Танжерски срещи

Заради своята история градът е различен от традиционните кътчета на Мароко

Socco Chico, или Petit Socco, е най-прочутото обществено място в Танжер, където по традиция се сключват сделки от всякакво естество. Фасадите от края на XIX в., обграждащи този малък площад, напомнят за отминал блясък, а онова, което навремето е било най-лъскавият танжерски хотел, сега е просто западналият пансион "Фуентес". На един от неговите пищно украсени, но очукани балкони мъж с тъмни очила, облечен в традиционната мароканска дреха с качулка, джелаба, върти съмнителен алъш-вериш с някакъв африканец.

В любимото ни кафене "Тингиз" се настаняваме до възрастен мъж с червен фес. Той се навежда към мен и казва: "Bonjour", след което, неизвестно защо, продължава на испански:

- Испанците имат един израз - за да се храниш добре, трябва да работиш добре. - А вие добре ли се храните? - питам го.

- Аз се храня, ти се храниш, той се храни, ние се храним, вие се храните, - спряга той на френски и се смее с беззъбата си уста. - Извинете ме, трябва да вървя.

Надига се и дава монета на стария, суховат келнер, който прилича на статист от филм на Бертолучи: зъбите му са като руини на древно селище, а износеното му бяло сако е цялото в мазни петна. Мъжът с феса хлътва във входа на някакъв подозрителен пансион, който съвместява и ролята на долнопробен бордей. Все пак приятно ми бе някой да ме заговори. Тук жените не са част от обществото, което се събира по кафенетата; тяхното място е у дома. Дори поевропейчените кафенета като огромното кафе "Париж" на площад "Франция" са изпълнени с еднородна мъжка тълпа, която пие чай, гледа телевизия, разменя клюки и зяпа минувачите. Единствено западнячките се осмеляват да споделят това мъжко социално пространство, където търпят присъствието им, но само толкова.

Мислех, че заради своята история Танжер ще бъде различен от по-традиционните кътчета на Мароко. Но е изминал вече половин век, откак той е бил космополитното сърце на Северна Африка - цъфтяща столица на пороците и удоволствията, която култовият американски писател Уилям Бъроуз кръщава Интерзона. През 50-те той обичал да сяда точно тук, в отсрещното кафене "Централ", и да заглежда младите момичета, защото по онова време Танжер бил и африканският център на младата плът. Бъроуз написал "Голият обяд" в хотел "Ел Мунирия", където прекарахме първата си нощ. Мястото бе мрачно, а ръждясалите радиатори вътре сякаш не бяха използвани от 1956-а, когато Мароко получава независимостта си от Франция. Стаята ни на третия етаж гледаше към меланхоличния, брулен от студения испански вятър Гибралтарски проток.

Но ето че обратно в Petit Socco едър мъж с черна вълнена шапка е седнал в кафене "Централ", а край него двамина други се суетят раболепно. Охранената му арогантна външност го откроява сред всеобщата занемареност. Из тесните улички на стария Танжер се мяркат подобни проспериращи типове, които гордо подминават дребните занаятчии - ваксаджии, клечащи в краката на своите клиенти, самозвани гидове, хукнали след туристите да предлагат услугите си, все хора, опитващи се да припечелят нещо в страна, в която безработицата стига до 40%. Тук едни продават термофори и евтини чайници за ментов чай - любимата местна напитка; там други предлагат цигари на бройка и шоколад на блокче; а ето и най-жалката стока: надуваеми дядоколедовци, при това в мюсюлманска държава. Но тези продавачи поне се занимават с нещо, докато изоставените или овдовели жени разчитат единствено на милостта на семействата си. В противен случай при 62% неграмотност сред тях всичко, което им остава, е нелегалната проституция или просията.

Междувременно, докато се опитваме да отгатнем с какво ли се занимава мъжът с черната шапка, от някаква странична уличка подобно на джин изскача Ахмед - вездесъщият и всезнаещ гид на медината (стария Танжер). Широко усмихнат, с тъмни очила и жълта джелаба, той се запътва право към нашата маса. Отначало Ахмед ни следваше из целия град с надеждата да се отбием в неговия знахарски дюкян и да му дадем купища пари, но като видя, че няма да стане, се отказа.

При все това той неизменно успява да изскочи иззад някой ъгъл, както става и сега.

- Този тип - казва Ахмед на развален английски, настанявайки се до нас - е голяма клечка. Ако искаш да идеш в Испания, плащаш му 800 евро и той те прекарва. Но никога не бива да говориш направо с него. Първо трябва да говориш с някой друг. - С някой като теб?

- Ммм... да. И ако пишеш за него, не показвай снимката му. Ще те намери и ще те убие, където и да си.

Побиват ме тръпки - Ахмед ни най-малко не се шегува. Незаконният трафик на хора наистина е адски сериозна работа

- Ами полицията? - питам уж невинно. - Не можеш ли да съобщиш за него? Ахмед се усмихва насреща ми и в устата му блясва златен зъб.
- Мароканската полиция нищо не прави. Ако аз го издам, той ще се погрижи да изчезна и никой да не знае къде съм. - Той поглежда към онзи с черната шапка, който ни наблюдава с ледено спокойствие.

