С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Ревю

1 21 юни 2019, 8:10, 3061 прочитания

Ние, писателите

Сборникът "Интервюта" ни дава възможност да надникнем по-дълбоко в личността и философията на Йордан Радичков

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Преди около двадесет години, току-що завършил гимназия, се озовах в дома на Йордан Радичков. Спомням си всеки детайл от срещата, както се помнят детайлите от най-важните моменти в живота: сивата плетена жителка на ромбове и абстрактни фигури, която носеше той, сякаш постепенно бе започнал да се сраства със собствените си герои; дълбоко изрязаният от глетчери пейзаж на лицето му; мекият, пълен с птича перушина глас, върху който човек можеше спокойно да падне от небето и да оцелее. Но това, което си спомням най-добре, беше разговорът ни.

"Писателят не е за завиждане, ми каза той. Неговата е една мрачна съдба. Другите хора закусват, обличат се, отиват на работа, разговарят със себеподобните си, а писателят става от леглото, сяда зад бюрото между четири стени и в края на деня пак ляга да спи на същото място."


Почти същите изречения прочитам, когато отварям наскоро излезлия сборник с интервюта на Йордан Радичков (изд. "Нике"). "Писането е една от най-мрачните професии може би... Писателят стане, плисне малко вода на очите си, влиза в една стая, затваря една врата и всъщност се затваря за целия ден между четири стени. И така през целия му живот."

С вече натрупания опит зад гърба си знам всъщност какво е имал предвид Радичков и колко много трагичност се е криела зад иначе лъчезарното му излъчване и чувство за хумор.

Обичам сборниците с интервюта на писатели, защото те често ни помагат да разберем тъмната страна на изкуството, надничат зад декора на красиво подредените думи, разкриват къртовския труд и емоционална несигурност, които съпътстват създаването на почти всяка стойностна книга. Както Томас Ман отбелязва: "Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за другите хора." Не на последно място, този тип интервюта, когато са откровени, съставляват своеобразна интелектуална биография на автора и времето, помагат ни да вникнем в личните концепции, направляващи творчество и живот. Те разрушават, така да се каже, четвъртата стена в четиристенния писателски свят.



Това, което прави най-силно впечатление още в началните страници в този сборник, е сериозното и задълбочено отношение на Радичков към литературата, макар и прекарано през типичните за него игриви алегории. В общественото ни съзнание Радичков като че ли е останал като един самороден талант, човек от народа, който лековато и почти наивно съчинява фолклорно-фантастични истории за кози бради, балони и бомбета.

Интервютата обаче ни показват образ на напълно професионален и отдаден на труда си автор, който съвсем целенасочено, с цената на много чернови, изгражда книгите си. Радичков се разкрива като авангарден и дори елитарен писател, който разсъждава сериозно върху функцията на изкуството. Той всъщност таи пренебрежение към "масовия читател". Истинският писател пробива собствен литературен път, дори и да е непопулярен; той разчупва маската на делничното, за да изкара напред невероятното и гротескното. Народното творчество всъщност почти не вълнува Радичков; за него по-централен е лингвистичният проблем за конструирането на разговорната реч в литературен идиом.

Радичков през 2002 г.

Фотограф: Живко Ангелов


В ранните си интервюта от 60-те и началото на 70-те години Радичков звучи на места като едно от лошите момчета на българската литература, малко калпазанин, малко бунтар, който не се свени да отстоява критериите си и да контрира "прогимназиалното мислене" на интервюиращите. (Прави впечатление абсолютната закостенялост и идеологическа шаблонност в повечето от въпросите.) Радичков иска да бъде новатор в литературата, да разбива идейни и лингвистични клишетата, да шокира добрия вкус дори. В поведението му се усеща вярата, така важна за всеки писател, че (по негови думи) дори и камък да стисне, той може да пусне вода.

