"Не може да се иска от данъкоплатците да се превърнат в осигурители на прищевките на шепа филмови дейци. Неморално е да лишава мнозинството от предмети от първа необходимост, за да се подпомагат малцина, в чиято дейност границата между истински талант и нахална секта мъчно може да се очертае. Затова държавата подпомага, но не налага. Затова тя може да препоръчва, но не и да поръчва." Тези думи са казани по Би Би Си преди почти петдесет години от един от малкото пълноценни български интелектуалци, Петър Увалиев. В киното той е вътрешен човек, независим продуцент е на "Фотоувеличение" (Blow Up, 1965), дал е на Антониони собствената си къща в Сохо за главен интериор - дома на фотографа на Дейвид Хемингс.
Прав е Увалиев, неморално е да се иска от държавата при недоказан талант и без печеливша идея. Самата държава, в днешния български случай, пък е нехаещ за собствените си средства донор. Без стратегия какво точно да препоръчва и доколко да подпомага. Тя може да даде милион и повече за интровертна камерна история, засягаща само нейния автор и още около 200 души ("Буферна зона", реж. Георги Дюлгеров) и да не даде нищо за световно разпознаваем и разтърсващ разрез на реалните проблеми на реалния днешен българин ("Урок", реж. Кристина Грозева/Петър Вълчанов, Специалната награда на журито).
Вън от трудното стиковане на парите с таланта (което не е само български проблем), 32-ият фестивал на игралния филм във Варна показа
Съживяване
Наченки на някакъв нормален филмов процес, вън от скандалите и гилдийните войни. Оредяващата, но чувствителна киноманска публика видя 21 пълнометражни и 34 късометражни заглавия, произведени за изтеклите две години. Прилична бройка във време на стагнация. От 12-те филма в главния конкурс 5 бяха с недържавни пари. Неизвестно защо само в информационната програма бе поставен "Код Червено", приличен зомби екшън, продуциран от Башар Рахал и режисиран от Валери Милев, изпълнен по всички канони на комерсиалното жанрово кино от Б-категория (и вече продаден в над 130 държави).
Погрешно бе сръдливото оттегляне на "Виктория" от конкурса, още повече филмът е получил около милион държавни средства. Крачка в добра посока бе дебългаризирането на журито - извън председателя му Емил Христов четиримата му останали членове бяха професионалисти с международни кариери и необременен с баласта на "кухнята" ни външен поглед. За жалост присъствието на авторитетни чуждестранни журналисти, програматори и селекционери на влиятелни фестивали остава пожелание за бъдещето.
Общото впечатление бе за разнообразие на търсения и авторски почерци в целия спектър от крайния арт ("Отчуждение", реж. Милко Лазаров, награди за режисура и оператор), до крайния комерс ("Корпус за бързо реагиране", реж Станислав Дончев). Имаше и прилични опити за примиряване на реверансите към жанра с вплитане на авторско послание ("Омбре", реж Захари Паунов; "Отрова за мишки", реж. Константин Буров; "Живи легенди", реж. Ники Илиев, отново спечелил флирта с публиката и взел наградата й за втори пореден път след "Чужденецът"). Ориентираните към пазара заглавия (тук са и "Още една мечта", реж. Николай Мутафчиев, и "Вила Роза", реж. Мартин Макариев), показаха като цяло повишен професионализъм в боравенето с жанра и технологичната изрядност откъм визия и звук.
С формална изпипаност впечатли камерната мелодрама "Прелюбодеяние" на работещия паралелно в театъра Явор Веселинов, макар стилово самолюубване на места да отклоняваше вниманието от качествената актьорска работа (Владимир Пенев, Ованес Торосян). Поне откъм актьори и специалисти в различните компоненти - визия, звук, музика, монтаж - българското кино показа, че е на продаваемо световно ниво. Не такъв все още (с няколкото щастливи изключения - "Урок", "Чест", "Съдилището", "Виктория", "Отчуждение", донякъде "Потъването на Созопол", за които ще стане дума по-долу) е случаят с идеите, разказа, ритъма, значимостта на посланието.
"Потъналото" поколение
Георги Дюлгеров е автор на самотния в българското кино "Авантаж", преливащ от истории, случки и виталност. Негова е най-високата индивидуална награда на А-категория фестивал ("Сребърна мечка"). Негов е и извънмерният "Мера според мера", магическа интимна фреска, дълбаеща в националния характер. Но не през тях е избрал той да "изсънува" и изповяда равносметката си в киното, а през чужда, макар и заета от великите (Фелини, Антониони, Бергман, Тарковски) естетика. Резултатът е филм за лично и на няколко критици ползване. С парите за "Буферна зона" можеха да се направят (или поне да се даде шанс на) пет филма като "Урок"... Филмът на Дюлгеров е показателен за комплексите за малоценност и вторичност като продължаващ български културен белег. В конкурсната програма той имаше и следовник в субективната си и самодостатъчна отвлеченост - "Три дни в Сараево", реж. Николай Тодоров.
