Vilém Flusser

Неотдавна случайно открих първия си "задграничен" паспорт, издаден през 1985 г. Първоначално го възприех като незначителен, незнайно защо запазен документ с отдавна изтекъл срок на валидност и единствено със сантиментална стойност. При по-внимателно вглеждане обаче установих, че той е и вид свидетелство за това доколко са се променили нещата оттогава. Не само лично за мен, а и изобщо: трийсет години, два политически режима, десетина паспорта и пътувания до над четирийсет държави по-късно, установявам както огромни разлики, така и изненадващо непроменили се неща.

В стария паспорт всички въпроси се задават на български, руски и френски. В новите паспорти, които междувременно се преименуват от "задгранични" на "международни", информацията вече е на български и английски. Тази промяна донякъде отразява и моята лична история с езиците. Първият ми паспорт всъщност е издаден точно за да замина за Франция ("за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА", както стриктно е отбелязано), където майка ми скоропостижно ме записа в парижка детска градина, без да разбирам нито дума. Това преживяване ме отврати трайно от френския и през следващите 25 години успешно устоявах на семейния натиск да го науча. Съпротивлението ми отслабна едва след 30-ата ми годишнина, когато по чиста случайност се озовах във Франция, където прекарах голяма част от последните три години, и най-накрая, макар и неохотно, проговорих езика. Руският пък рязко излезе от живота ми през 1991 г. и никога повече не се завърна, след като отпадна като задължително изучаван предмет в четвърти клас. Английският обаче – до голяма степен пак по случайност – стана "езикът на живота ми": не само го знам най-добре, а и работата ми като преводач зависи изцяло от него. Българският (както и гражданството ми) си остана, макар и променлива и нееднозначна, константа.

Смяната на езици, разбира се, отразява много по-големи и важни от самата мен политически и исторически процеси. Но докато в нея откривам известна доза забавление, списъкът с инструкции, отпечатани на вътрешната задна корица на паспорта (вместо обичайните предупреждения срещу неговата загуба или повреда), навява спомени за доста по-зловещи реалности, с които гражданите на България (а и на целия Източен блок) е трябвало да се съобразяват. Притежателят на документа е инструктиран да изпълнява серия от смразяващи кръвта задължения, като например да се снабди с необходимите входни и транзитни визи; да напусне пределите на НРБ в посочения в паспорта срок; да посещава само страните, за които има разрешение; да се регистрира в съответното дипломатическо или консулско представителство на НРБ в чужбина, ако пребивава повече от една седмица, а ако личното му явяване е невъзможно, да уведоми същите писмено; да се завърне в НРБ в разрешения му срок; след завръщането си в НРБ в десетдневен срок да върне задграничния си паспорт: служебните – в съответното ведомство, което го е командировало, а частните – в поделението на МВР, издало паспорта. И накрая: "Допусналите нарушения се санкционират."

Когато съм се сдобила с първия си задграничен паспорт на петгодишна възраст, едва ли някой е можел да си представи какво голямо пътуване ми предстои. Тогава е било немислимо – както за самата мен, така вероятно и за заобикалящите ме възрастни – че през следващите три десетилетия ще успея да стъпя в десетки страни на пет континента, че ще живея за по-дълго в шест от тях и ще съм както благословена, така и проклета от един неспирен и неутолим Wanderlust (а също, че изобщо ще знам какво означава тази дума).

Преглед на оригинала

От дистанцията на времето обаче този първи паспорт се оказва нещо като материално доказателство, което документира началните ми стъпки на постоянно пътуващ и мигриращ човек. Последвалите го десетина паспорта са пълни с невъобразими през 1985 г. визи и печати от Щатите, Куба, Мексико, Ирландия, Великобритания, Франция, Люксембург, Германия, Литва, Словения, Кипър, Израел, Кувейт, Дубай, Сейшелите, Тайланд, Бутан, Непал и къде ли още не. Сега те ми изглеждат някак в реда на нещата, едва ли не като предопределеност, на която първият паспорт поставя начало. Предопределеност, разбира се, няма – всички тези пътувания са били възможни както заради големите политически промени, така и заради възможностите, които лично аз съм имала по щастливо стечение на обстоятелствата благодарение на родителите, а впоследствие и на заниманията си. Но изобщо не са били съдбовни или неизбежни.

Но това е тема за друга история. В тази ми се струва интересно да сравня себе си тогава, когато съм получила първия си паспорт, и сега, 30 години и безброй пътувания по-късно. На пръв поглед разликата е толкова голяма, колкото и между напечатания на пишеща машина соц паспорт с неугледен вид, на чиято корица (над стария герб с петолъчката) пише само НР БЪЛГАРИЯ, и най-новия ми, значително по-адекватно изглеждащ биометричен паспорт, на който (над актуалния герб с трите лъва и короната) пише първо Европейски съюз | European Union и чак под него Република България | Republic of Bulgaria. На пръв поглед между детето от накриво залепената черно-бяла аналогова снимка в първия и жената от цветната, дигитално отпечатана фотография с холограми в последния ми паспорт има цял един свят разлика. И то съвсем буквално: жената вече до голяма степен го е пропътувала, докато на детето тепърва му е предстояло да прекрачи в него.

Като се замисля обаче, все пак откривам известни – и изненадващи ме – прилики. Майка ми обича да казва, че на черно-бялата снимка изглеждам осиротяла. Вероятно тогава наистина съм се чувствала така – в този момент тя е била на специализация във Франция, а аз – в София, оставена на грижите на баща ми, баби, лели и вуйчовци, и тя сигурно страшно ми е липсвала. На цветната снимка в последния си паспорт изглеждам значително по-уверена и, така да се каже, "на мястото си" – ако имах по-голямо въображение и бях по-поетично настроена, сигурно бих казала, че на лицето ми е изписано леко самодоволното изражение на пътувал и пътуващ човек.

Това, което не се вижда на актуалната снимка, е, че въпреки или точно заради всичките тези пътувания, миграции и живот(и), пръснати на толкова различни места, аз отново съм "осиротяла", макар и по много по-различен, значително по-контролируем и безболезнен, а нерядко и по доста приятен начин.

Когато през 2004 г. завърших образованието си и се върнах в България, бях прекарала повече от половината си живот до този момент "зад граница": завърших училище в Кувейт, университет в Минесота (следването ми включваше обменни програми в Берлин, Куба и Северна Ирландия), след което една година живях и работих в Ню Йорк, а после заминах за Лондон, където правих магистратура. Когато се върнах, очаквах най-накрая да намеря едно-единствено място, където да живея постоянно и на което да принадлежа напълно. През десетте години оттогава бях базирана в София, но продължих да пътувам и постепенно осъзнах, че това не е възможно: няма място на света, което да е изцяло мое, a аз – изцяло негова.

Все още единственото гражданство (и паспорт), коeто притежавам, e българското. Въпреки това съставките, от които си представям, че се състои домът – обичани и обичащи ме хора, стари и нови спомени, любими гледки и предмети, познати аромати, вкусове, звуци и уютни езици – при мен са пръснати на толкова много места по света, че (ако използвам думите на Вилем Флусер) аз всъщност съм бездомна.

Гледката над София, която наблюдавам, докато пиша в момента, е дом, но не напълно – липсва малкият прозорец на мансардата, през който гледах покривите из старата част на Монпелие, докато живеех и пишех там през последните няколко години. Удоволствието да се кача в трамвая и да се возя по маршрута, по който ходех на Алианс в края на 80-те, или срещата с познати на всяко от Петте кьошета, не е пълно, защото в следващия миг не мога да се спусна по стълбите на нюйоркското метро, да ме лъхне неговата неповторима миризма, а като се кача на влака в Харлем, случайно да видя старите си съквартиранти от Бруклин. Колкото и да го обичам и колкото и важни срещи и разговори да помни, "Хамбара" никога не може да бъде единствено и завинаги "моят" бар, защото лондонският университетски пъб George IV и The Turf Club в Сейнт Пол отдавна са заели това място. Всеки уикенд усещам острата липса на мързеливия брънч с приятели в Берлин, а в последния четвъртък на всеки ноември, като кучето на Павлов, не мога да се отърва от видения за пуйка, сос от боровинки и тиквен пай. Тези кулинарни копнежи донякъде, но не напълно, бяха компенсирани от ежеседмичните сарми на баба ми, докато беше жива.

Понякога липсите са ужасно и досадно битови: любимата чаша за кафе, мекото карирано одеяло или плакатът от любима изложба, които не сa се побрали в багажа ми при поредното местене. С хората, естествено, е най-сложно.

Давам си сметка, че тези симптоми на "бездомност" същевременно са и една огромна привилегия. Страхотен лукс е, че мога да се чувствам щастлива и, общо взето, на мястото си на толкова много и различни места; че имам удобна и моя си къща (пълна с други любими чаши за кафе), която във всеки един момент мога да напусна, за да прекося континенти и океани до места, където дори без дом се чувствам като у дома си; че мога да обиколя света, като нощувам само у приятели, и същевременно да живея в радиус от няколко преки от семейството и съучениците си от трети клас.

Вече не се опитвам да намеря Мястото, което ми принадлежи и на което аз принадлежа изцяло. Осъзнах, че това място съществува, но не като географско местоположение, а вътре в самата мен. Нося го със себе си, като паспорт, с който се връщам на стари места и откривам нови, а те – макар и за малко – стават мои и аз – тяхна.

И всичко това – без да съм длъжна да се снабдявам с разрешения за напускане, входни и транзитни визи, да се регистрирам където и да било или да се връщам в наложени ми от друг срокове.

* Разказът е писан за сборника "Куфарът на брат ми", който излиза на 30 юни  и е част от двадесет и две истории на различни автори, обединени от темата за миграцията. Издателство ICU

Преглед на оригинала