Животът, този джаз
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Животът, този джаз

Животът, този джаз

Cafe Society е красива антология от есенните теми на Уди Алън

Янко Терзиев
20313 прочитания

Този път Уди Алън е избрал сам да бъде разказвачът зад кадър, макар гласът му да е несигурен и грапав, издаващ годините. Отвъд историята, в неговия 47-и филм има и особена тъга, и трезво примирение с хода на живота. Преди ("Полунощ в Париж") екзистенциалната тъга и чувството за преходност бяха оставени на джазовия съпровод, сега са изговорени лично. В началото един от героите казва: "Живей всеки ден като последен и все някога ще бъдеш прав." Така е правил Cafe Society и Уди Алън.

Самата история следва романтичните (и не толкова) перипетии на една любов срещу обстоятелствата в среда на илюзии и суета. Филмовата среда на Холивуд от 30-те години. За режисьора тя е "родна" още след "Пурпурната роза от Кайро". Момче (Джеси Айзенбърг) от типично консервативно еврейско семейство от Бронкс (като това на самия Уди от "Радиодни") е изпратено в Холивуд при чичо си (Стив Каръл), могъщ агент на най-големите звезди. Докато чака да му се обадят Джинджър Роджърс или Джон Форд, си говори с Луи Майер. Там младият наивник без опит в живота се влюбва в прекрасната секретарка (Кристен Стюарт) на чичо си, това е и геометрията на романтичния (и не толкова) триъгълник. Момичето е поставено пред избор и го прави не според мечтите си (или според филмите с Барбара Стануик, които жадно гледа), а прагматично, като в живота. Коментарът на сегашния Уди Алън зад кадър е без обичайния сарказъм, изненадващо опрощаващ.

Оценка: + + + и ½ от 5

После действието е върнато в също толкова красивия и изваден като от филм Ню Йорк. Тук момчето вече не е предишният наивник, а заедно с брат си, брутален гангстер (Кори Стол) управлява елитен клуб за най-отбраното "кафе общество" на града, празно и лицемерно като името си. Скоро с посредничеството на цинична светска лъвица (Паркър Поузи) си има и жена като от журнал (Блейк Лайвли), става и баща.

Но при Уди Алън миналото, този изгубен рай, винаги се връща. Точно преди момчето с мечтите да бъде завинаги погълнато от "кафе обществото", в живота му пак влиза някогашното момиче, сега холивудска съпруга. Плътската, но прекъсната любов в единия град е сблъскана с платоническата, но продължаваща в другия. Ясно е кой град е по-близо до сърцето на режисьора.

При предишния Уди Алън развръзката можеше да е като на кино, при сегашния е като в живота. Мечтите са си мечти, дори филмовите, но животът трябва да се живее. Същото казват Бени Гудман и Каунт Бейзи в саундтрака по техния джазов начин. В Cafe Society предишната духовитост на Алън е приглушена, словесните гегове са уморени и малко тъжни. Това е компенсирано с великолепие в картината, сравнимо с онова в "Манхатън", където беше в черно-бяло. Сега е в цветове, които скулптират атмосферата, дописват емоционално характерите.

Може го само великият оператор Виторио Стораро ("Последно танго в Париж", "Апокалипсис сега"). С Алън вече са работили заедно (в сегмента му от "Нюйоркски разкази", 1987), но сега го правят пълнометражно и за пръв път (и за двамата!) дигитално. Както се казва на финала на филма – времето затваря една една страница, но отваря нова. Смисълът (може би) е в прелистването.

Още от същото:

"Пурпурната роза от Кайро".

Този път Уди Алън е избрал сам да бъде разказвачът зад кадър, макар гласът му да е несигурен и грапав, издаващ годините. Отвъд историята, в неговия 47-и филм има и особена тъга, и трезво примирение с хода на живота. Преди ("Полунощ в Париж") екзистенциалната тъга и чувството за преходност бяха оставени на джазовия съпровод, сега са изговорени лично. В началото един от героите казва: "Живей всеки ден като последен и все някога ще бъдеш прав." Така е правил Cafe Society и Уди Алън.

Самата история следва романтичните (и не толкова) перипетии на една любов срещу обстоятелствата в среда на илюзии и суета. Филмовата среда на Холивуд от 30-те години. За режисьора тя е "родна" още след "Пурпурната роза от Кайро". Момче (Джеси Айзенбърг) от типично консервативно еврейско семейство от Бронкс (като това на самия Уди от "Радиодни") е изпратено в Холивуд при чичо си (Стив Каръл), могъщ агент на най-големите звезди. Докато чака да му се обадят Джинджър Роджърс или Джон Форд, си говори с Луи Майер. Там младият наивник без опит в живота се влюбва в прекрасната секретарка (Кристен Стюарт) на чичо си, това е и геометрията на романтичния (и не толкова) триъгълник. Момичето е поставено пред избор и го прави не според мечтите си (или според филмите с Барбара Стануик, които жадно гледа), а прагматично, като в живота. Коментарът на сегашния Уди Алън зад кадър е без обичайния сарказъм, изненадващо опрощаващ.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    areta avatar :-|
    areta

    Мноооого добър филм. Висока класа. Романтичен, обаче в никакъв случай не захаросано-сантиментален. Като гледам филмите на Уди Алън и ми се приисква да се разходя до Ню Йорк, но същевременно ме е страх да не се разочаровам.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK