Краен срок
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Краен срок

Краен срок

4635 прочитания

© Мария Македонска


Обичам да ходя на битака. Обичам миризмата на старите вещи. Харесва ми да се пазаря с циганите, опънали пред себе си парче плат, на което съблазнително са разхвърляни всякакви вехтории. Ръце от кукли, изтъркани ключодържатели, герданчета, изпочупени мобилни телефони, стари книги, стари картички, очила отпреди 50 години, всичко. И нищо. Зависи откъде ще го погледнеш. Когато минах оттам днес, един дори беше сложил пред себе си порцеланова тоалетна чиния. Нищо друго - само бяло порцеланово лъскаво столче насред потната тълпа. Кой каквото е намерил в кофите или в нечии чужди джобове. Малки парчета от миналото на хората. Продават всичко почти за без пари и лесно склоняват да намалят наполовина. Черни, мургави и мръсни, псуват, храчат и вероятно говорят нещо за мен на грубия си език. За да разгледаш стоката, трябва да клекнеш и да се заровиш в скупчените боклуци. Така разглеждах книгите в библиотеката, когато бях малка – на тежест, на цвят, на мирис и плътност.

На битака няма пролет, лято и есен. Там има дъжд, пек и киша. Той е дупка във времето и пространството. Днес на битака не беше жега, не валеше дъжд и нямаше киша. Беше никакво. Аз бях никоя сред тълпата. Обикновено търся очила, но нямаше нищо подходящо. Разгледах набързо едни картички и си избрах черно-бяла с акробати. Стори ми се стара. Чак по-късно видях, че е правена 97-а за "Икеа". Тъкмо да я платя и видях часовниците. Няколко масивни и един плосък, сребрист женски ръчен часовник. Веднага разбрах, че е скъп. В момента обаче го държеше някакъв мъж и го разглеждаше. Циганинът искаше за часовника 15 лева и убеждаваше мъжа, че е сребърен. Петнайсет лева бяха смешна сума за този часовник и ми оставаше само да се надявам, че мъжът не разпознава марките и не знае реалната му цена. Мъжът се изсмя на твърдението, че часовникът е сребърен, и го пусна на земята. Веднага го взех и го огледах. Прекрасен. Много нежен. Без никакви цифри, закопчаваше се отстрани със семпъл механизъм. Каишката му беше от една дузина тънки метални верижки.

- Ще ми го дадеш ли за 10 лева? – пробвах се аз.
- Айде, вземай го – склони циганинът без никакъв пазарлък. - Искам и картичката.

- Тя е подарък от мен.

Платих му и веднага сложих часовника на китката си. Изобщо не ме интересуваше дали работи. Качих се на колелото си и се запромъквах бавно сред хората. До вечерта го показах на всичките си познати и с нескрита гордост повтарях, че съм го купила за 10 лева. Всички повтаряха, че е краден. Сякаш не знаех. Часовникът не работеше. Купих му нова батерия, но стрелката така и не помръдна от девет без петнадесет, където беше спряла явно завинаги. Така или иначе за мен времето е без значение, а пък и часовникът беше красив като гривна. Отмерването на минути и часове само щеше да го загрози. Гледах го постоянно и не спирах да си играя с тънките верижки. Преброих ги. Петнайсет. Вечерта, преди да заспя, го свалих от китката си и го сложих на масичката до леглото, за да не го забравя на следващата сутрин и да се покажа на работа с него.

На сутринта се събудих потна. Сънувах странни сънища цяла нощ. Ходех по тънко въже, опънато между два небостъргача. Под мен се виждаха хиляди чадъри, а нямаше и капка дъжд. Нямаше и слънце. Вместо небе и облаци над мен имаше океан, в който плуваха риби, медузи и октоподи. От време на време някоя риба падаше от океана и капваше върху някой чадър. Аз се опитвах да хвана прелитащите край мен риби, но те се изплъзваха от ръцете ми. На отсрещния блок трима гимнастици правеха акробатични номера, напрегнали мускулите си. Тръгнах по въжето към тях, за да ги погледам, и се подхлъзнах. Летях надолу, надолу, надолу… Точно преди да падна върху разтворените чадъри, се събудих, плувнала в пот. Будилникът ми звънна няколко секунди след това. Погледнах го. Трябваше да показва 7:30, защото бях на работа. Вместо това циферблатът показваше 11:11. Явно от вчера съм забравила да променя часа на алармата. По дяволите! Облякох се на бързи обороти, измих се набързо и отчаяно се метнах на колелото си, макар че колкото и да бързах, нямаше как да върна двата изпуснати часа. Карах по улицата в някакъв полусън. Въртях педалите автоматично. Колите се опитваха да ме сгазят, както всеки ден. Два часа закъснение. Е сега вече го оплесках. Не стига, че вечно закъснявам…

Една червена кола мина на сантиметри от предната ми гума. Натиснах спирачката, задната гума изскърца. Огледах се да видя дали няма поражения и точно в този момент осъзнах, че всъщност съм карала не към работата си, а точно в обратната посока. Намирах се на кръстовището пред битака. Хората жужаха около сергиите и без дори да се замислям, слязох от колелото и започнах да го бутам напред. Оглеждах се за очила. Не виждах нищо подходящо. Някакви картички ми привлякоха вниманието. Харесах си една с трима акробати, които изпълняваха сложен акробатичен номер на ръба на един небостъргач. Посегнах да платя картичката и видях часовниците. "Аз съм във вчера", хаотично пробяга през главата ми една-единствена мисъл. "Аз съм във вчера." Нямаше как да се противопоставя на нито един импулс, който мозъкът подаваше на тялото ми, а аз изобщо не го контролирах. Повтарях думи и жестове. Но не точно както трябва. Ту се движех твърде бавно, ту твърде бързо. Чувах гласа си като от звукозапис. Нали се сещате. Когато се чудиш дали това наистина е твоят глас.

