В една известна книга отговорът на въпросите, които Малик търси с последния си филм, е "42". Тоест отговорите са колкото и хората.
В "Дървото на живота" (The Tree of Life) режисьорът на "Бедлендс" (1973), "Небесни дни" (1978), "Тънката червена линия" (1998) и "Новият свят" (2005) – всичко, което е направил за четири десетилетия, пита неща, за които избягваме дори да мислим. Поставя голямото "защо" на съществуването - на отделния човек и на цялата Вселена, видима и невидима.
Първата реакция е стъписване пред дързостта му. Достойно ли е киното, родено да забавлява, да се занимава с подобни неща? За това си има религия и философия, поезия и музика... Но има и "Огледалото", "Соларис" и финала на "Жертвоприношение" на Тарковски, "Седмият печат" и трилогията на Бергман за "мълчанието" на бога, и най-вече "2001: Космическа одисея" на Кубрик. Тази е орбитата, към която се стреми религиозният опус на Малик, и е достоен за нея.
Предупреждение: Филмът му не е за материалисти по душа, циници и нечетящите поезия. Той е като катедрала, в която влизаш да чуеш цялата меса, иначе по-добре да не пристъпваш. Избраниците, допуснати вътре, получават шанса да потропат на портите на бога заедно с Терънс Малик. По-точно с героя на Шон Пен - успял архитект сред небостъргачи от стъкло и стомана, стигнал точката на осмисляне на живота си. За конкретните му проблеми научаваме оскъдно малко, виждаме го на далечния край на голямо легло, отчужден от красива тъмнокоса жена. Следваме мълчанията му, гнева и отчаянието в очите му, докато кръстосва геометрични пейзажи, извадени като от филм на Антониони. Той е съвременният Йов, пита къде е бил бог, когато е имал най-голяма нужда от него – в детството си.
Тогава, в малък тексаски град през 50-те (в какъвто е израснал и самият Малик), е трябвало да избира между майчиното (ангелоподобна Джесика Частин) и бащиното (Брад Пит, излъчващ повече вътрешен живот от всичките си филми досега) начало. Нейният е пътя на духа и божията милост към всичко живо; неговият (бивш военен и изобретател-неудачник в свят на чиновници) е на оцеляващ материалист, жесток към тези, които обича. На везните Малик слага природното и божественото.
С такива пропорции са и образите, с които режисьорът работи (операторът Eманюел Любецки – "И твойта майка също", "Децата на хората", е съавтор тук). Семейството и светът са показани през детските очи, героят и двамата му по-малки братя преминават през чудесата и болките на порастването. Небето в локвите, черните сенки в белотата на стените, любопитствата, сладките и страшни открития. Вместо плуващата бавна камера на Тарковски Малик работи с къси експресивни фрагменти, трупащи се като стихове на поема. Действие и случки в обичайния смисъл няма, движат се чувствата и състоянията. Диалогът е фрагментарен като образите, тежестта на посланието е оставена на текста зад кадър, който е директен разговор с бога – редуват се гласовете на майката и блудния син. Поводът е внезапна трагедия в семейството – защо наказваш добрите; защо аз трябва да съм добър, след като ти не си, господи...
Въпросите на битието Малик сблъсква с тези на съществуването (той е практикуващ философ, докторант от Оксфорд, преподавател в Масачузетския технологичен институт, последовател на Хайдегер). Илюстрацията му на зараждането на живота във Вселената е буквална (специалните ефекти са консултирани с Дъглас Тръмбъл, работил с Кубрик над "Одисеята") и е спорната част от филма. Олекотяващ и илюстративен е и финалът, решен като сюрреалистичен клип отвъд времето, опрощаващ всичко и всички. Добър край за молитва, но не и за филм.
Безспорни обаче са красотата на ставащото и поетичната смелост на концепцията. При всички несъгласия "Дървото на живота" е преживяване, което не се забравя. Един голям филм за чудото на живота и надеждата - въпреки всичко.
В една известна книга отговорът на въпросите, които Малик търси с последния си филм, е "42". Тоест отговорите са колкото и хората.
В "Дървото на живота" (The Tree of Life) режисьорът на "Бедлендс" (1973), "Небесни дни" (1978), "Тънката червена линия" (1998) и "Новият свят" (2005) – всичко, което е направил за четири десетилетия, пита неща, за които избягваме дори да мислим. Поставя голямото "защо" на съществуването - на отделния човек и на цялата Вселена, видима и невидима.
7 коментара
Наскоро в един от най-посещаваните публични форуми в България - BG Mama, изтриха без предупреждение моя тема, а мен ми забраниха каквото и да е посещение на форума, само защото споменах, че човек е Божие чедо.
В останалата част от света обаче, филм – откровен диалог с Бога, бе удостоен със Златна палма и заслужи световното признание.
„Дървото на живота” бележи прелом в наложения световен модел на мислене и светоусещане. Много усилия е коствало на американския ум да достигне до този филм - признание, в който признава своето безсилие пред Бога и Неговото мироздание; да признае собствения си крах - крахът на своята агресивна амбициозност и обсебеност от постижения и заслуги; да осъзнае безсмислието на своя до никъде не водещ и неекзистенциален работохолизъм, породен от вечното желание за притежания. Да признае в думите на главния герой на филма – „Мислех се за голямата работа... Докато разбрах, че съм голямото нищо!... Единственото, което изобщо постигнах, са децата ми!”
Шапка му свалям на американеца за куража да изрече тези думи – и да се откаже от егото си на добре наложилия се действен и устремен напред към нови бизнес завоевания модел на наш съвременник.
Защото трябва да си признаем, че този американски модел на агресивно бизнес мислене и поведение е съвременният Мамон, на който днешните хора все повече и повече се кланят. Наложи се нова култура – на работещия сноб, на служителя – консуматор, робуващ на света с неговите модни тенденции, неписани правила и модели на агресивно и себедоказващо се на всяка цена поведение, на самоизтъкване и парадиране със скъпи и технични вещи, позиция и обществено признание.
И забравихме, че човек не е само обвивката, колкото и тренирана във фитнеса и облечена с маркови джунджурии да е тя! Човек не е само фасадата си – нито скъпия си офис, нито лъскавата си кола, нито престижната си служба на някого си!
Човек има и душа, и сърце, но за съжаление се сещаме за тях само в моменти на дълбока и внезапна болка – при загуба на дете например, както е във филма. И тогава изведнъж разбираме колко много сме се отдалечили от себе си, от истинската си същност, от душата си. Защото сме предпочели да пътуваме навън, да завоюваме все по-далечни и трудно постижими върхове на материалното благополучие и признание, да търчим след лъскави химери – балони, които неминуемо един ден просто се пукват под напора на житейския вятър. И тогава, като главния герой на филма, разбираме колко много сме се изгубили, изгубили сме и най-скъпото и ценното си – своите деца, своите най-близки. (Чудно ли е тогава, че толкова деца се самоубиват в съвременна България, деца, на които е отказано най-важната и необходимата човешка потребност – тази от любов и внимание!?)
Чудесен филм, истинска човешка история – разтърсваща те в най-съкровеното ти. Трогателно е да видиш силен, млад и амбициозен мъж, който живее според духа на своето време, спазващ писаните и неписани правила на своето общество, педантичен, упорит и талантлив, агресивен и умеещ да се доказва и бори за свое място под слънцето, как изведнъж проумява безсмислието на всичките си досегашни усилия, стремежи и амбиции. И прозира за Истинската действителност – онази ненатрапващата се, невидимата, кротката и непретенциозната, скритата и съдържащата се отвъд всичко видимото, истинската действителност на Любовта и Благодатта, на която се крепи светът.
Или както го е казал мъдрецът: „Трийсет спици се сключват в главината на колелото, но то се движи благодарение на празнотата помежду им!” – Лао Дзъ
А Вие бихте ли отишли да видите Дървото на живота?
Всъщност не мисля, че американците са стигнали до това мислене. То е дадено на единици и не е от днес, не е плод на развитието от последните години. За последните двайсетина години Аронофски го показа с "Пи" през 1998 г., Алехандро Иняриту с "21 грама" и напоследък с "Бютифул"... пропускам много други сигурно!
Това не са филми за масовата публика, но са способни да променят живота на единиците. Дано да е на онези неколцина, които от своя страна имат дарбата да променят света...
някой забеляза ли, че героят на Hunter McCracken престъпва една по една 10-те Божи заповеди?
Филмът е уникален с кострукция стил поглед.Препоръчвам го от все сърце...
Чета тези коментари и не мога да повярвам, че съм в България. Страхотни сте хора! Слава Богу, че ви има!
Това е КИНОТО просто. Може да се спори за много неща, но това просто трябва да се гледа, ЗАЩОТО не може да се разкаже!
#1 е невероятна! Янко, благодаря че те има!
Не съм гледала други филми на Малик, а след този едва ли ще имам голямо желание да ги видя. Филмът не ми хареса, но сигурно още по-малко щеше да ми хареса, ако познавах и другите 'творения' на Малик. Думата, която най-точно изразява същността на 'Дървото на живота', е 'Кitsch'. Смятам, че недостатъците му се дължат на не особено изтънчената култура на Малик и на липсващия му най-елементарен вкус. Много хора откриват (а то не е никак трудно, защото те ти избождат очите и те пресищат до повръщане) най-различни 'големи' въпроси и отговори в този филм. На това аз бих отговорила - не ми е нужен Малик, за да открия необятността на вселената, на Бог, превъплътен и в най-малката частичка.
Това, което Малик е направил, е жалка имитация, жалък напън, и то без никаква мярка. Този филм напомня естетиката на социал-националистите и подобно на тяхното 'изкуство' е най-долнопробен Кич. Подобно на нацисткото кино той е по-скоро една религиозна пропаганда (само дето Малик не може изобщо да се сравнява с Riefenstahl). Както казва Clement Greenberg - Kичът, kakтo и тoзи филм, само имитира ефекта, въздействието нa истинското изкуство. Tъй като Kичът нe изисква никакво усилие, зa дa бъде възприет, толкова много хора са във възторг от Дървото и го смятат за шедьовър. В него всичко им е поднесено сдъвкано и смляно, но нали знаете в какво се превръща вече смляната храна - единственото, което остава, е да бъде изхвърлена от организма, знаете откъде.
За съжаление са хората, които имат нужда от подобни филми, за да изпитат 'спиритуално' преживяване. Колкото до златната палма, с която е бил награден - тя показва, че наградите в Кан са на път да девалвират също толкова катастрофално, колкото и Оскарите.