Киното говори с бога

В една известна книга отговорът на въпросите, които Малик търси с последния си филм, е "42". Тоест отговорите са колкото и хората.

В "Дървото на живота" (The Tree of Life) режисьорът на "Бедлендс" (1973), "Небесни дни" (1978), "Тънката червена линия" (1998) и "Новият свят" (2005) – всичко, което е направил за четири десетилетия, пита неща, за които избягваме дори да мислим. Поставя голямото "защо" на съществуването - на отделния човек и на цялата Вселена, видима и невидима.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Първата реакция е стъписване пред дързостта му. Достойно ли е киното, родено да забавлява, да се занимава с подобни неща? За това си има религия и философия, поезия и музика... Но има и "Огледалото", "Соларис" и финала на "Жертвоприношение" на Тарковски, "Седмият печат" и трилогията на Бергман за "мълчанието" на бога, и най-вече "2001: Космическа одисея" на Кубрик. Тази е орбитата, към която се стреми религиозният опус на Малик, и е достоен за нея.

Предупреждение: Филмът му не е за материалисти по душа, циници и нечетящите поезия. Той е като катедрала, в която влизаш да чуеш цялата меса, иначе по-добре да не пристъпваш. Избраниците, допуснати вътре, получават шанса да потропат на портите на бога заедно с Терънс Малик. По-точно с героя на Шон Пен - успял архитект сред небостъргачи от стъкло и стомана, стигнал точката на осмисляне на живота си. За конкретните му проблеми научаваме оскъдно малко, виждаме го на далечния край на голямо легло, отчужден от красива тъмнокоса жена. Следваме мълчанията му, гнева и отчаянието в очите му, докато кръстосва геометрични пейзажи, извадени като от филм на Антониони. Той е съвременният Йов, пита къде е бил бог, когато е имал най-голяма нужда от него – в детството си.

Тогава, в малък тексаски град през 50-те (в какъвто е израснал и самият Малик), е трябвало да избира между майчиното (ангелоподобна Джесика Частин) и бащиното (Брад Пит, излъчващ повече вътрешен живот от всичките си филми досега) начало. Нейният е пътя на духа и божията милост към всичко живо; неговият (бивш военен и изобретател-неудачник в свят на чиновници) е на оцеляващ материалист, жесток към тези, които обича. На везните Малик слага природното и божественото.



С такива пропорции са и образите, с които режисьорът работи (операторът Eманюел Любецки – "И твойта майка също", "Децата на хората", е съавтор тук). Семейството и светът са показани през детските очи, героят и двамата му по-малки братя преминават през чудесата и болките на порастването. Небето в локвите, черните сенки в белотата на стените, любопитствата, сладките и страшни открития. Вместо плуващата бавна камера на Тарковски Малик работи с къси експресивни фрагменти, трупащи се като стихове на поема. Действие и случки в обичайния смисъл няма, движат се чувствата и състоянията. Диалогът е фрагментарен като образите, тежестта на посланието е оставена на текста зад кадър, който е директен разговор с бога – редуват се гласовете на майката и блудния син. Поводът е внезапна трагедия в семейството – защо наказваш добрите; защо аз трябва да съм добър, след като ти не си, господи...

Въпросите на битието Малик сблъсква с тези на съществуването (той е практикуващ философ, докторант от Оксфорд, преподавател в Масачузетския технологичен институт, последовател на Хайдегер). Илюстрацията му на зараждането на живота във Вселената е буквална (специалните ефекти са консултирани с Дъглас Тръмбъл, работил с Кубрик над "Одисеята") и е спорната част от филма. Олекотяващ и илюстративен е и финалът, решен като сюрреалистичен клип отвъд времето, опрощаващ всичко и всички. Добър край за молитва, но не и за филм.

Безспорни обаче са красотата на ставащото и поетичната смелост на концепцията. При всички несъгласия "Дървото на живота" е преживяване, което не се забравя. Един голям филм за чудото на живота и надеждата - въпреки всичко.