Размяна на пешки

Антонин пие чай сенча от един рог, който си е донесъл в кафенето, защото не обича вкуса на картонените чаши. Едно момче от стария му клас дъвчеше вестник "Труд" в часовете по литература. Веднъж беше изблизал цяла страница от една току-що отпечатана стихосбирка, защото според него думите имаха вкус.

Антонин обичаше вкуса на думата сенча. Ако беше влюбен в японка, тя трябваше да се казва Сенча. "Обектът се превръща в Истина, когато се назове." Когато вълшебниците назоват нещо, то се появява. Да се нарича Сенча. Той си представя как я докосва по раменете със своя рог, все едно е меч, а тя е рицар.

Антонин държи рога с две ръце и гледа гърбовете на хората, които седят до прозорците. Когато се обръща, забелязва двама млади мъже, които през цялото време са играли шах зад гърба му. Отначало се вторачва в тях, но после бързо се извръща, когато те отвръщат на погледа му.

Спомня си за шахматистите пред Народния театър и как никога не е гледал нито една партия там. Пита се къде ли играят през зимата. Антонин ги е виждал само на едно друго място – до изоставената сцена в Западен парк. Там има покрив, но през декември също ще бъде твърде студено. Антонин се чуди защо никога не се е научил да играе шах, както се очаква от всички източноевропейци. Знае правилата, разбира се, но му липсват хитрините, умението, математиката. Може да вземе всички стари броеве на "Труд" и да изреже шахматните партии, за които пише в тях. Може да ги изиграе една по една с Вацлав, на масичката в градината, направена от пън. Но не може да отиде при шахматистите. Те играят за пари и хвърлят звънтящи монети на черно-белите квадратчета.

В шаха играчите местят фигурите си един срещу друг. Двамата противници започват с подредени фигури, както във всяка връзка. Първите няколко хода не издават много за това, което може да се случи по-късно. Целта е да се превземат квадратчетата на чуждите фигури. В идеалния случай, ако не се даваха жертви, партньорите в играта можеха да разменят местата на фигурите си. Двете армии щяха да се втурнат една срещу друга и да се разминат. Но играчите и фигурите им неизбежно се сблъскват по средата, разбъркват се и създават известен хаос.

Шахът е хаос, в който всеки копнее да се върне при Другия. Мястото на Другия е идентично на собственото място. Следователно играта представлява парадоксално завръщане към новото място. И все пак, когато падне царят, победителят се завръща само отчасти, защото е загубил поне половината от фигурите си. Шахът, както и любовта, приличат на състезание, в което двама шофьори карат един срещу друг, без да натискат спирачките. Всеки се втурва срещу Другия и преминава през него. Ако изобщо оцелее нещо, то е само част от цялото.

Уханието на сенча връща Антонин от полето на философстването. Момчето от кафенето му каза, че ароматът на сенча е като от окосена трева, смесен с дъх на море. Антонин си мечтае да подуши окосена трева до морето. Чуди се дали му се е случвало. На брега винаги има плаж или скали, а не трева. Ако успее да подуши своята любов Сенча, тя може да се появи наистина. Когато усещаме миризми, това всъщност са молекули от самото нещо, които влизат в носа и се плъзгат по нервните окончания на обонянието.

Вечерта Антонин седи на външното стълбище пред дома си, а на коленете му има четирийсет и три броя на "Труд" и ножици. До него дими чаша чай сенча.

***

Изкуството се завръща. В продължение на цяла седмица Антонин прескача боклуците в центъра на града, отива на театър и ги прескача на връщане. Когато трябва да изхвърли нещо, внимателно го поставя на върха на контейнера, все едно полага последния камък на древна пирамида. Понякога губи доста време за това, тъй като контейнерите вече са пълни с други старателно подредени неща. Но той не се отказва. При това го прави, без да докосва нито един от другите боклуци. В квартала, където са театрите, е построил по една пирамида почти във всеки контейнер. Прескача боклуците и чете театралната програма. Когато седмицата свърши, самата програма се превръща в последния камък. Под него има: пластмасови бутилки от минерална вода, мухлясало сирене фета, стара лилава чанта, счупена полицейска палка, брошура с някаква стара информация за новата сграда на парламента, а под всички тях – сос с неизвестен произход, който очаква да бъде превърнат в изкуство.

Антонин ходи от един театър в друг. Дали не може сам да напише история за революцията на боклука, която някой друг да постави на сцената? Но тя вече е на сцената: навсякъде, където в тесните пресечки боклукът е победил тротоара, така че хората са започнали да изхвърлят торбите си в още по-тесните коридори на сградите, в задните дворове на ресторантите, където кучетата пируват сред ръждясали консервени кутии, във фонтана пред Народния театър, изоставен от шахматистите заради вонята. Трябва му само публика, която да прочита репликите в неговите жестове. За съжаление никой не иска да бъде зрител – всички искат да бъдат на сцената и да се потят на светлината на прожекторите, докато влачат найлонови торби към двора на съседите. Само Антонин се разхожда сам, наблюдава, прескача реквизита и чете субтитрите в главата си. Но от това няма как да стане пиеса. Как един ням човек, който никога не е казвал и една дума през целия си живот, може да даде гласове на героите си?

Антонин сяда в кафенето, където срещна шахматистите, и си поръчва сенча. Мисли за дърветата, които знаят как да рециклират тялото си. Разкъсва се между желанието да надраска целия град с тебешир - "чуйте меката вътрешност на дърветата" - и желанието да открие въображаемата си любов и да избяга от епидемията. Притиска ухо към джобния шах, който носи със себе си.

***

Младата жена се съгласява да се разходи в планината с баба си, която има нещо наум.

