Ние, писателите
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Ние, писателите

Изданието е в книжарниците от "Нике"

Ние, писателите

Сборникът "Интервюта" ни дава възможност да надникнем по-дълбоко в личността и философията на Йордан Радичков

4466 прочитания

Изданието е в книжарниците от "Нике"


Преди около двадесет години, току-що завършил гимназия, се озовах в дома на Йордан Радичков. Спомням си всеки детайл от срещата, както се помнят детайлите от най-важните моменти в живота: сивата плетена жителка на ромбове и абстрактни фигури, която носеше той, сякаш постепенно бе започнал да се сраства със собствените си герои; дълбоко изрязаният от глетчери пейзаж на лицето му; мекият, пълен с птича перушина глас, върху който човек можеше спокойно да падне от небето и да оцелее. Но това, което си спомням най-добре, беше разговорът ни.

"Писателят не е за завиждане, ми каза той. Неговата е една мрачна съдба. Другите хора закусват, обличат се, отиват на работа, разговарят със себеподобните си, а писателят става от леглото, сяда зад бюрото между четири стени и в края на деня пак ляга да спи на същото място."

Почти същите изречения прочитам, когато отварям наскоро излезлия сборник с интервюта на Йордан Радичков (изд. "Нике"). "Писането е една от най-мрачните професии може би... Писателят стане, плисне малко вода на очите си, влиза в една стая, затваря една врата и всъщност се затваря за целия ден между четири стени. И така през целия му живот."

С вече натрупания опит зад гърба си знам всъщност какво е имал предвид Радичков и колко много трагичност се е криела зад иначе лъчезарното му излъчване и чувство за хумор.

Обичам сборниците с интервюта на писатели, защото те често ни помагат да разберем тъмната страна на изкуството, надничат зад декора на красиво подредените думи, разкриват къртовския труд и емоционална несигурност, които съпътстват създаването на почти всяка стойностна книга. Както Томас Ман отбелязва: "Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за другите хора." Не на последно място, този тип интервюта, когато са откровени, съставляват своеобразна интелектуална биография на автора и времето, помагат ни да вникнем в личните концепции, направляващи творчество и живот. Те разрушават, така да се каже, четвъртата стена в четиристенния писателски свят.

Това, което прави най-силно впечатление още в началните страници в този сборник, е сериозното и задълбочено отношение на Радичков към литературата, макар и прекарано през типичните за него игриви алегории. В общественото ни съзнание Радичков като че ли е останал като един самороден талант, човек от народа, който лековато и почти наивно съчинява фолклорно-фантастични истории за кози бради, балони и бомбета.

Интервютата обаче ни показват образ на напълно професионален и отдаден на труда си автор, който съвсем целенасочено, с цената на много чернови, изгражда книгите си. Радичков се разкрива като авангарден и дори елитарен писател, който разсъждава сериозно върху функцията на изкуството. Той всъщност таи пренебрежение към "масовия читател". Истинският писател пробива собствен литературен път, дори и да е непопулярен; той разчупва маската на делничното, за да изкара напред невероятното и гротескното. Народното творчество всъщност почти не вълнува Радичков; за него по-централен е лингвистичният проблем за конструирането на разговорната реч в литературен идиом.

Радичков през 2002 г.
Фотограф: Живко Ангелов

В ранните си интервюта от 60-те и началото на 70-те години Радичков звучи на места като едно от лошите момчета на българската литература, малко калпазанин, малко бунтар, който не се свени да отстоява критериите си и да контрира "прогимназиалното мислене" на интервюиращите. (Прави впечатление абсолютната закостенялост и идеологическа шаблонност в повечето от въпросите.) Радичков иска да бъде новатор в литературата, да разбива идейни и лингвистични клишетата, да шокира добрия вкус дори. В поведението му се усеща вярата, така важна за всеки писател, че (по негови думи) дори и камък да стисне, той може да пусне вода.

