Цялото време на света - или миг на спокойно щастие. Тази теорема решава Ларс фон Триер в смазващия и просветляващ "Меланхолия" (Melancholia). Безспорно най-красивият му и ясно поднесен филм от години.
Началото е 8-минутен монтаж от дигитално дорисувани сюрреалистични кадри-картини в свръхзабавен каданс от върховите моменти на онова, което ще последва. За да няма изненадани, хипнотичният сън свършва с края на познатия ни свят. Планета, 10-пъти по-голяма от Земята, я поглъща в космическа колизия, странно напомняща оплождане на яйцеклетка, звучи Вагнер (увертюрата на "Тристан и Изолда"). След тържествено-тъжния пролог на ниво човечество филмът се приземява в камерния свят на две сестри - Жюстин (Кирстен Дънст, заслужаваща всичките си бъдещи статуетки) и Клер (Шарлот Гинзбур). Те са различни като две планети и пак като две планети фатално и необяснимо се привличат.
Виждаме Жюстин в мига, който би трябвало да е най-щастлив в живота й. Сияйна в бялата си булчинска рокля, тя е в огромна лимузина заедно с влюбения си до уши красив съпруг (Александър Скарсгаард), чака ги скъпа сватба във величествен шведски замък на брега на морето, опасан с голф игрище. Но (при хора като Жюстин винаги има едно "но") лимузината се заклещва в тесния селски път, закъсняват, всички са изнервени. Най-нервни са сестра й, прагматичният й американски зет (Кийфър Съдърлънд), които й подаряват всичко това, за да я извадят от състоянието й. То е на хронически страх от щастие, неясна вина и стаена депресия. С други думи - меланхолия. Меланхолия се казва и новопоявилата се планета в звездното небе, засега само малка червена точка.
Първата част Фон Триер решава като иронична комедия на маниерите в традициите на "Усмивки от лятна нощ" на Бергман, стилът на камерата е трескав и от ръка (оператор Мануел Алберто Кларо, "Реконструкция"). Гостите са представени през саркастично преувеличените им недостатъци. Босът (Стелан Скарсгаард) на Жюстин от рекламната агенция, където тя работи като копирайтър, продължава да й натяква за забавения слоган за някаква кампания. Баща й (Джон Хърт) е романтичен бохем, за когото всички жени са "Бети". Доминиращата й майка (Шарлот Рамплинг) мрази ритуалите и браковете, съветът й е "радвай се на нещата, докато ги имаш". Когато в пристъп на страх от бъдещето с мъж, който не я познава, Жюстин тропа на вратата й за утешение - отговорът на майката е: "Всички се страхуваме, скъпа, просто продължавай напред."
"Меланхолия" е изпълнена със съвършени филмови средства медитация за силата (слабостта) да се изправим срещу страховете си. И малките, от бита, и абсолютните, от осъзнаването временността на живота от космическа гледна точка. С тези страхове самият режисьор се бори от дете, разказва, че като малък шумът от всеки прелитащ самолет бил за него начало на трета световна война. В този смисъл "Меланхолия" е и акт на автотерапевтично освобождаване. Всяко голямо произведения на изкуството - а филмът е точно това - е такъв акт.
Във втората част униформеното тържество се е разпаднало, фокусът минава върху Клер. Парадоксът на Триер тук е, че в състояние на развиваща се катастрофа точно рационалните са и най-уязвимите. В имението с Клер са здравомислещият й съпруг, опитващ се да обясни всичко с научни доводи, затова инсталирал телескоп, за да следи гледката на приближаването (ефектите подпомагат естетиката на Триер); 7-годишният й син, зает да строи вълшебни пещери от няколко клончета; спасилата се на нейната си планета Жюстин, мърмореща: "Земята е зло, никой няма да тъгува за нея."
Както е винаги при Триер, жените са по-силните и издържащи болката, мъжете с практичния си разум първи се разбягват. Случват се магични неща - голата Жюстин върху нощните скали под светлината на "своята" планета, вече голяма колкото Луната; детска пръчка с навита около нея тел, измерваща приближаването, струваща колкото всички ефекти на Майкъл Бей от "Армагедон"; наздравица за живота - последното нещо, което очаквате от филм на Ларс фон Триер.
