Началото е идилично, те са създадени един за друг, според магнита на противоположностите. Той (Бен Афлек) е атлетичен простоват хубавец, пробил с чар до редактор в мъжко списание. Тя (Розамунд Пайк) е интелектуална аристократка, героиня на серия книжки за идеалното американско момиче на родителите си, писатели от Ню Йорк. Рецесията ги връща безработни в неговия роден град на Мисисипи, там с нейни пари той отваря бар. Книгата за тях Gone Girl (преведена в България като "Не казвай сбогом" в края на 2012, още докато е в бестселърния лист, изд. "Ера") е на Джилиан Флин (1971). Самата тя с десетгодишен стаж в сп. Entertainment Weekly на телевизионен критик, преди да бъде съкратен щатът й.
Сюжет
Семейство неосъществени писатели от Ню Йорк в заспало градче в Средния запад. На петата годишнина от сватбата им тя изчезва загадъчно, той се държи съмнително. Случаят им става медийно риалити, зловещото предстои.Накратко
Бракът в информационната епоха като боен клуб.Оценка
**** и 1/2 от 5Медийните реалности и тези на рецесията са й познати от първа ръка. Сценария на едноименния филм пише сама, запазвайки хладната и духовита до цинизъм наблюдателност над гърчовете на интимното. Както в романа сегашното време е през очите на съпруга й с неговата гледна точка, то е прорязано с разкриващите нейната истина спомени. Дейвид Финчър ("Боен клуб", "Седем") е на своя територия - несигурността като съспенс. Май и двамата съпрузи лъжат или спестяват съществени детайли.
Те бързо стават улики в стесняващото обръча около нарочения съпруг полицейско разследване, водено от печена детективка. Тук Финчър не оставя луфтове, идентичностите на (уж) жертвата и (уж) убиеца се деформират и пренареждат пред очите ни. През пукнатините на нормалността проблясват стаявани тайни. Някой е направил нова застраховка, друг е изневерил, пистолет е купен за Свети Валентин. Зрителят е в клаустрофобичен лабиринт от истини и версии, визията е на материализирана халюцинация. За Финчър семейната клетка е идеалният затвор, в който ролите на пазача и осъдения са плаващи и заменяеми (пак е работил с редовните си оператор, монтажист и под пулсиращата музика на Трент Резнър).
Филмът е повече от перфектен трилър, докосва истини за човека и времето. Деформираното от социалните медии и риалити форматите общество разчепква с наслада конкретния случай ("всяко семейство е нещастно посвоему"), задоволява първичния си глад за сензации и мелодрама. Изчезването на идеалната съпруга и демонизирането на "грешника" е по всички телевизии. Поначало без високо мнение за движената от мрачни импулси човешка природа, Дейвид Финчър опакова съспенса си в сюрреалистична сатира, плашеща с валидността си. Не са ли и собствените ни връзки подвластни на въпросите "какво мислиш", "как се чувстваш", "защо си причинихме това", "какво ли има още да си причиняваме"?
"Кой се страхува от Вирджиния Уулф"
"Фатално привличане"
Началото е идилично, те са създадени един за друг, според магнита на противоположностите. Той (Бен Афлек) е атлетичен простоват хубавец, пробил с чар до редактор в мъжко списание. Тя (Розамунд Пайк) е интелектуална аристократка, героиня на серия книжки за идеалното американско момиче на родителите си, писатели от Ню Йорк. Рецесията ги връща безработни в неговия роден град на Мисисипи, там с нейни пари той отваря бар. Книгата за тях Gone Girl (преведена в България като "Не казвай сбогом" в края на 2012, още докато е в бестселърния лист, изд. "Ера") е на Джилиан Флин (1971). Самата тя с десетгодишен стаж в сп. Entertainment Weekly на телевизионен критик, преди да бъде съкратен щатът й.
16 коментара
Ню Йорк е космополитен град.Ако нещо те дразни моментално сменяш мястото и пространството:)
Не мога да разбера как семейството заема толкова голямо място в живота на някои хора. Или за да стане човекът човек, ще трябва да тръгне от стадото, да мине през странната коалиция с неясна цел наречена брак и едва тогава да изтрезнее и да надрасне подобни безсмислени драми. Отвратен съм и от примери които ме заобикалят - то са лъжи, изневери, клевети, скандали, алчност, себичност...