- Извинете, трябва да вървя. - Ахмед хвърля поглед към фалшивия си "Ролекс" и се изнизва яко дим.

Трафикът на хора е най-печелившият нелегален бизнес в Танжер. Жители на черна Африка прекосяват континента, излагайки се на огромна опасност, за да се опитат да преминат в Испания. Често пъти не успяват. Случва се дори да загубят живота си в морски инциденти. Смята се, че през 90-те близо 3000 души са намерили смъртта си в Гибралтарския проток. Нещастието и с мъка спечелените или взети назаем пари на тези подгонени от отчаянието хора пълнят гушите на "бизнесмени" като този отсреща. Под натиска на Европейския съюз и Испания нещата като че ли започват да се променят, но все още безброй млади африканци, обути в евтини маратонки и с бейзболни шапки, трескаво се мотаят из Танжер - истински транзитни пътници с бъдеще под наем.

Явно полицията е твърде заета да контро­лира другия доходоносен местен бизнес - наркотиците. Мароканците наричат марихуаната киф и я употребяват в щедри количества, особено в драматичния район Кетама в планината Риф, близо до Танжер, където расте огромна марихуанена плантация. Оттук се доставят 80% от тревата за Европа. Бяхме наели кола до Танжер и с нея прекосихме планинския масив, което ни коства поне няколко бели косъма. За начало ни погна джип с дилъри, всичките с тъмни очила и кофти физиономии; после падна мъгла и за нас се лепна черният мерцедес на техни братовчеди. В малките селски бензиностанции по лъкатушещия път висяха съмнителни типове и с жестове ни даваха да разберем, че имат киф. Ние им отговаряхме, също с жестове, че не искаме. Тъкмо се бяхме отървали от мъглата, дупките и продавачите на киф, когато ни спря полиция. Бяхме сигурни, че ще ни глобят за някакво измислено нарушение, но докато тършуваха из колата, те ни почерпиха с ментов чай, а после ни изпратиха по живо по здраво с хиляди извинения. Полицията е внимателна с туристите - все пак те са един от най-важните източници на приходи в Мароко. Друга голяма част от приходите в страната са парите, които емигрантите пращат у дома. А мнозина млади мароканци биха искали да бъдат точно това - емигранти.

В едно малко градче, където спряхме да купим фъстъци на улицата, ме заговори на френски омърлушен мароканец на средна възраст. Попита ме откъде съм.

"Моля ви, каза той, не можете ли да ми намерите някаква работа в България? Каквато и да е. Тук е много зле, няма работа." Опитах се да му обясня, че българи идват да работят в Мароко и че освен това в България не се говори нито френски, нито арабски.

- Така ли? - промълви човекът тъжно и наведе глава.

Още по-тъжен беше двайсетгодишният Саид, когото срещнахме в най-западналия танжерски квартал, кацнал на скалите, откъдето се вижда ветровитата шир, сред която Гибралтарският проток среща Атлантика. Разнебитените къщи буквално пропадат в морето заедно с бунището, което свободно се разстила надолу по скалите. Градският съвет няма средства (или пък желание) да спаси този живописен, но беден квартал.

- След две години - казва Саид, - хората ще трябва да се местят. Той има страховит червен белег на бузата си и говори на завален испански. - Аз не съм лош човек, - разправя, докато ни следва из квартала си, доволен, че има с кого да приказва. - Този белег ми е от катастрофа в Испания. Две години живях в Испания. Без документи. Всичко работех.
Саид нямал 800-те евро, необходими, за да го преведат оттатък, така че просто се промъкнал на един кораб, докато носел багажа на по-богати пътници. - После аз и моят приятел се блъснахме с кола. Бях два месеца в болница. Полицията видя паспорта ми и хоп - обратно в Танжер. Върнах се миналата седмица. - И какво ще правиш сега? - питам го.

- Още не мога да работя, гърбът ми е зле. Но като се оправя, ще ида във Франция. Тук нищо няма. Няма работа. Къщата ни ще пропадне в морето. Имам седем братя и сестри, а пари няма. В Европа е по-добре. Нищо че ни мразят. Аз не говоря френски, но ще го науча като испанския. Млад съм още.

Саид ни води на най-високата точка на скалите, където някога е имало римско селище. Римските гробове, издълбани в скалата, са пълни с дъждовна вода и боклуци. Докато ние се дивим на панорамата на Танжер, Саид гледа към ветровития проток и невидимия испански бряг. После слизаме заедно до медината, където се разделяме. Саид за нула време изчезва сред тълпата из малките улички.

Ето че сме обратно в Petit Socco. Онзи с черната шапка вече го няма, но древният, стопен от умора келнер а ла Бертолучи още бърше масите с мръсен парцал. И изведнъж - време е за вечерната молитва. Мюезините на стария град се покашлят в микрофоните на джамиите си и започват да призовават правоверните: "Аллааааах Акбааааар...." Дрезгавите им напеви изпълват мрака подобно скръбните сирени на отплаващи кораби.

Още от Капитал