"Меланхолия" увлича зрителя като спиритичен сеанс, няма неангажирани. Срещаме един различен и пречистен от катарзиса с "Антихрист" Триер. Загрижен за отделната човешка съдба, вярващ в стоицизма и надеждата, дори когато няма смисъл от тях. Неговият свят свършва отвъд трясъка и хленча (Eлиът) - с една вълшебна детска пещера, готова да побере всички нас. Смъртните.
Цялото време на света - или миг на спокойно щастие. Тази теорема решава Ларс фон Триер в смазващия и просветляващ "Меланхолия" (Melancholia). Безспорно най-красивият му и ясно поднесен филм от години.
Началото е 8-минутен монтаж от дигитално дорисувани сюрреалистични кадри-картини в свръхзабавен каданс от върховите моменти на онова, което ще последва. За да няма изненадани, хипнотичният сън свършва с края на познатия ни свят. Планета, 10-пъти по-голяма от Земята, я поглъща в космическа колизия, странно напомняща оплождане на яйцеклетка, звучи Вагнер (увертюрата на "Тристан и Изолда"). След тържествено-тъжния пролог на ниво човечество филмът се приземява в камерния свят на две сестри - Жюстин (Кирстен Дънст, заслужаваща всичките си бъдещи статуетки) и Клер (Шарлот Гинзбур). Те са различни като две планети и пак като две планети фатално и необяснимо се привличат.
9 коментара
Добре заснет филм от човек, който не просто мисли за смъртта ами я ухажва. Талантът се е паднал на грешния човек. Thumbs down от мен.
Страшен фен съм на Европейското кино, но всяко нещо си има предели. Колкото и да ми се щеше да снобарея, разправяйки колко велик и неразбран е фон Триер, тва безумие едвам го изтраях докрай. И всичко това на фона на Алмодовар и "Учебник по любов" с Де Ниро и Моника, които бях изгледал по-рано на Киноманията. Северноевропейците имат много сериозни проблеми и те определено не са свързани с еврото.
[quote#2:"Присмехулник"]И всичко това на фона на Алмодовар и "Учебник по любов" с Де Ниро и Моника, които бях изгледал по-рано на Киноманията. Северноевропейците имат много сериозни проблеми и те определено не са свързани с еврото.[/quote]
Хахахаха, точно обратното си помислих аз. Гледах ужасяващото недоразумение Кожата, в която живея - с наивния му, полуфантастичен, полухорър сюжет, невероятната и нелепа история (и един убедителен Бандерас), а след това гледах Меланхолия... Северноевропейците са магьосници, Триер в случая е направил нещо очарователно силно. Това е като разликата в това да отидеш на Lohengrin (четиричасово оперно представление, изтощително дълго за повечето южновропейци, които обичат бързото и горещото, а и неслучайно тук намесвам Вагнер) и на концерт на Конча Буика (и нея неслучайно я слагам тук). Едното е магия, а другото - поредните песни за любовта и южната страст, бла.
Няма лошо, на мен лично Алмодовар ми е любимият режисьор. Явно Триер и Педро са до такава степен различни, че се изключват. Което предполагам важи и южните и северни школи.
Е, аз пък харесвам много и Алмодовар, и Триер, така че не виждам колизия тук:) Още не съм гледала Меланхолия, въпреки че я чакам с нетърпение още откакто започнаха снимките ! И не - не е нужно да си сноб, за да харесваш Триер, просто е за хора с по-особено светоусещане.
Ревюто е много добро!
Обаче това "й" вместо "ѝ" ужасно ме дразни! Просто не ми се иска да го виждам точно в Капитал, макар да знам, че всички масово го заменят.
ѝ - шифт и хикс на калвиатурата.
До коментар [#6] от "fidelio":
Пробвах, на моята клавиатура не излиза по този начин.
Меланхолия е невероятен филм, красив, многопластов, завладяващ. Само че е малко като поезия - трябва да го гледаш в походящия момент с подходящото настроение.
Не всички филми на Трир харесвам, Антихрист определено ми дойде в повече, но този път е уцелил.
Прекрасен филм, мечтателен и като визия и като сюжет
Много си е добър филмът - който не го харесва, избор голям........