Семейството, скъпо момче, е единствената опора, която можеш да имаш.
Когато станеш на 67 , паднеш в банята с инсулт , този на който ти си духал на 24 няма да дойде да ти помогне , няма да ти помогнат и приятелите от фитнеса, защото ще си сам , ако нямаш семейство. Като полежиш така 18 маса може би ще разбереш , какво е споделена отговорност.
Семейството са и децата (жалко за тези които нямат двама родители).
Семейството е и договор.
Публикувано през m.capital.bg
До коментар [#3] от "true_original":
Точно такива визирам - хора приемащи децата си за инвестиция на средна възраст и бастун на стари години. Подигравка е да аргументираш наследниците си с такива елементарни доводи. Защо не се аргументира с детските надбавки направо? Иронията явно си я подминала, но за сметка на това назидаваш и обиждаш. Очаквах нормални коментари от рода на да предадеш знанията си и с труда си да възпиташ добри хора или нещо такова, но...
"Семейството, скъпо момче, е единствената опора, която можеш да имаш." - не е задължително да е единствена.
"Когато станеш на 67 , паднеш в банята с инсулт" - не винаги това е член на семейството.
Семействата са много различни, много по-разнообразни от представата, че двете ти деца ще те гледат като остарееш и те са най-сигурната застраховка, която си си осигурил.
Какво става ако на 50, 55 или 60 съпругът ти открие, че му е скучно с теб и те зареже. И плановете за перфектен живот изведнъж изчезнат. И няма време за нови перфектни планове.
А ако, не дай си боже, не пожелавам на никого, единият умре внезапно. И ако той е единствената ти патерица в живота, ти оставаш емоционален инвалид, който не може да се справя сам.
А какво става ако имаш две деца, но те живеят в Америка? Колко точно разчиташ на тях? Колкото разчитат неомъжените мъж/жена от съседния апартамент.
Клишета, клишета.
И моля ви, не говорете на "ти" на непознати. Елементарните правила на поведение в цивилизовано човешко общество изискват на всеки надхвърлил детската възраст да се говори на "вие". Още повече ме дразни покровителственото и пренебрежително "скъпо момче", което демонстрира необосновано превъзходство.
До [#4] от "_tsiki_": Джаст ду ит .
Единствената е - единствената. Поне последните 20-30 000 години не е измислена друга. Винаги се забавлявам с твърденията че "вече не е така" от кога не е - от 20 годни. Високомерието ма виновните хора, че за няколко години ще изменят генетично заложеното.
Кой говори за патерици, гледане и др такива.
Всеки получава , това което е посял. Винаги! Всеки сам отговорен за собственото си положение от една страна , от друга трябва да платим и грешките на родителите си, защото именно те са ЧАСТ от нас. Никой не е табула раса , въпреки че някои много искат.
Публикувано през m.capital.bg
[quote]Какво става ако на 50, 55 или 60 съпругът ти открие, че му е скучно с теб и те зареже. И плановете за перфектен живот изведнъж изчезнат. И няма време за нови перфектни планове.
А ако, не дай си боже, не пожелавам на никого, единият умре внезапно. И ако той е единствената ти патерица в живота, ти оставаш емоционален инвалид, който не може да се справя сам.
А какво става ако имаш две деца, но те живеят в Америка? Колко точно разчиташ на тях? Колкото разчитат неомъжените мъж/жена от съседния апартамент.[/quote]
Не само бракът, а всяка връзка е риск, който ние съзнателно поемаме. Риск от зарязване, смърт на партньора или пък откритието, че води двойнствен живот, например.
Децата са радост в живота, а не осигуровка за стари години. Първо с тях, после с внуците. И по-важното е децата да са щастливи и да са добре, а не да са до мене.
В края на краищата човек трябва да е готов да посрещне всичко, което му поднася животът и да се радва на това, което има докато го има.
Мхм, отврат е жена да живее за децата си, за мъжа си. Подигравка с живота. Жената не е коза за разплод и удоволствие, а човек и е странно именно тя да държи на точно такава роля - на зъбно колело в механизъм. Точно както каза памела, децата са дар, не картоф да засееш и да пълниш бузите зимъска. А човек и да не е готов за предизвикателствата, каквото има ще го сърба няма къде да ходи.
Прочетох книгата на един дъх, с удоволствие ще изгледам и филма. Досега Финчър не ме е разочаровал, а и актьорите си ги бива.