Този път Уди Алън е избрал сам да бъде разказвачът зад кадър, макар гласът му да е несигурен и грапав, издаващ годините. Отвъд историята, в неговия 47-и филм има и особена тъга, и трезво примирение с хода на живота. Преди ("Полунощ в Париж") екзистенциалната тъга и чувството за преходност бяха оставени на джазовия съпровод, сега са изговорени лично. В началото един от героите казва: "Живей всеки ден като последен и все някога ще бъдеш прав." Така е правил Cafe Society и Уди Алън.
Самата история следва романтичните (и не толкова) перипетии на една любов срещу обстоятелствата в среда на илюзии и суета. Филмовата среда на Холивуд от 30-те години. За режисьора тя е "родна" още след "Пурпурната роза от Кайро". Момче (Джеси Айзенбърг) от типично консервативно еврейско семейство от Бронкс (като това на самия Уди от "Радиодни") е изпратено в Холивуд при чичо си (Стив Каръл), могъщ агент на най-големите звезди. Докато чака да му се обадят Джинджър Роджърс или Джон Форд, си говори с Луи Майер. Там младият наивник без опит в живота се влюбва в прекрасната секретарка (Кристен Стюарт) на чичо си, това е и геометрията на романтичния (и не толкова) триъгълник. Момичето е поставено пред избор и го прави не според мечтите си (или според филмите с Барбара Стануик, които жадно гледа), а прагматично, като в живота. Коментарът на сегашния Уди Алън зад кадър е без обичайния сарказъм, изненадващо опрощаващ.
После действието е върнато в също толкова красивия и изваден като от филм Ню Йорк. Тук момчето вече не е предишният наивник, а заедно с брат си, брутален гангстер (Кори Стол) управлява елитен клуб за най-отбраното "кафе общество" на града, празно и лицемерно като името си. Скоро с посредничеството на цинична светска лъвица (Паркър Поузи) си има и жена като от журнал (Блейк Лайвли), става и баща.
Но при Уди Алън миналото, този изгубен рай, винаги се връща. Точно преди момчето с мечтите да бъде завинаги погълнато от "кафе обществото", в живота му пак влиза някогашното момиче, сега холивудска съпруга. Плътската, но прекъсната любов в единия град е сблъскана с платоническата, но продължаваща в другия. Ясно е кой град е по-близо до сърцето на режисьора.
При предишния Уди Алън развръзката можеше да е като на кино, при сегашния е като в живота. Мечтите са си мечти, дори филмовите, но животът трябва да се живее. Същото казват Бени Гудман и Каунт Бейзи в саундтрака по техния джазов начин. В Cafe Society предишната духовитост на Алън е приглушена, словесните гегове са уморени и малко тъжни. Това е компенсирано с великолепие в картината, сравнимо с онова в "Манхатън", където беше в черно-бяло. Сега е в цветове, които скулптират атмосферата, дописват емоционално характерите.
Може го само великият оператор Виторио Стораро ("Последно танго в Париж", "Апокалипсис сега"). С Алън вече са работили заедно (в сегмента му от "Нюйоркски разкази", 1987), но сега го правят пълнометражно и за пръв път (и за двамата!) дигитално. Както се казва на финала на филма – времето затваря една една страница, но отваря нова. Смисълът (може би) е в прелистването.
Още от същото:
"Пурпурната роза от Кайро".
Този път Уди Алън е избрал сам да бъде разказвачът зад кадър, макар гласът му да е несигурен и грапав, издаващ годините. Отвъд историята, в неговия 47-и филм има и особена тъга, и трезво примирение с хода на живота. Преди ("Полунощ в Париж") екзистенциалната тъга и чувството за преходност бяха оставени на джазовия съпровод, сега са изговорени лично. В началото един от героите казва: "Живей всеки ден като последен и все някога ще бъдеш прав." Така е правил Cafe Society и Уди Алън.
Самата история следва романтичните (и не толкова) перипетии на една любов срещу обстоятелствата в среда на илюзии и суета. Филмовата среда на Холивуд от 30-те години. За режисьора тя е "родна" още след "Пурпурната роза от Кайро". Момче (Джеси Айзенбърг) от типично консервативно еврейско семейство от Бронкс (като това на самия Уди от "Радиодни") е изпратено в Холивуд при чичо си (Стив Каръл), могъщ агент на най-големите звезди. Докато чака да му се обадят Джинджър Роджърс или Джон Форд, си говори с Луи Майер. Там младият наивник без опит в живота се влюбва в прекрасната секретарка (Кристен Стюарт) на чичо си, това е и геометрията на романтичния (и не толкова) триъгълник. Момичето е поставено пред избор и го прави не според мечтите си (или според филмите с Барбара Стануик, които жадно гледа), а прагматично, като в живота. Коментарът на сегашния Уди Алън зад кадър е без обичайния сарказъм, изненадващо опрощаващ.
1 коментар
Мноооого добър филм. Висока класа. Романтичен, обаче в никакъв случай не захаросано-сантиментален. Като гледам филмите на Уди Алън и ми се приисква да се разходя до Ню Йорк, но същевременно ме е страх да не се разочаровам.