После действието е върнато в също толкова красивия и изваден като от филм Ню Йорк. Тук момчето вече не е предишният наивник, а заедно с брат си, брутален гангстер (Кори Стол) управлява елитен клуб за най-отбраното "кафе общество" на града, празно и лицемерно като името си. Скоро с посредничеството на цинична светска лъвица (Паркър Поузи) си има и жена като от журнал (Блейк Лайвли), става и баща.

Но при Уди Алън миналото, този изгубен рай, винаги се връща. Точно преди момчето с мечтите да бъде завинаги погълнато от "кафе обществото", в живота му пак влиза някогашното момиче, сега холивудска съпруга. Плътската, но прекъсната любов в единия град е сблъскана с платоническата, но продължаваща в другия. Ясно е кой град е по-близо до сърцето на режисьора.

При предишния Уди Алън развръзката можеше да е като на кино, при сегашния е като в живота. Мечтите са си мечти, дори филмовите, но животът трябва да се живее. Същото казват Бени Гудман и Каунт Бейзи в саундтрака по техния джазов начин. В Cafe Society предишната духовитост на Алън е приглушена, словесните гегове са уморени и малко тъжни. Това е компенсирано с великолепие в картината, сравнимо с онова в "Манхатън", където беше в черно-бяло. Сега е в цветове, които скулптират атмосферата, дописват емоционално характерите.

Може го само великият оператор Виторио Стораро ("Последно танго в Париж", "Апокалипсис сега"). С Алън вече са работили заедно (в сегмента му от "Нюйоркски разкази", 1987), но сега го правят пълнометражно и за пръв път (и за двамата!) дигитално. Както се казва на финала на филма – времето затваря една една страница, но отваря нова. Смисълът (може би) е в прелистването.

Още от същото:

"Пурпурната роза от Кайро".