- Ще ми го дадеш ли за десет лева? Слагам го на китката си и карам между хората. Хваля се пред приятелите си. "Със сигурност е краден…"
Кое му е сигурното. Нищо сигурно няма в цялата тази история – крещя на себе си дълбоко отвътре, а отговарям:

"Със сигурност."

Вечерта навивам алармата на будилника си за 7:30, защото сутринта съм на работа. Мразя да ходя на работа. Някои неща никога не се променят. Будя се все още полепнала в някакви странни акробатични сънища. Будилникът звъни в 7:30. Всичко е било само някакъв ужасно завъртян сън. Какво облекчение. Обличам се спокойно за работа. Хапвам набързо. Свалям колелото по стълбите. Карам между задръстването от сутрешни хора, гледам да не се блъскам в никого. Закъснявам само с 15 минути. Нищо необичайно. Пльосвам се на стола пред компютъра. Отварям файла със задачите за деня. Прочитам ги веднъж. Не. Не може да бъде. Това са задачите отпреди два дни. Искам да кажа на шефа, че са се объркали, но не ми се получава. Вместо това започвам да пиша, да мисля, да трия и пак да пиша. По същите задачи отпреди два дни. Ред след ред се приближавам към края на работния ден. Прибирам се. Вечерям. Гледам "Индиана Джоунс". Пак. Заспивам, унесена от звука на филма. Алармата ми звъни в 7:30. Във файла със задачите откривам това, което правих преди три дни. В аритметична прогресия се приближавам към лудостта. Опитвам да не мисля за всичко, което ми се случва. Получава ми се все по-добре. Алармата ми звъни. Отивам на кино. Този филм и предишния път не ми хареса. Преди четири дни. Алармата звъни. Без да искам, изтрих един много важен имейл за голям клиент. И преди пет дни мразех шефа си, когато ме мъмреше.

Алармата звъни. Ужасно е студено в тази хижа. И миналата седмица не си носех дебели дрехи. Поне да можех да поправям някои от нещата, които вече съм направила. Но нищо не се променя. Всичко се връща назад с убийствена точност. Знам всичко, което ще ми се случи. Знам, че имам още 26 години живот. Знам точно кога ще умра. На девети септември 1972 година. Още 26 пъти ще празнувам рождения си ден на тази дата. А всъщност кой знае. Може би тогава ще се родя. Дано да си спомням поне нещо от тази история и да не купя отново часовника, който ме прикова към миналото ми. Часовникът, който всеки ден, щом отворя очи, виждам на масата до леглото. Часовникът, който винаги показва 8:45.

Обичам да ходя на битака. Обичам миризмата на старите вещи. Харесва ми да се пазаря с циганите, опънали пред себе си парче плат, на което съблазнително са разхвърляни всякакви вехтории. Ръце от кукли, изтъркани ключодържатели, герданчета, изпочупени мобилни телефони, стари книги, стари картички, очила отпреди 50 години, всичко. И нищо. Зависи откъде ще го погледнеш. Когато минах оттам днес, един дори беше сложил пред себе си порцеланова тоалетна чиния. Нищо друго - само бяло порцеланово лъскаво столче насред потната тълпа. Кой каквото е намерил в кофите или в нечии чужди джобове. Малки парчета от миналото на хората. Продават всичко почти за без пари и лесно склоняват да намалят наполовина. Черни, мургави и мръсни, псуват, храчат и вероятно говорят нещо за мен на грубия си език. За да разгледаш стоката, трябва да клекнеш и да се заровиш в скупчените боклуци. Така разглеждах книгите в библиотеката, когато бях малка – на тежест, на цвят, на мирис и плътност.

На битака няма пролет, лято и есен. Там има дъжд, пек и киша. Той е дупка във времето и пространството. Днес на битака не беше жега, не валеше дъжд и нямаше киша. Беше никакво. Аз бях никоя сред тълпата. Обикновено търся очила, но нямаше нищо подходящо. Разгледах набързо едни картички и си избрах черно-бяла с акробати. Стори ми се стара. Чак по-късно видях, че е правена 97-а за "Икеа". Тъкмо да я платя и видях часовниците. Няколко масивни и един плосък, сребрист женски ръчен часовник. Веднага разбрах, че е скъп. В момента обаче го държеше някакъв мъж и го разглеждаше. Циганинът искаше за часовника 15 лева и убеждаваше мъжа, че е сребърен. Петнайсет лева бяха смешна сума за този часовник и ми оставаше само да се надявам, че мъжът не разпознава марките и не знае реалната му цена. Мъжът се изсмя на твърдението, че часовникът е сребърен, и го пусна на земята. Веднага го взех и го огледах. Прекрасен. Много нежен. Без никакви цифри, закопчаваше се отстрани със семпъл механизъм. Каишката му беше от една дузина тънки метални верижки.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    Avatar :-|
    kokko

    Много хубаво!

  • 2
    katt avatar :-|
    Katt
  • 3
    redactor8 avatar :-|
    redactor8

    Хубаво разказче!!!

  • 4
    Avatar :-|
    яяяяяяяя

    Да можеше и парите, дето съм профукал вчера, да се връщат пак в портфеила, да ги профукам пак и т.н.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Където е сърцето

Където е сърцето

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK