, но въпреки това от мястото, където бях седнал, виж­дах под масата непрестанното движение на този крак. Тя остана в същата поза има-няма два часа, продължи неуморно да си води бележки, а единственото, което правих аз през това време, беше да наблюдавам как ко­сата ѝ е разделена на лъкатушещ път и как кракът ѝ не­престанно се полюшва нагоре-надолу. Не за пръв път се запитах какво ли изпитва едно момиче, когато си движи крака така. Домашното, което подготвяше, я бе погълнало изцяло, а аз, с мисленето си на осемнайсет­годишен младеж, бях погълнат от желанието да пъхна ръка под полата ѝ... Силният порив да хукна към банята бе потушен от страха, че ако го направя, някой библио­текар или учител, или дори достопочтен студент може да ме завари и да бъда изключен, и да свърша като ред­ник в Корея.


Същата вечер седях на бюрото си до два сутрин­та – и с настолната лампа, извита така, че светлината да не пречи на Елуин, който спеше на горното легло, – за да довърша домашното, което не написах, понеже ця­лото ми внимание беше съсредоточено върху полюш­ващия се крак на момичето с кестенява коса.

Случилото се, когато я изведох на среща, надхвър­ли всичко, което бих си представил в тоалетната на библиотеката, ако бях събрал смелостта да се усамотя в някоя от кабинките, за да облекча временно копнежа си. Правилата, които определяха начина на живот на момичетата в "Уайнсбърг", бяха такива, че баща ми не би имал нищо против да бъдат приложени спрямо мен. Всички възпитаници от женски пол, включително пос­ледните класове, трябваше да се разписват на влизане и излизане от общежитието всяка вечер, ако ще да оти­ват до библиотеката. Нямаха право да са навън след де­вет през седмицата и след полунощ в петък и събота, и, естествено, им беше абсолютно забранено да припар­ват до мъжките общежития или до домовете на брат­ствата освен на организирани събития в присъствието на надзорник, а мъжете също не биваха допускани в женските общежития, освен за да изчакат на канапе­то с пъстра дамаска на флорални мотиви във фоайето, ако ще извеждат гаджето си на среща, като дежурната викаше съответното момиче по вътрешния телефон и записваше името на младежа от студентската му карта, която той бе длъжен да представи. Понеже единствено на студентите последна година се позволяваше да имат коли в кампуса – а в колеж, където се обучаваха пре­димно деца от средната класа, семействата на малцина можеха да им осигурят кола или нейната поддръжка, – почти нямаше място, където двойка студенти да се уса­мотят. Някои ходеха в градското гробище и провежда­ха сексуалната си игра, опрени на надгробните плочи или дори направо върху гробовете; други се задово­ляваха с малкото, което успяваха да получат по време на кино; но най-често след вечерни срещи момичетата биваха притискани о стволовете на дърветата в тъмни­цата около квадратния двор пред трите женски обще­жития и простъпките, които правилникът за поведение би трябвало да обуздава, отчасти биваха извършвани сред брястовете, които разкрасяваха кампуса. Обикно­вено не се стигаше по-далече от опипване и натискане през катове дрехи, но за момчетата дори това частично задоволяване на страстите бе отвъд всякакви грани­ци. Тъй като еволюцията ненавижда петинг, който не води до задоволяване на нагона, наложените сексуал­ни ограничения понякога бяха физически мъчителни. Удължена възбуда, която не бъде излята в оргазмено освобождаване, може да накара здрави и прави млади мъже да куцукат насам-натам като инвалиди, докато разкъсващата, пронизваща, смазваща болка на широко разпространеното изтезание върху тестисите, познато като сини топки, не отмине постепенно от само себе си. Петък и събота през нощта сините топки бяха нещо обичайно, състояние, изживявано от десетки момчета във вечерните часове между – да речем – десет и по­лунощ, докато еякулацията, този най-божествен и ес­тествен цяр, беше неосъществимо, безпрецедентно съ­битие в еротичния календар на един колежанин, чието либидо в този период от живота му бе в своята върхова изява.

За вечерта, когато бях поканил на среща Оливия Хътън, Елуин ми зае черния си ласал. Беше делничен ден, когато не бях на работа, затова се налагаше да за­почнем рано, за да може Оливия да се е прибрала в об­щежитието до девет. Тя си поръча охлюви, аз – не. Тя беше от замож­но предградие на Кливланд, аз – не. Родителите ѝ бяха разведени, моите – не, пък и нямаше никакъв шанс да се разведат. Беше се прехвърлила от колежа "Маунт Холиоук" обратно в Охайо по причини, свързани с раз­вода на родителите ѝ, или поне така обясни. И беше дори още по-хубава, отколкото ми се бе видяла в клас. Никога досега не я бях гледал в очите достатъчно дъл­го, за да оценя колко са огромни. Нито пък бях забеля­зал колко прозирна е кожата и. Нито пък бях дръзнал да загледам устата и достатъчно продължително, за да разбера колко е плътна горната ѝ устна и как щръква предизвикателно напред при произнасянето на опреде­лени думи, например започващите с "у" или "в", или "ш", или "с", или "м", като например, когато изразява съгласие с "може", което изговаряше така, все едно има предвид "мъжжже", докато аз го казвах по-скоро като "моше".



