През 1991 (в книжки 51 - 62 на Dark Horse Comics) Франк Милър нарисува есенцията на този свят, класическият noir. Там жените са ангели или валкирии, фатални изкушения или девици в опасност. Мъжете крият стари рани и нова самота, пръстът им е винаги на спусъка, ченгетата и политиците са до един корумпирани. Там е нощ и сумракът на утрото не носи надежда, паважът е мокър, колите с лъскави брони разцепват мрака.

Девет години след новаторския сюрреалистичен сън Sin City възстановяването на справедливостта продължава да е върху широките рамене на бившия затворник Марв (Рурк), с челюст като наковалня. Греховният рицар на относителното добро е познатият частен детектив, ровещ в мръсотията и трагично попиващ от нея (в първия филм Клайв Оуен, сега Бролин).

В Sin City: A Dame to Kill For маята и съставките са старите, крайното ястие за съжаление е с вкус на претоплено. Пак режисират Робърт Родригес и самият Франк Милър, но този път без важната сянка на Тарантино и паметния му единствен епизод с говорещия труп в колата (Бенисио дел Торо) със стърчащото дуло от челото. Отново всичко е крайна условност в черно-бяло и негатив, само кръвта, устните на жените, очите им и понякога косите са в цвят.

Голотата е в пъти повече (иначе прекрасната Ева Грийн), но не носи тръпка, само обезсилва копнежа. При цялата условност в първия филм чувствата бяха истински, човешкият интерес към героите беше жив. В мотивите им имаше екзистенциални дълбини и отчаяние, садизмът в упор стоеше оправдан. Сега похот, алчност и себедоказване движат нещата, те не са на живот и смърт. Специално написаните от Милър за филма два комарджийски епизода (с Джоузеф Гордън-Левит и иначе перфектния Пауърс Буут) нямат трагичната сила на оригинала.