В този смисъл, късните интервюта на писателя (от края на 70-те нататък) за голямо съжаление не са на същото ниво. Въпреки дълбоката житейска мъдрост и дяволит хумор, които винаги струят от Радичков, толкова нетипични за претенциозно-сериозното отношение в българската литература, започва да се усеща известна творческа умора, повторение без промяна, самоцитиране, сякаш слушаме варианти на приказката за лисицата от "Суматоха". Радикалната естетика става банална екзотика. На моменти, макар и рядко, се появява и склонност към употреба на соц клишета ("обичта [към Русия и Съветския съюз] сме засукали с майчиното мляко"). Сякаш историческото време започва да изглажда ръбовете на езика на автора. Или както самият той пише: "Човекът е като костенурката! Влезе ли веднъж в корубата, трудно излиза от нея, защото сраства с корубата. Тя става убежище, негова сигурност." Алегоричното мислене на Радичков в този смисъл постепенно се превръща от инструмент за свободно и анархистично мислене в защитна маска на комфорт.

От заявена ценност промяната започва да се усеща като надвиснала опасност. Тук не става въпрос за липсата на ясно заявена гражданска позиция в тези интервюта - по характер Радичков не е традиционен дисидент; за него политическата система сякаш е просто декор, неприятна какофония, с която той трябва да се съобразява, за да създава музиката си. Той дава кесаревото кесарю, за да може да отдаде божието богу. Но струва ми се, че в този процес нещо от кесаревото се промъква и в божието.

Литературният талант на Йордан Радичков без съмнение е огромен, но затворен в провинциалната, идеологизирана среда на социалистическа България, без знание на чужди езици и без сериозен досег със съвременния литературен авангард мястото му за развитие се оказва ограничено. Това е може би и неговата трагедия.

В едно от интервютата Радичков разказва как се е родил с шест пръста на единия крак и понеже децата са му се подигравали, той е станал по-затворен в себе си и оттогава е започнал да чете книги. Шестият пръст на практика е направил Йордан Радичков писател. Шестият пръст е Йордан Радичков. "Отрязаха го болницата в София, споделя писателят. За което и сега съжалявам."

От книгата: "Аз на стари години вече зная някои неща от занаята, но какво като зная – нищо не помага. Онова, което тайно ще надникне, та да го запиша, вече не се появява. Човек разчита повече на работата на мисълта, на ума, по-малко – на сърцето, на чувството. И вероятно емоционалното умира по-рано от човека. По-добре е, когато една работа мине през ума, през сърцето и през ръката. Горки има една мисъл, че разстоянието от ума до ръката е колкото от небето до земята. А пък ако го отклоним да мине и през сърцето, пътят ще стане по-дълъг. Стар е принципът: младежта знае малко, но много може; старостта знае много, но нищо не може. Този принцип важи и за писането. Аз лично предпочитам младите години, когато човек е още езичник. Гледам писателите как са работили на стари години – пишат като едни добри християни, които знаят кое е праведно и кое е грешно, кое е вярно и кое е невярно, кое е правилно и кое е неправилно. Докато ранните години на човека са пълно варварство, като грехопадение – нищо друго няма. Прошката е измислена от старците; по-късно, когато не може да греши, човекът иска прошка, иска милост."

Преди около двадесет години, току-що завършил гимназия, се озовах в дома на Йордан Радичков. Спомням си всеки детайл от срещата, както се помнят детайлите от най-важните моменти в живота: сивата плетена жителка на ромбове и абстрактни фигури, която носеше той, сякаш постепенно бе започнал да се сраства със собствените си герои; дълбоко изрязаният от глетчери пейзаж на лицето му; мекият, пълен с птича перушина глас, върху който човек можеше спокойно да падне от небето и да оцелее. Но това, което си спомням най-добре, беше разговорът ни.

"Писателят не е за завиждане, ми каза той. Неговата е една мрачна съдба. Другите хора закусват, обличат се, отиват на работа, разговарят със себеподобните си, а писателят става от леглото, сяда зад бюрото между четири стени и в края на деня пак ляга да спи на същото място."


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    stoqnova.007 avatar :-|
    stoqnova.007

    Харесва ми много статията, може някой да каже, че прекалено се осмелявате да навлезете в Радичков, във вътрешните му,едва забелижими промени, но понеже го правите с любов към автора, е много основателно


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Кино: "Лято 85"

Кино: "Лято 85"

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK