С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Ревю / Кино

2 24 окт 2014, 15:49, 6913 прочитания

"Урок" за българското кино

Жажда за истина и заявка за смяна на поколенията на фестивала "Златна роза"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Не може да се иска от данъкоплатците да се превърнат в осигурители на прищевките на шепа филмови дейци. Неморално е да лишава мнозинството от предмети от първа необходимост, за да се подпомагат малцина, в чиято дейност границата между истински талант и нахална секта мъчно може да се очертае. Затова държавата подпомага, но не налага. Затова тя може да препоръчва, но не и да поръчва." Тези думи са казани по Би Би Си преди почти петдесет години от един от малкото пълноценни български интелектуалци, Петър Увалиев. В киното той е вътрешен човек, независим продуцент е на "Фотоувеличение" (Blow Up, 1965), дал е на Антониони собствената си къща в Сохо за главен интериор - дома на фотографа на Дейвид Хемингс.

Прав е Увалиев, неморално е да се иска от държавата при недоказан талант и без печеливша идея. Самата държава, в днешния български случай, пък е нехаещ за собствените си средства донор. Без стратегия какво точно да препоръчва и доколко да подпомага. Тя може да даде милион и повече за интровертна камерна история, засягаща само нейния автор и още около 200 души ("Буферна зона", реж. Георги Дюлгеров) и да не даде нищо за световно разпознаваем и разтърсващ разрез на реалните проблеми на реалния днешен българин ("Урок", реж. Кристина Грозева/Петър Вълчанов, Специалната награда на журито). 


Вън от трудното стиковане на парите с таланта (което не е само български проблем), 32-ият фестивал на игралния филм във Варна показа

Съживяване

Наченки на някакъв нормален филмов процес, вън от скандалите и гилдийните войни. Оредяващата, но чувствителна киноманска публика видя 21 пълнометражни и 34 късометражни заглавия, произведени за изтеклите две години. Прилична бройка във време на стагнация. От 12-те филма в главния конкурс 5 бяха с недържавни пари. Неизвестно защо само в информационната програма бе поставен "Код Червено", приличен зомби екшън, продуциран от Башар Рахал и режисиран от Валери Милев, изпълнен по всички канони на комерсиалното жанрово кино от Б-категория (и вече продаден в над 130 държави).



Погрешно бе сръдливото оттегляне на "Виктория" от конкурса, още повече филмът е получил около милион държавни средства. Крачка в добра посока бе дебългаризирането на журито - извън председателя му Емил Христов четиримата му останали членове бяха професионалисти с международни кариери и необременен с баласта на "кухнята" ни външен поглед. За жалост присъствието на авторитетни чуждестранни журналисти, програматори и селекционери на влиятелни фестивали остава пожелание за бъдещето.   

"Съдилището"

"Съдилището"


Общото впечатление бе за разнообразие на търсения и авторски почерци в целия спектър от крайния арт ("Отчуждение", реж. Милко Лазаров, награди за режисура и оператор), до крайния комерс ("Корпус за бързо реагиране", реж Станислав Дончев). Имаше и прилични опити за примиряване на реверансите към жанра с вплитане на авторско послание ("Омбре", реж Захари Паунов; "Отрова за мишки", реж. Константин Буров; "Живи легенди", реж. Ники Илиев, отново спечелил флирта с публиката и взел наградата й за втори пореден път след "Чужденецът"). Ориентираните към пазара заглавия (тук са и "Още една мечта", реж. Николай Мутафчиев, и "Вила Роза", реж. Мартин Макариев), показаха като цяло повишен професионализъм в боравенето с жанра и технологичната изрядност откъм визия и звук.

С формална изпипаност впечатли камерната мелодрама "Прелюбодеяние" на работещия паралелно в театъра Явор Веселинов, макар стилово самолюубване на места да отклоняваше вниманието от качествената актьорска работа (Владимир Пенев, Ованес Торосян). Поне откъм актьори и специалисти в различните компоненти - визия, звук, музика, монтаж - българското кино показа, че е на продаваемо световно ниво. Не такъв все още (с няколкото щастливи изключения - "Урок", "Чест", "Съдилището", "Виктория", "Отчуждение", донякъде "Потъването на Созопол", за които ще стане дума по-долу) е случаят с идеите, разказа, ритъма, значимостта на посланието.

"Потъналото" поколение

Георги Дюлгеров е автор на самотния в българското кино "Авантаж", преливащ от истории, случки и виталност. Негова е най-високата индивидуална награда на А-категория фестивал ("Сребърна мечка"). Негов е и извънмерният "Мера според мера", магическа интимна фреска, дълбаеща в националния характер. Но не през тях е избрал той да "изсънува" и изповяда равносметката си в киното, а през чужда, макар и заета от великите (Фелини, Антониони, Бергман, Тарковски) естетика. Резултатът е филм за лично и на няколко критици ползване. С парите за "Буферна зона" можеха да се направят (или поне да се даде шанс на) пет филма като "Урок"... Филмът на Дюлгеров е показателен за комплексите за малоценност и вторичност като продължаващ български културен белег. В конкурсната програма той имаше и следовник в субективната си и самодостатъчна отвлеченост - "Три дни в Сараево", реж. Николай Тодоров.