Вече писахме за вторичността, коловоза на поръчката и естетическата умора в "Българска рапсодия". Време е българският филмов процес да настигне календара. Продължаващото да произвежда кино от втората трета на ХХ век поколение на "класиците" да освободи територията (поне на държавното финансиране) за съотносими с днешния ден таланти. Знаменателно на фестивала присъстваше заради 80-годишнината си премълчаваният и неразвяван от критиците истински класик Иван Терзиев, чийто черно-бял и документално честен "Мъже без работа" (1967, в информационната програма) не е мръднал през годините.
Катя Паскалева никога не е била по-хубава, Стефан Пейчев е с лице, струговано за кино, като уморен лъв. Този филм заедно с още няколко на Едуард Захариев и Людмил Кирков са истинските прародители на сегашните зърна на надеждата като "Урок" и "Чест" (безапелационна "Златна роза" в късометражната секция), а не изкуствените аналогии с румънски "нов реализъм" или арт подражания (изключвам "Отчуждение").
С инстинкта си на непредубедения външен поглед журито посочи
Конвертируемите примери
в конкурсната програма. "Съдилището" (реж. Стефан Командарев, "Златна роза") разказва с художествена плътност камерна трагедийна драма на разпознаваем политически фон - убийствата на европейски бегълци по българската граница преди 1989. В центъра е изкуплението на един силен мъж (Асен Блатечки) с минала вина и катастрофирало настояще пред собствения му син. Има класически злодей (Мики Манойлович), пейзажът и моралната яснота на развръзката са прегледни като в уестърн. И Командарев, и режисьорът на другия "погален" от журито филм ("Потъването на Созопол", наградите за сценарий и женска роля - Снежина Петрова) Костадин Бонев се повече от добри документалисти и това е вкопано във филмите им. По-сложна е била задачата на Бонев, защото е трябвало да "изправя" интелигентски увъртян роман (Ина Вълчанова), да вплете символите и знаците в реалния живот на героя си (Деян Донков). За да вгради във филма си "светлото отчаяние" на едно поколение, помляно от бедността и компромисите на късния соц, за което Созопол беше последно бягство и далечен копнеж.
Случаят с "Урок" беше: той - и всички останали. Безспорно най-силният филм на фестивала. Не беше разпознат докрай от журито вероятно заради разглезеността на външния поглед и външния му аскетизъм. Те сигурно си мислят, че всяка година правим по един такъв филм. А ние знаем, че периодичността е "Да обичаш на инат" (1988) и после чак "Източни пиеси" (2008). Оголен до разказвателния си скелет, никаква подправеност, честен и неотклоним, подобно на героинята си (Маргита Гошева, естествената "Златна роза"), "Урок" е морална константа, хвърлена в лицето на смазващия и материалистичен свят, без ценности. Нашият свят.
Всички награди са на http://www.zlatnaroza.bg/
"Не може да се иска от данъкоплатците да се превърнат в осигурители на прищевките на шепа филмови дейци. Неморално е да лишава мнозинството от предмети от първа необходимост, за да се подпомагат малцина, в чиято дейност границата между истински талант и нахална секта мъчно може да се очертае. Затова държавата подпомага, но не налага. Затова тя може да препоръчва, но не и да поръчва." Тези думи са казани по Би Би Си преди почти петдесет години от един от малкото пълноценни български интелектуалци, Петър Увалиев. В киното той е вътрешен човек, независим продуцент е на "Фотоувеличение" (Blow Up, 1965), дал е на Антониони собствената си къща в Сохо за главен интериор - дома на фотографа на Дейвид Хемингс.
Прав е Увалиев, неморално е да се иска от държавата при недоказан талант и без печеливша идея. Самата държава, в днешния български случай, пък е нехаещ за собствените си средства донор. Без стратегия какво точно да препоръчва и доколко да подпомага. Тя може да даде милион и повече за интровертна камерна история, засягаща само нейния автор и още около 200 души ("Буферна зона", реж. Георги Дюлгеров) и да не даде нищо за световно разпознаваем и разтърсващ разрез на реалните проблеми на реалния днешен българин ("Урок", реж. Кристина Грозева/Петър Вълчанов, Специалната награда на журито).
2 коментара
Страхотен обзор от Янко Терзиев, както винаги.
Само един детайл исках да отбележа - зомби екшънът, който е продаден в 130 страни: може би единицата е в повече? Това са над 2/3 от държавите по света. :)
"Мера според мера" един от любимите ми филми. Обзорът е прекрасен.