"Урок" за българското кино

"Не може да се иска от данъкоплатците да се превърнат в осигурители на прищевките на шепа филмови дейци. Неморално е да лишава мнозинството от предмети от първа необходимост, за да се подпомагат малцина, в чиято дейност границата между истински талант и нахална секта мъчно може да се очертае. Затова държавата подпомага, но не налага. Затова тя може да препоръчва, но не и да поръчва." Тези думи са казани по Би Би Си преди почти петдесет години от един от малкото пълноценни български интелектуалци, Петър Увалиев. В киното той е вътрешен човек, независим продуцент е на "Фотоувеличение" (Blow Up, 1965), дал е на Антониони собствената си къща в Сохо за главен интериор - дома на фотографа на Дейвид Хемингс.

Прав е Увалиев, неморално е да се иска от държавата при недоказан талант и без печеливша идея. Самата държава, в днешния български случай, пък е нехаещ за собствените си средства донор. Без стратегия какво точно да препоръчва и доколко да подпомага. Тя може да даде милион и повече за интровертна камерна история, засягаща само нейния автор и още около 200 души ("Буферна зона", реж. Георги Дюлгеров) и да не даде нищо за световно разпознаваем и разтърсващ разрез на реалните проблеми на реалния днешен българин ("Урок", реж. Кристина Грозева/Петър Вълчанов, Специалната награда на журито).