След като бяхме разговаряли десетина-петнайсет минути, тя изненадващо се пресегна през масата и ме докосна по опакото на дланта.

– Толкова си напрегнат. Отпусни се.

– Не зная как – признах и макар да ми се щеше да го кажа като лековата, самоиронична шегичка, си беше самата истина. Аз не си давах миг покой. Не­престанно преследвах някаква цел. Разнасях поръчки и кормех пилета, и почиствах плотове, и изкарвах шес­тици, само и само никога да не разочаровам родите­лите си. Удрях с бухалката точно толкова силно, че да пресрещна топката и да я запратя между инфилдърите и аутфилдърите на противниковия отбор. Прехвърлих се от "Робърт Трийт", за да се измъкна от неразумни­те ограничения на баща ми. Не се присъединявах към братство, за да се съсредоточа изключително върху учението си. Отнасях се към ШЗО най-сериозно, за да не свърша с куршум в челото в Корея. А сега целта беше Оливия Хътън. Бях я завел на ресторант, за който щях да платя почти половината от седмичния си бю­джет, защото исках да си помисли, че и аз също като нея съм светски човек, а в същото време ми се щеше вечерята да приключи едва ли не преди да е започнала, за да я вкарам на предната седалка на колата, да пар­кирам някъде и да я докосна. До този ден представата ми за плътска близост се свеждаше до докосването. Бях докосвал две момичета в гимназията. И двете ми бяха гаджета за по около година. Само едната прояви желание да ми отвърне със същото. Трябваше да до­косна Оливия, защото това докосване бе единствената пътека, която бих могъл да следвам, ако исках да из­губя девствеността си, преди да завърша колежа и да вляза в казармата. Ето – още една цел: въпреки че мре­жите на правилата продължаваха да оплитат кампуса на този средностатистически малък колеж от Средния запад в годините непосредствено след края на Втора­та световна война, бях решен да осъществя сексуален акт, преди да умра.

След вечерята подкарах колата извън границите на кампуса, в края на градския парк по пътя покрай град­ското гробище. Вече беше малко след осем, оставаше ми по-малко от час, за да я върна в общежитието, преди вратите да бъдат заключени за през нощта. Не знаех къде другаде бих могъл да паркирам, въпреки че бях притеснен от вероятността полицейската кола, която патрулираше по алеята зад кръчмата, да спре зад кола­та на Елуин и към нас да се приближи ченге с фенерче и с въпроса: "Добре ли сте, госпожице?" Това питаха ченгетата, когато проверяваха, а тук проверяваха не­прекъснато.

Така че, когато спрях двигателя и се извърнах, за да я целуна, имах да се притеснявам за две неща: по­лицията и късния час – осем и десет. Тя откликна на целувката ми без колебания. Казах си: "Не позволявай да те отхвърли, спри дотук!", но това предупреждение беше безсмислено и ерекцията ми бе на същото мне­ние. Внимателно плъзнах ръка под връхната ѝ дреха и разкопчах блузата, пръстите ми напипаха сутиена ѝ... В отговор на движенията на пръстите ми върху чашките на сутиена ѝ тя отвори уста още по-широко и продъл­жи да ме целува дори още по-страстно, като прибави и език. Бях сам в колата на неосветен път, ръката ми обикаляше под блузата на момиче, чийто език обхож­даше устната ми кухина – същият този език, който обитаваше сам тъмата на собствената ѝ уста и който сега ми се струваше възможно най-еротичният орган. До този момент не бях усещал в устата си друг език освен своя собствен. Дори само при тази мисъл аха да свърша. Дори само това със сигурност ми бе достатъч­но. Но скоростта, с която тя ми позволи да продължа – и онзи трескав, лепкав, слузест, плъзгащ се, олизващ зъбите ми език, езикът, който е като одрано от кожата тяло, – ме подтикна внимателно да насоча ръката ѝ към слабините си. И пак не усетих съпротива. Нямаше бо­ричкане.

Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 13514 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 20624 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Между рая и ада

Откъс от романа на Йон Калман Стефансон, ИК Жанет 45, предстоящо излизане през септември 2013

Още от Капитал
Сбогом, кабели

Първите дошли в автосектора се изнасят първи към по-евтини дестинации

Хранителна добавка към лекарствения бизнес

Германският генеричен гигант Stada купи чешкия производител на хранителни добавки Walmark в показателна за дефектите на свръхрегулирания лекарствен пазар сделка

Внимавай с Aliexpress

Кои са най-честите рискове при покупки от китайската онлайн платформа

"Шах!" със зенитни ракети

Разполагането на руски противовъздушни комплекси С-400 в Сърбия би било тежък удар по сигурността на България и НАТО

Пчелен опит

Пчеларството става все по-разпространено хоби сред градските хора

Календар и домашно кино

По-интересните събития от уикенда и седмицата

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10