- Само ще потърсим хубави клони, момиче. Не се тревожи. Просто имам нужда от помощ. Старицата носи брадвичка.
- Добре, бабо. Предпочитам миризмата на борове, отколкото на боклука по нашата улица. - Ето, това дръвче е хубаво. Дали да отсечем тези клони или онези от другата страна, които са по-красиви? - За какво са ти клони? За украса?

- Помогни ми, момиче. Вземи брадвичката. Знаеш ли какво, най-добре да отсечем цялото дръвче. Изглежда добре. Хайде, ти го направи.

Младата жена повдига вежди и отсича младото дърво с четири удара на брадвичката.

- Какво правиш, бабо? Защо дойдохме да сечем гората? Старицата вади от джоба си торбичка с билки и започва да ги хвърля на земята, като описва пълен кръг около внучката си, която продължава да държи дръвчето. - Дявол вътре, дявол вън – мърмори бабата. - Пусни девойка, влез във пън!
- Бабо! Ако знаех какво ще правиш, нямаше да дойда. Врачката ли те накара да го направиш? - Точно затова не ти казах. И да не помогне, няма да навреди. Ето, свърших. Дума повече няма да кажа. И да е имало дявол в тебе, и да е нямало, сега вече го няма. - Ще взема дръвчето – казва младата жена. - Хайде да се връщаме. - Не, няма да вземаш дръвчето – то е за дявола.
- Какво?!

- Сега дяволът е в дървото. Пусни го, момиче.

Младата жена вдига ръце, но после отчупва едно клонче зад гърба на баба си. Двете весело слизат от планината.

***

Пак този глас, който чува в съня си – но този път е с лицето на Антонин. "Да играем шах", казва той. "Трябва да победя, Сенча", прошепва той. Сънят я плаши и тя си тръгва изнервена. Освен това Сенча забелязва, че вече не й се ядат всички странни неща, заради които баба й подозираше, че е бременна.

Докато отива на работа, Сенча не може да спре да мисли за скандалите с колегите си. Как ще сервира напитки на клиентите, след като се скара с някого? Когато пристига, на вратата има ръчно написана табелка: "Седмица на чая". Шефът е накарал всички служители да си сложат етикети с имена от чаеното меню. "Банча", "Дракон", "Лудо манго" и "Тих лед" се въртят около масите и поглеждат накриво към Сенча. Дракон я пита:

- Вашите ли са измислили това име Сенча? - Сенча ми е името.

- Какво, в Япония ли са се запознали? През шейсетте? Аз имам една приятелка, която се казва Галадриел...

Сенча си мечтае Антонин да дойде в кафенето през обедната си почивка. Вижда три останали розови пакетчета дъвки в чантата си и си представя устните му, които оформят думи, а после я гъделичкат под мишницата. Ръцете му рисуват фрази по ребрата й. А как обича жестовете, които означават "Сенча!" Когато е с него, мига по-нарядко, за да не пропусне как хълбоците му се обръщат до котлона или побутват палтата на закачалката.

- Извинете, госпожице, този чай много пари... - казва й един дребен мъж. - Да ви донеса ли вода, докато изстине?

- Не знам; нямам толкова време. Не знам какво да направя... - погледът му подскача от чая към кухнята и обратно, докато мърмори.

Сенча вдига очи към небето, поема си дъх и се усмихва:

- Искате ли да ви донеса от специалния ни лед за охлаждане на чай? Просто няма какво друго да измисли.
- Имате ли от него? Вчера нямахте. Или поне колегата ви не каза. Да, разбира се, донесете ми, моля.

И лудостта сякаш напуска очите на мъжа, когато в чашата му цопват две кубчета лед.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


33 коментара
  • 1
    careless avatar :-|
    Bezgrijna Sladurana

    Браво.

  • 2
    phooey avatar :-?
    Phooey

    Нищо не разбрах!

  • 3
    alexandria avatar :-|
    alexandria

    Харесва ми много.

  • 4
    kid_a avatar :-|
    Kid A

    Страхотен разказ. Евала.

  • 5
    yhk36569316 avatar :-|
    yhk36569316

    безумно слаб
    надявам се информацията че авторката преподава творческо писане да е някаква шега

  • 6
    igr81 avatar :-|
    antropos

    Стремежът да се напише нещо елитарно или егалитарно изиграва лоща щега на авторката - безкрайно вредно е да се създава изкуство заради самото изкуство,ако това въоще е такова.Само не ми обяснявайте,че това е провокативен текст - след като, след прочита остава само празнота,то значи,че нищо не провокира.

  • 7
    kid_a avatar :-|
    Kid A

    До коментар [#6] от "igr81":

    А на теб кой е тръгнал да ти обяснява, че това е провокативен текст? Май никой.
    Нормално е да остава празнота в тебе, след като не си го разбрал.
    Но не се мъчи да го четеш отново, а по-добре започни с пролетното почистване на дома си.

  • 8
    careless avatar :-|
    Bezgrijna Sladurana

    До коментар [#6] от "igr81":

    Безкрайно вредно е, да. Затрива галактики.

  • 9
    kid_a avatar :-|
    Kid A

    Потребителят с възрожденската фотография може да е търсил поука в разказа. И като не е намерил такава, безкрайно се е разочаровал.

    Защото изкуството като такова трябва да възпитава красивото и доброто у човека, сладурано.

  • 10
    careless avatar :-|
    Bezgrijna Sladurana

    Няма нравственост, няма посока. Тази самоцелност е пагубна за читателя. Мисълта се върти в кръг и търси, но не намира нищо освен гореспоменатата празнота.

    Ще цитирам небезисвестния Иван Вазов. "Само този луд се осмели да протестира."


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал