Бягай, Лора

Понякога си мисля, че те останаха тук, за да ни напомнят колко лошо подредихме животите им, как разпиляхме младостта им в илюзии. Другите 700 000 техни връстници от онази корица на списанието отдавна са по житейските писти, в пъти напред със стандарта. Но подреденият живот "там", при работещите правила и йерархии, вероятно е и в пъти по-скучен.

В "Лора от сутрин до вечер" на писателя и дебютант в игралното кино (което съвсем не личи) Димитър Коцев, наричан от приятелите Шошо, правила и йерархии няма. Игривият му и ироничен филм по едноименната му книга отпреди няколко години се гледа с безпризорното чувство на следобеден коктейл. Вътре е несвършващият купон (защото какво друго им остава) на поколението, живеенето ден за ден - с редуцираните мечти и компромисите на оцеляването, с малките рани от предателствата и повтарящите се грешки на доверието. Тук са и убежищата на приятелските кръгове на спасяването поединично или в клубове по интереси, невинаги легални. Филмът е за тях - чувствителните деца на големия град, малцинство сред морето от простотия и прагматизъм.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Техният ритъм е офис - клуб - отрязване, озаряван от време на време от светкавицата на някоя внезапна любов, колкото да си спомнят, че са живи и могат да имат мечти. Ако и любовта се окаже провал като всичко останало, споко – тогава ще са виновни махмурлукът, тревата и цялата околна химия...

Така живее Лора (Милена Николова, без Миленита вече, когато става дума за кино) от сутрин до вечер. Макар че сутрин е силно казано, защото часът е 11 и пет, нощта е била с прекалености, не помагат нито разтворимото хапче, нито душът, после настъпената маратонка, сцепената вежда, приятелската лепенка на челото. Лора има скъпа работа, която отдавна вътрешно е напуснала, чака я лицемерен и лъскав офис с тиранична шефка (Радена Вълканова) и странна пратка от авера й в купоните, успешния лентяй Гладкия (Христо Петков). Сребърни зарчета с еднакви цифри на всички стени, зарчетата на щастието. Около тях витае вековна мистерия, някакви много лоши хора ги искат на всяка цена. Гладкия е замесил Лора и приятеля им и заместник-министър на икономиката (сериозно!) Тихо (Димо Алексиев) в преследването. Този ден на Лора няма да е като другите.  

Филмът на Коцев е независим от всякакво държавно и корпоративно финансиране, сниман на магия и "с малко помощ от приятелите ми", както пееха "Бийтълс". "Независим" тук е естетическо качество. Няма конформизъм, няма компромиси. Има нещо от духа на 60-те и ранните неща на Годар, който казваше: "Дайте ми камера и красиво момиче и ще ви направя филм." Изпълнението на Милена Николова е енергийният център на филма, без нея той е невъзможен. Тя е толкова истинска, че и целият филм става истински.



Това е клубен филм, направен от приятели за приятели. Неговите герои са и неговите зрители - отказващите да пораснат момчета и момичета от елитните софийски гимназии и после от рекламните агенции и чуждите фирми, от бермудския триъгълник на няколко софийски клуба и няколко "билкови" улици, които присъстват и буквално във филма. Това прави историята на Лора повече игра, без реална драма, всичко е една вътрешна шега за клубно посветени.

Мисля си, че целият проект би спечелил (романът има потенциал за това), ако Коцев бе отворил по-демократично блендата и за онази част от поколението, което нямаше средата и възможностите на приятелите на Лора. За момчетата и момичетата извън жълтите павета, които пишеха честните си (и затова смешни) писма до онова списание само за да бъдат смазани от иронията на вездесъщия "ред"... Но в "Лора..." има един прелестен момент, който прави затворената му "клубност" приемлива.

Единствената героична случка и повод за гордост в социалния живот на поколението - малката януарска "революция" от 1997, е показана като вътрешна на поредното кахърно влюбване на вятърничавата най-близка приятелка (Ива Гочева, откритие). Пример как отвъд играта на смешки и страшки филмът е и за сериозни неща. Разминаванията на мечтите и реалността, крехкостта на отношенията, паническият страх (от нас ли дойде това?) да се говори за важните неща. Знам ли какво искам от живота; уж го живея умело, но имам ли идея защо го живея? Тези въпроси ги има в книгата и белегът за успеха на цялото "партизанско" начинание на Димитър Коцев е, че те живеят и във филма. Кой каза "Сънданс"...