С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Неща / Разказ

1 18 окт 2013, 14:21, 7906 прочитания

Кръв и смелост

Част от есето Blood and Bravery, публикувано в книгата "Отпечатано с мастило" (Ink Stained, 2013)*

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Още по темата

Суровата истина

Каузите на Малала Юсуфзай и останалите носителки на наградата "Анна Политковская"

18 окт 2013

Има смисъл

Българската правозащитничка Марияна Кацарова за борбата срещу насилието над жените във време на война, свободата на медиите и личните си каузи

18 окт 2013

Сънувам Павлово, събуждам се в Лондон

Марияна Кацарова работи в централата на Amnesty International в Лондон от пет години. Преди това е учила в Колумбийския университет в Ню Йорк. Още малко преди това е била репортер в първия екип на в. "Демокрация".

7 яну 2000
Кой знае защо беше запомнила кръстчетата. Малките метални кръстчета, които висяха на тънки верижки на вратовете на много от мъжете. Беше запомнила как докосват лицето й със завързани очи, а после се отдръпват като махалото на часовник само за да се върнат в лицето й – ритмично, настоятелно, напред-назад, с всеки тласък на всеки мъж в тялото й.

Не си спомняше раните, изгарянията, побоя, непрестанното изнасилване, всеки ден, всяка нощ, болката в китките и глезените, оковани за рамката на леглото, вонята на собствените й фекалии и кръв по леглото, от което не й бяха разрешили да стане в продължение на шест дни. Тялото й било безчувствено. Мъртво. След първата нощ заповядала на тялото си да се изключи, за да не усеща нищо.
Когато се запознах със Сатсита през 2004 г., тя беше беглец – вдовица към края на трийсетте, красива и висока, облечена с джинси и спортно яке, градска жена, учителка, атеист, майка на четири деца. Единственото, което искаше, беше да живеят на безопасно място – където и да е заради децата. Но нито една държава по света не я искаше. Аргументите им бяха ясни: ако пуснем нея, ще трябва да ги пуснем всичките.


Сатсита ми разказа как е била задържана от руски военни части на един контролно пропускателен пункт в Чечeния. Мъжът й, строителен работник, е убит от руски войници в дома им няколко месеца по-рано. Един ден двама руски офицери я отвели за разпит във връзка с убийството на мъжа й, като обещали на децата й, че ще я пуснат да се прибере до вечерта. Сатсита се върнала след шест дни, след като роднините й платили откуп на войниците. През тези шест дни е била окована за ръцете и краката като разпната в руска армейска палатка, където са й давали само вода. Тя ми разказа, че войниците не са й позволили да стане от леглото или да използва тоалетната през цялото време.

През деня са я разпитвали дали не смята да стане атентатор-самоубиец. През нощта са я изнасилвали многократно между пет и седем руски офицери. Мъжете са се редували. Горили са я с цигари по гърдите, задните части и по гърба. Войниците са я пребивали по цялото тяло с палки и приклади. Когато я пуснали, казали на Сатсита, че ако разкаже на някого за това, което е преживяла, ще убият и четирите й деца. Била в критично състояние и не можела да ходи, нито дори да стои на краката си, но тъй като се страхувала от евентуалните последици, не отишла в болницата, а прекарала две седмици на легло вкъщи. Все пак трябвало да й направят операция на вагината; в резултат на изнасилванията имала сериозни вътрешни контузии.

По това време работех за "Амнести интернешънъл" и се заех с каузата на Сатсита. След многобройни месеци, в които Сатсита се укриваше, измъчвана от страх за живота си и живота на децата си, и след безкрайните битки, които проведох с различни държавни бюрократи, едно правителство се съгласи да я "вземе" – но с уговорката нека това да си остане между нас, моля ви, и да не се повтаря, защото в противен случай всички изнасилени чеченки ще поискат същото.



Сатсита е само една от над двайсет жени, с които се запознах и разговарях в Чечения след 1999 г., които са били изнасилени и измъчвани от войници и са събрали смелост да разкажат за това. Нито една от тези жени не е потърсила медицинска помощ след изнасилването. Ако все пак по някакво чудо са оцелели след мъченията, много от тях са били отхвърляни от собствените си съпрузи или семейства: "Вече си омърсена и недостойна." Младите неомъжени жертви са били уверявани, че по същата причина никога няма да се омъжат и да имат деца. Някои от тях са посегнали на живота си. Други са прикрепили експлозиви на кръста си и са се взривили по улиците на различни руски градове, където са поставили началото на едно ново движение – прословутите чеченски "Черни вдовици" – което дълбоко противоречи на чеченската история и традиция. Но най-много от тях просто са замълчали. От страх от... ами, от всички: руските войници, промосковски настроената чеченска милиция, собствените си съпрузи, братя и бащи. През всичките години на войната се появи само една руска журналистка, която дръзна да пише за изнасилването и измъчването на жени в Чечения. Когато се запознах с нея, това промени живота ми.

