Киното говори с бога

Наскоро в един от най-посещаваните публични форуми в България - BG Mama, изтриха без предупреждение моя тема, а мен ми забраниха каквото и да е посещение на форума, само защото споменах, че човек е Божие чедо.

В останалата част от света обаче, филм – откровен диалог с Бога, бе удостоен със Златна палма и заслужи световното признание.

„Дървото на живота” бележи прелом в наложения световен модел на мислене и светоусещане. Много усилия е коствало на американския ум да достигне до този филм - признание, в който признава своето безсилие пред Бога и Неговото мироздание; да признае собствения си крах - крахът на своята агресивна амбициозност и обсебеност от постижения и заслуги; да осъзнае безсмислието на своя до никъде не водещ и неекзистенциален работохолизъм, породен от вечното желание за притежания. Да признае в думите на главния герой на филма – „Мислех се за голямата работа... Докато разбрах, че съм голямото нищо!... Единственото, което изобщо постигнах, са децата ми!”

Шапка му свалям на американеца за куража да изрече тези думи – и да се откаже от егото си на добре наложилия се действен и устремен напред към нови бизнес завоевания модел на наш съвременник.

Защото трябва да си признаем, че този американски модел на агресивно бизнес мислене и поведение е съвременният Мамон, на който днешните хора все повече и повече се кланят. Наложи се нова култура – на работещия сноб, на служителя – консуматор, робуващ на света с неговите модни тенденции, неписани правила и модели на агресивно и себедоказващо се на всяка цена поведение, на самоизтъкване и парадиране със скъпи и технични вещи, позиция и обществено признание.

И забравихме, че човек не е само обвивката, колкото и тренирана във фитнеса и облечена с маркови джунджурии да е тя! Човек не е само фасадата си – нито скъпия си офис, нито лъскавата си кола, нито престижната си служба на някого си!

Човек има и душа, и сърце, но за съжаление се сещаме за тях само в моменти на дълбока и внезапна болка – при загуба на дете например, както е във филма. И тогава изведнъж разбираме колко много сме се отдалечили от себе си, от истинската си същност, от душата си. Защото сме предпочели да пътуваме навън, да завоюваме все по-далечни и трудно постижими върхове на материалното благополучие и признание, да търчим след лъскави химери – балони, които неминуемо един ден просто се пукват под напора на житейския вятър. И тогава, като главния герой на филма, разбираме колко много сме се изгубили, изгубили сме и най-скъпото и ценното си – своите деца, своите най-близки. (Чудно ли е тогава, че толкова деца се самоубиват в съвременна България, деца, на които е отказано най-важната и необходимата човешка потребност – тази от любов и внимание!?)

Чудесен филм, истинска човешка история – разтърсваща те в най-съкровеното ти. Трогателно е да видиш силен, млад и амбициозен мъж, който живее според духа на своето време, спазващ писаните и неписани правила на своето общество, педантичен, упорит и талантлив, агресивен и умеещ да се доказва и бори за свое място под слънцето, как изведнъж проумява безсмислието на всичките си досегашни усилия, стремежи и амбиции. И прозира за Истинската действителност – онази ненатрапващата се, невидимата, кротката и непретенциозната, скритата и съдържащата се отвъд всичко видимото, истинската действителност на Любовта и Благодатта, на която се крепи светът.

Или както го е казал мъдрецът: „Трийсет спици се сключват в главината на колелото, но то се движи благодарение на празнотата помежду им!” – Лао Дзъ

А Вие бихте ли отишли да видите Дървото на живота?

Всъщност не мисля, че американците са стигнали до това мислене. То е дадено на единици и не е от днес, не е плод на развитието от последните години. За последните двайсетина години Аронофски го показа с "Пи" през 1998 г., Алехандро Иняриту с "21 грама" и напоследък с "Бютифул"... пропускам много други сигурно!

Това не са филми за масовата публика, но са способни да променят живота на единиците. Дано да е на онези неколцина, които от своя страна имат дарбата да променят света...

някой забеляза ли, че героят на Hunter McCracken престъпва една по една 10-те Божи заповеди?

Филмът е уникален с кострукция стил поглед.Препоръчвам го от все сърце...

Чета тези коментари и не мога да повярвам, че съм в България. Страхотни сте хора! Слава Богу, че ви има!
Това е КИНОТО просто. Може да се спори за много неща, но това просто трябва да се гледа, ЗАЩОТО не може да се разкаже!
#1 е невероятна! Янко, благодаря че те има!

Не съм гледала други филми на Малик, а след този едва ли ще имам голямо желание да ги видя. Филмът не ми хареса, но сигурно още по-малко щеше да ми хареса, ако познавах и другите 'творения' на Малик. Думата, която най-точно изразява същността на 'Дървото на живота', е 'Кitsch'. Смятам, че недостатъците му се дължат на не особено изтънчената култура на Малик и на липсващия му най-елементарен вкус. Много хора откриват (а то не е никак трудно, защото те ти избождат очите и те пресищат до повръщане) най-различни 'големи' въпроси и отговори в този филм. На това аз бих отговорила - не ми е нужен Малик, за да открия необятността на вселената, на Бог, превъплътен и в най-малката частичка.
Това, което Малик е направил, е жалка имитация, жалък напън, и то без никаква мярка. Този филм напомня естетиката на социал-националистите и подобно на тяхното 'изкуство' е най-долнопробен Кич. Подобно на нацисткото кино той е по-скоро една религиозна пропаганда (само дето Малик не може изобщо да се сравнява с Riefenstahl). Както казва Clement Greenberg - Kичът, kakтo и тoзи филм, само имитира ефекта, въздействието нa истинското изкуство. Tъй като Kичът нe изисква никакво усилие, зa дa бъде възприет, толкова много хора са във възторг от Дървото и го смятат за шедьовър. В него всичко им е поднесено сдъвкано и смляно, но нали знаете в какво се превръща вече смляната храна - единственото, което остава, е да бъде изхвърлена от организма, знаете откъде.
За съжаление са хората, които имат нужда от подобни филми, за да изпитат 'спиритуално' преживяване. Колкото до златната палма, с която е бил награден - тя показва, че наградите в Кан са на път да девалвират също толкова катастрофално, колкото и Оскарите.