Кино: "Човекът, който уби Дон Кихот"

Илюстрация Увеличаване Смаляване

+ + + + от 5 Още от същото: "Кралят на рибарите"

Самата поява на филма (The Man Who Killed Don Quixote) е донкихотовски подвиг. 29 години след първата идея, започван и спиран 8 пъти, с печата на прокълнат проект, строшил зъбите и на гигант като Орсън Уелс. (Документът Lost in La Mancha (2002) е достъпен в интернет.) В програмата на "Синелибри", фестивал без аналог в света, също усилие от Сервантесов порядък. Преди две години Гилиъм каза за "Капитал", че при всяко възобновяване пренаписвал сценария, така държал идеята жива.Тя е с него от "Бандити на времето" (1981) насам: идеалистът фантазьор срещу вятърните мелници на Холивуд и целия прагматичен свят.

Само с европейски пари, с една трета от бюджета на "Приключенията на Барон Мюнхаузен" (1989), Гилиъм оставя действието изцяло в наши дни. Разглезен от лесна слава млад режисьор (Адам Драйвър) снима реклама в Ла Манча. Случаен диск с честния му дебют – черно-бяла версия на "Дон Кихот" с преоблечени местни селяни – го връща във времето, когато страстта и идеализмът са били още живи. От някогашните си "актьори" разбира как филмът му ги е белязал за цял живот. Чистата Дулсинея (Жоана Рибейро) е сега скъп модел и момиче за ескорт. Местният обущар (Джонатан Прайс) си е останал Рицаря с Росинанта и доспехите, вижда в режисьора Санчо Панса за новите си приключения.


От страната на "вятърните мелници" са големите пари, които купуват съдби и съвести – алчен рекламен бос (Стелан Скарсгард) и руски олигарх, разиграващ покваряващи средновековни игри в замъка си. Срещу тях Гилиъм праща отказващия да загуби илюзиите си свободен човек. В трактовката му Дон Кихот и Санчо Панса преливат един в друг. Вниманието е повече към втория, знак за скептичното ни време. Силните моменти смесват сатира с романтика и нежност, витален непукизъм с духовитост и фантазия от времето на "Монти Пайтън". В тях Гилиъм е достоен за материала си. Дори бутафорните му сцени са с обезоръжаващите доспехи на таланта.