Аз съм от Перник

Трудно е да пишеш за Перник, особено когато железопътната линия Перник  - София е затворена за ремонт. Някои казват до 8 юли 2015 г., други – до октомври 2015 г., от спирка Горна баня до Централна гара. Влаковете са препълнени с перничани, които ходят на работа всеки ден по този маршрут, така че за отиване и връщане в най-добрия случай са необходими четири часа за 30 км разстояние. С влак се върви от Перник до Горна баня, после се натоварваме на автобуси и започва лудото ходене по мъките по едни от най-натоварените софийски булеварди – от Горна баня до Централна гара. По този повод един анонимен, очевидно остроумен, перничанин беше разкрил новото съдържание на абревиатурата БДЖ като "Боже, дръж ме жив". Влаковете са здраво натъпкани, автобусите – ако си шампион на шейсет метра спринтово бягане и излетиш като снаряд от влака към автобуса – имаш шанс да се добереш до заветната седалка. Останалите, които не са майстори на гладкото бягане, стоим прави 45-50 минути и се наслаждаваме с пълни гърди на огромните софийски задръствания, треперим да не закъснеем за работа, заклеваме се на следващия ден да пътуваме с другия, по-ранния влак, и го правим.

По-ранният влак е така пресован с народ, че е невъзможно да си помръднеш веждата, но се съсредоточаваме върху ползите – отвсякъде те крепят и дори да искаш да паднеш, е напълно невъзможно. По-чувствителните личности в началото на този експеримент припадаха, но се стегнаха и вече не само не припадат, но са щастливи, че стъпват на двата си крака във влака. Ние, перничани, така сме се сплотили, че само по чантата, която ни натиска в гърба или в корема, се сещаме не само кой е притежателят й, но знаем какви са децата му, къде учат, по какво са застрашени от двойка за срока, какво следват в университета, колко е проклет професорът по съответната дисциплина, какви заеми има притежателят на чантата – той знае за нас същото, защото и нашата чанта дълбае ребрата му.