Вече писахме за вторичността, коловоза на поръчката и естетическата умора в "Българска рапсодия". Време е българският филмов процес да настигне календара. Продължаващото да произвежда кино от втората трета на ХХ век поколение на "класиците" да освободи територията (поне на държавното финансиране) за съотносими с днешния ден таланти. Знаменателно на фестивала присъстваше заради 80-годишнината си премълчаваният и неразвяван от критиците истински класик Иван Терзиев, чийто черно-бял и документално честен "Мъже без работа" (1967, в информационната програма) не е мръднал през годините.

Катя Паскалева никога не е била по-хубава, Стефан Пейчев е с лице, струговано за кино, като уморен лъв. Този филм заедно с още няколко на Едуард Захариев и Людмил Кирков са истинските прародители на сегашните зърна на надеждата като "Урок" и "Чест" (безапелационна "Златна роза" в късометражната секция), а не изкуствените аналогии с румънски "нов реализъм" или арт подражания (изключвам "Отчуждение").

"Потъването на Созопол"

"Потъването на Созопол"


С инстинкта си на непредубедения външен поглед журито посочи

Конвертируемите примери

в конкурсната програма. "Съдилището" (реж. Стефан Командарев, "Златна роза") разказва с художествена плътност камерна трагедийна драма на разпознаваем политически фон - убийствата на европейски бегълци по българската граница преди 1989. В центъра е изкуплението на един силен мъж (Асен Блатечки) с минала вина и катастрофирало настояще пред собствения му син. Има класически злодей (Мики Манойлович), пейзажът и моралната яснота на развръзката са прегледни като в уестърн. И Командарев, и режисьорът на другия "погален" от журито филм ("Потъването на Созопол", наградите за сценарий и женска роля - Снежина Петрова) Костадин Бонев се повече от добри документалисти и това е вкопано във филмите им. По-сложна е била задачата на Бонев, защото е трябвало да "изправя" интелигентски увъртян роман (Ина Вълчанова), да вплете символите и знаците в реалния живот на героя си (Деян Донков). За да вгради във филма си "светлото отчаяние" на едно поколение, помляно от бедността и компромисите на късния соц, за което Созопол беше последно бягство и далечен копнеж.    

Случаят с "Урок" беше: той - и всички останали. Безспорно най-силният филм на фестивала. Не беше разпознат докрай от журито вероятно заради разглезеността на външния поглед и външния му аскетизъм. Те сигурно си мислят, че всяка година правим по един такъв филм. А ние знаем, че периодичността е "Да обичаш на инат" (1988) и после чак "Източни пиеси" (2008). Оголен до разказвателния си скелет, никаква подправеност, честен и неотклоним, подобно на героинята си (Маргита Гошева, естествената "Златна роза"), "Урок" е морална константа, хвърлена в лицето на смазващия и материалистичен свят, без ценности. Нашият свят.

Всички награди са на http://www.zlatnaroza.bg/
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Различните оскари 1 Различните оскари

"Зелената книга", "Рома" и филми с културно, расово и полово многообразие печелят на 91-та академична церемония

25 фев 2019, 5981 прочитания

Кино: "Фаворитката" Кино: "Фаворитката"

Колапсът на човешкото във всички времена през три прекрасни актриси

22 фев 2019, 5102 прочитания

24 часа 7 дни

28 фев 2020, 3789 прочитания

28 фев 2020, 3031 прочитания

28 фев 2020, 2653 прочитания

28 фев 2020, 2575 прочитания

28 фев 2020, 2224 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Кино" Затваряне
Занаятът на войната

Без невинни и герои в бруталния "Ярост"

Още от Капитал
"Уча.се" с лекота

Дарин Маджаров започва с любителски безплатни видеоуроци, днес регистрираните в платформата потребители са над 650 000

Китайските уроци от коронавируса

Заразените намаляват заради твърдата намеса на държавата

Тол-системата: Гафове вместо милиони

Тол-системата ще заработи на 1 март, но до 27 март има "гратисен период" без глоби

Потупване по рамото от Брюксел

С нетрадиционно позитивен доклад за икономическите дисбаланси Европейската комисия даде още един тласък на България по пътя към еврото

Кино: "Котка в стената"

Изчезващата милост към другия

Важни ли са дипломите днес

Връзката между образованието и бизнеса – it’s complicated

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10