В този смисъл, късните интервюта на писателя (от края на 70-те нататък) за голямо съжаление не са на същото ниво. Въпреки дълбоката житейска мъдрост и дяволит хумор, които винаги струят от Радичков, толкова нетипични за претенциозно-сериозното отношение в българската литература, започва да се усеща известна творческа умора, повторение без промяна, самоцитиране, сякаш слушаме варианти на приказката за лисицата от "Суматоха". Радикалната естетика става банална екзотика. На моменти, макар и рядко, се появява и склонност към употреба на соц клишета ("обичта [към Русия и Съветския съюз] сме засукали с майчиното мляко"). Сякаш историческото време започва да изглажда ръбовете на езика на автора. Или както самият той пише: "Човекът е като костенурката! Влезе ли веднъж в корубата, трудно излиза от нея, защото сраства с корубата. Тя става убежище, негова сигурност." Алегоричното мислене на Радичков в този смисъл постепенно се превръща от инструмент за свободно и анархистично мислене в защитна маска на комфорт.

От заявена ценност промяната започва да се усеща като надвиснала опасност. Тук не става въпрос за липсата на ясно заявена гражданска позиция в тези интервюта - по характер Радичков не е традиционен дисидент; за него политическата система сякаш е просто декор, неприятна какофония, с която той трябва да се съобразява, за да създава музиката си. Той дава кесаревото кесарю, за да може да отдаде божието богу. Но струва ми се, че в този процес нещо от кесаревото се промъква и в божието.

Литературният талант на Йордан Радичков без съмнение е огромен, но затворен в провинциалната, идеологизирана среда на социалистическа България, без знание на чужди езици и без сериозен досег със съвременния литературен авагард мястото му за развитие се оказва ограничено. Това е може би и неговата трагедия.

В едно от интервютата Радичков разказва как се е родил с шест пръста на единия крак и понеже децата са му се подигравали, той е станал по-затворен в себе си и оттогава е започнал да чете книги. Шестият пръст на практика е направил Йордан Радичков писател. Шестият пръст е Йордан Радичков. "Отрязаха го болницата в София, споделя писателят. За което и сега съжалявам."
От книгата: "Аз на стари години вече зная някои неща от занаята, но какво като зная – нищо не помага. Онова, което тайно ще надникне, та да го запиша, вече не се появява. Човек разчита повече на работата на мисълта, на ума, по-малко – на сърцето, на чувството. И вероятно емоционалното умира по-рано от човека. По-добре е, когато една работа мине през ума, през сърцето и през ръката. Горки има една мисъл, че разстоянието от ума до ръката е колкото от небето до земята. А пък ако го отклоним да мине и през сърцето, пътят ще стане по-дълъг. Стар е принципът: младежта знае малко, но много може; старостта знае много, но нищо не може. Този принцип важи и за писането. Аз лично предпочитам младите години, когато човек е още езичник. Гледам писателите как са работили на стари години – пишат като едни добри християни, които знаят кое е праведно и кое е грешно, кое е вярно и кое е невярно, кое е правилно и кое е неправилно. Докато ранните години на човека са пълно варварство, като грехопадение – нищо друго няма. Прошката е измислена от старците; по-късно, когато не може да греши, човекът иска прошка, иска милост."

Капитал брой 25

Текстът е част от седмичния Капитал. В новия брой ще прочетете още:

  • Възкръсналата империя на Ковачки
  • Климатичният завой на България
  • Обратно броене в БСП

Купете

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Кино: "Писма от Антарктида" Кино: "Писма от Антарктида"

Модерна мелодрама за лъжата от любов

11 окт 2019, 3295 прочитания

Кино: "Жокера" 1 Кино: "Жокера"

Хоакин Финикс обръща представите за комиксов филм

4 окт 2019, 6872 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Ревю" Затваряне
Кино: "Зубрачките"

Гимназистки срещу клишетата в духовита комедия

Още от Капитал
Истерията за Стратегия за детето: С нами и Бог, и руската пропаганда

Интересите на ултраконсервативни "християнски" организации, руски хибридчици, "патриоти" и политически опортюнисти са прикрити зад огромния шум в социалните мрежи

Да сготвиш Боби Михайлов

Как расистките изстъпления на агитките, които властта използва за собствена употреба, свалиха президента на БФС и отекнаха по света

Решения за софийските проблеми

Какво предлагат кандидатите за кметския пост по ключови за града въпроси

Лесният паник бутон на гетата

В ромската "Надежда" в Сливен почти всички са във фейсбук, а евангелски църкви заместват държавата срещу 10% "плосък данък"

Джазменът като блусар

Китаристът Джон Скофийлд за това какво наистина има значение в музиката

Кино: "Близнакът"

Анг Лий опитва екшън трилър от ново поколение

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10