Киноревю | "Семейство Фейбълман" на Стивън Спилбърг

The Fabelmans е за Спилбърг това, което бяха "Амаркорд" за Фелини, "400-те удара" за Трюфо, "Фани и Александър" за Бергман. Възстановка на годините на формиране за изкуството, на което ще принадлежи. Режисьорът е и сценарист заедно с носителя на "Пулицър" Тони Кушнър ("Мюнхен", "Линкълн"). Възстановени са домовете, които семейството му е сменяло щат след щат, от изток към юг и запад, от 1952 до 1965 г. Очаквано автобиографията е сантиментална и извисяваща. Разбираме защо следващите му големи филми са такива, каквито ги обичаме.

За алтер егото си Сами Фейбълман (като малък Матео Зорион, като юноша Габриел Лабел) Спилбърг е избрал име, препращащо към басня и фабула. Следим фрагменти от порастването на момчето за киното и живота. Израснало между две начала - прагматизма на бащата инженер (Пол Дейно) и фантазьорството на майката пианистка (Мишел Уилямс). За единия киното е несериозно хоби и редуване на статични фотографии през сноп светлина, за другия - магия и сън. По-малките сестри и приятелите скаути са статисти в първите хорър, военни и уестърн опити. Бащината любителска камера става вътрешното око на Сами към истините и илюзиите на света. Шанс да контролира това, над което иначе няма власт - неизбежната ерозия на семейството му, тормозът по еврейска линия в гимназията.

Но крайности няма, сантиментът е над омразите, все пак сме в Спилбъргов филм. Доминира опрощаващият оптимизъм. Сами осъзнава силата на своя медиум като емоционален манипулатор през камерата и монтажа. Усеща и болката, която запечатаната истина може да носи. Както и вечния кръст между личния живот и призванието на артиста. Научава финалния си урок от Джон Форд (сардоничен Дейвид Линч), случил се със същите думи и в живота на режисьора. Кое е скука и кое не в киното. Затова тук скука няма. Има го щастливото просълзяване, че си жив едновременно с прожекцията.

Сцена от "Семейство Фейбълман" на Стивън Спилбърг