Този път Уди Алън е избрал сам да бъде разказвачът зад кадър, макар гласът му да е несигурен и грапав, издаващ годините. Отвъд историята, в неговия 47-и филм има и особена тъга, и трезво примирение с хода на живота. Преди ("Полунощ в Париж") екзистенциалната тъга и чувството за преходност бяха оставени на джазовия съпровод, сега са изговорени лично. В началото един от героите казва: "Живей всеки ден като последен и все някога ще бъдеш прав." Така е правил Cafe Society и Уди Алън.
Самата история следва романтичните (и не толкова) перипетии на една любов срещу обстоятелствата в среда на илюзии и суета. Филмовата среда на Холивуд от 30-те години. За режисьора тя е "родна" още след "Пурпурната роза от Кайро". Момче (Джеси Айзенбърг) от типично консервативно еврейско семейство от Бронкс (като това на самия Уди от "Радиодни") е изпратено в Холивуд при чичо си (Стив Каръл), могъщ агент на най-големите звезди. Докато чака да му се обадят Джинджър Роджърс или Джон Форд, си говори с Луи Майер. Там младият наивник без опит в живота се влюбва в прекрасната секретарка (Кристен Стюарт) на чичо си, това е и геометрията на романтичния (и не толкова) триъгълник. Момичето е поставено пред избор и го прави не според мечтите си (или според филмите с Барбара Стануик, които жадно гледа), а прагматично, като в живота. Коментарът на сегашния Уди Алън зад кадър е без обичайния сарказъм, изненадващо опрощаващ.
Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.
Вече съм абонат Абонирайте се