По време на война, докато мъжете се сражават, крият се или вече са убити, жените са най-лесната мишена за омразата, насилието и яростта на вражеските войници. Жените си остават там, където живеят, отварят вратите нощем, стават свидетели на всичко, работят на полето и съшиват скъсаните краища на общността. Те са домакините, миротворците, журналистите, майките на безследно изчезналите, учителките, медицинските сестри, адвокатите, музикантите, разказвачите. Техните изнасилени тела стават просто писмо в бутилка, инструмент за прекършване на духа на мъжете им, съсъд за децата, родени от изнасилването.

След като се запознах със Сатсита и двайсетината изнасилени чеченски жени, аз видях колко е силна болката от бруталното отношение на вражеските войници, колко е безнадеждно усещането за срам и отчаяние, колко е самотно. Но в същото време бях изумена от волята на тези жени да останат живи, да оцелеят, да покажат кървящата истина наяве, да разкажат историята си. Бях толкова впечатлена от тях, че през 2006 г. поставих началото на една организация, която да им помага – Reach All Women in War (RAW in WAR), "До всички жени във война."

През последните 20 години съм пътувала на много места – бежански лагери в държави, разкъсани от война, затвори и полицейски управления, местопрестъпления, масови гробове и гробовете на мои собствени приятели, журналисти и активисти, които са били убити, за да замълчат и на работата им да се сложи край. Развих се от репортер, който отразява фактите, до следовател, който разследва престъпленията, и адвокат, който защитава правата на жертвите. За мен ставаше все по-важно не просто да разкажа историята, но и да направя нещо, за да я променя. Анна Политковская и Наталия Естемирова – журналистки, с които също се запознах, докато отразявах нарушаването на човешките права по време на първата война в Чечения, практикуваха нещо, което нарекох "журналистика на човешките права" – комбинация от репортаж за човешките истории и подкрепа на главните герои в тези истории, така че да възстановят достойнството си и да се позволи на справедливостта да възтържествува.

Не си спомням нито веднъж да съм чувала думата цензура като дете. Смяташе се за опасна дума, която принадлежи единствено на речника на дисидентите, и по тази причина е забранена от самите цензори. Когато бях на 17 години в родната ми България бях подложена на критика от партийни функционери, защото съм пяла Imagine на Джон Ленън на годишнината от смъртта му и съм рецитирала стихотворение, което написах в негова памет. Обвиниха ме в разпространение на "буржоазна пропаганда" и ме заплашиха с изключване от училище. Ето така разбрах за пръв път какво означава цензура.

Мечтата ми някой ден да стана журналист се роди някъде в средата на 80-те в комунистическа България. Исках да се опитам да поправя злините с писане (да ги "пренапиша"?), да помогна на хората, които нямат на кого другиго да разкажат за мъката си и които не се боят да извадят на бял свят свидетелствата си за несправедливостта. Исках да стана смелата журналистка, която винаги казва истината, независимо какви рискове носи това. Опитах се да го направя и почти веднага се провалих. Комунистическите цензори веднага забелязаха младата бунтарски настроена репортерка и след няколко "скандални" статии редакторите ми бяха принудени да ме уволнят.

Безработна и без надежда да си намеря работа в държавната журналистическа машина, през 1988 година се събрах с други журналисти дисиденти и заедно започнахме да си мечтаем – тайно – за един опозиционен вестник, в който наистина да можем да пишем за действителността в нашата държава. Успяхме да публикуваме първия му брой през 1989 година – точно след като падна Берлинската стена и повлече и нашия тоталитарен режим. Това беше първият български опозиционен всекидневник и ние го нарекохме "Демокрация". Най-сетне имахме място, където да пишем свободно за неща, останали забранени и скрити в продължение на десетилетия. В редакцията говорехме с часове за журналистиката, която щяхме да правим – нова, различна, достоверна, истинска.

Напуснах вестника през 1990 г., защото спечелих конкурс за млади опозиционни журналисти, които искат да учат в Съединените щати. Бяхме сред първите източноевропейци, които законно преминаха през желязната завеса. Така пристигнах в "Парк колидж" – малка, частно финансирана, либерална и хуманитарна образователна институция недалеч от Канзас сити. Но дори в щата Мисури в ушите ми продължаваха да ехтят триумфалните викове на демонстрантите и среднощното тракане на пишещата машина, които ме оставяха без дъх от шанса за пръв път през живота си да пиша за истината. Година по-късно взех бакалавърска степен от "Парк колидж" и кандидатствах в журналистическия факултет на университета "Колумбия". Бях първата българка, приета в тази легендарна школа.

Когато завърших университета през 1992 г., започнах да провеждам интервюта с оцелели от войната в Босна и посетих Сараево по време на обсадата. Но отразяването на новините вече не ми беше достатъчно. Скоро се прехвърлих от журналистиката в борбата за човешките права и участвах в организирането на първия трибунал, който да се занимава с военни престъпления. Заедно с останалите от организацията се надявахме, че трибуналът ще въздаде справедливост на жертвите от зверствата в Босна. Няколко години по-късно започнах да се срещам и с оцелели от първата война в Чечения, след като през 1995 г. започнах да работя за "Амнести интернешънъл" като инспектор за Русия. Втората война в Чечения, на която формално вече е сложен край, започна през 1999 г. Горе-долу по същото време се запознах и с Анна и Наталия.

Беше пролетта на 1996 г. Бях в двора на музея "Сахаров" в Москва, който сам е посветен на "съхраняването на историческата памет за десетките милиони жертви на политически репресии и престъпленията на съветския режим". Слабата жена, застанала в другия край на двора, ме гледаше вторачено иззад големите си очила. Няколко секунди по-късно вече стоеше пред мен, висока и напрегната. Жената едва контролираше гнева си, когато ми каза: "Ти си онази от "Амнести", нали? Как изобщо може да се съмнявате кой е убил Надя Чайкова? Не разбирате ли, че когато става дума за нейното убийство, справедливостта няма две страни? Разполагаме с всичко на запис, направен от самата нея..." После жената бързо се отдалечи, преди да успея да отговоря.

Така се запознах с Анна Политковская. Беше към края на първата война в Чечения. Анна работеше в "Общая газета" – седмичник, публикуван от Егор Яковлев, който по това време яростно критикуваше корумпирания кръг на руския президент Борис Елцин и настояваше за прекратяване на войната в Чечиния. Надя Чайкова беше репортерката, която отразяваше войната в Чечиния за "Общая газета". Аз току-що бях изпратена от "Амнести интернешънъл", за да проучвам положението в Русия.
Чайкова беше убита в Чечeния, докато работеше по репортаж за войната – застреляна в главата. Анна щеше да бъде убита по същия начин десет години по-късно.

Убиецът на Чайкова не е разкрит и досега. Както и този на Анна.

Превод от английски: Богдан Русев

*Текстът е едно от 19-те избрани с конкурс есета от випуск 1992 г. на Журналистическото училище към Колумбийския университет в Ню Йорк (J - School). Това е последното поколение между "мастилото" и "интернет революцията" и тези разкази отразяват 20 години журналистика на прехода, като се опитват да отговорят на въпросите - как се промени тя в тези години и как не се промени? Книгата Ink Stained (от англ. "Отпечатано с мастило") търси свободата на словото и смисъла на журналистиката в момент на глобални сътресения и промени.

В Blood and Bravery Марияна разказва за пътя си от правозащитен журналист през отговорник за Русия и Съветския съюз с Amnesty International до срещата й в Анна Политковская, която я вдъхновява да основе своята организация Raw in War.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Какви са вашите отношения с парите
Покажете как харчите и ще ви кажем какъв герой сте

Разберете ТУК

Разбирате ли се добре с парите?



Прост въпрос, чийто отговор обаче често затруднява. За някои хора парите са просто символ за личен или професионален успех. Други ги възприемат като средство за по-висок социален статус и неговата демонстрация без значение дали са щастливи или не.

Направете този бърз и забавен тест, за да разберете какъв герой сте, как харчите, какви са рисковете и как да подобрите отношенията с парите си.


capital.bg/partners/unicredit

Прочетете и това

от архива: Кратка история на Европейския съюз от архива: Кратка история на Европейския съюз

Имало едно време в Европа

9 май 2018, 11779 прочитания

Аз съм от Перник 11 Аз съм от Перник

Значи ще победя, друга опция няма

21 юни 2015, 19154 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Разказ" Затваряне
Старецът и морето

Съдът на ЕС: Платеният отпуск не може да се губи автоматично

Работникът не може да бъде лишен от отпуск само защото не го е поискал за годината, за която се полага

Дизелът залязва на изток

Забраните за стари дизели в западноевропейски градове се превръщат в износ на мръсен въздух към Източна Европа, а решенията трябва да се взимат и на двете места

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

20 въпроса: Мария Касимова

Най-новата й книга - "Балканска рапсодия" (изд. "Колибри"), излезе тази есен

Живот след живота

Режисьорката Петя Накова за новия си роман, в който документира битката с рака на гърдата

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 46

Капитал

Брой 46 // 17.11.2018 Прочетете
Капитал PRO, Вечерни новини: Червена вълна на борсите, кризата в "Обединени патриоти" продължава

Емисия

DAILY @7PM // 20.11.2018 Прочетете