Асен Блатечки изнася тежестта на драмата, Митьо е най-зрялата му и сериозна роля досега. Той е търпелив добряк, незаслужено бит от живота. Въпреки неудачите е запазил гордостта си. Непрактичен е във вписването си в прагматичното време, заради което синът му (отново добър Ованес Торосян) го има за смотаняк. Грехът в миналото не му дава мира, в несъзнателен порив към прошка и покаяние гради чешма, външно за изгубената съпруга, тайно - и за убитите германчета.

За Митьо бедстващите емигранти са човешки същества. Вижда сродни души във философстващия стар доктор (македонския актьор Мето Йовановски) и бездетната самотна съседка (Параскева Джукелова, прекрасна в безмълвния си копнеж). Голямата му мъка е изгубената връзка със сина, спасил се в една покълваща красива любов (отново автентична Ина Николова, "Кецове"). 

"Съдилището" поставя навременния въпрос за травмите от неизговореното минало. Филмът е и европейски актуален с възродения интерес към истината за разстреляните източногерманци по южната ни граница тогава, с нарастващия проблем с нелегалния бежански поток през същата граница сега. Големите въпроси са приземени в трогваща история на човешко ниво. Планината е одухотворена и вписана в сюжета като равностоен персонаж (оператор Красимир Андонов).

Музиката е съзвучна на емоционалния подтекст, но включването "на живо" на Стефан Вълдобрев и с концертно изпълнение нарушава градената автентична стилистика. Спорен е и иначе големият актьор Манойлович като важния за историята антагонист, мекотата и комедийната жилка в натюрела му са в дисонанс с образа. На места драматургията допуска клиширани ситуации в околните на оста "баща - син" отношения. Въпреки грапавините, "Съдилището" е силен зрителски филм на добро европейско ниво.