В един Лондон с празни улици, блуждаещи силуети зад прозорците и един тромав таралеж в дъжда, проправящ си път през есенните листа в задния двор на Линда (Ан Хатауей) и Пакстън (Чуетел Еджиофор). Двойка от десет години, но връзката им е изтляла, само локдаунът ги задържа физически заедно.

Повече от час филмът е като двуактна пиеса само с тях двамата, с думи и състояния, реалистични и валидни. Гледането на тази "пиеса във филма" е интелектуално удоволствие. Пакстън излива себе си в рецитиране на стихове (Д. Х. Лоурънс, Робърт Грейвз) от средата на улицата за останалите будни "затворници". Линда, с чаша вино и цигара, се гневи на корпоративната си двойничка в огледалото, която може да уволни хладнокръвно прекрасни хора в бърза Zoom сесия. Шега с името на Едгар Алън По минава през целия филм.

Разменят се монолози с болезнена откровеност, по границата на истерията и самобичуването. Всеки е имал време да отсее важното от неважното в живота си, изправен е пред крайно решение. Включва ли то и другия е интригата. Могат ли двамата все още да направят нещо заедно. Пък било то и задигане на тримилионен диамант от подземните сейфове на магазина Harrods. План, абсурден колкото и времето, в чиято капсула сме.