Фестивално пренареждане

Подборка от филми, прожектирани на Сан Себастиан 2015

Има един филм от началото на 80-те – "Подводницата" на Волфганг Петерсен. Разказва за нацистка подводница, пълна с брадясали мъже, които се опитват да оцелеят под вражеския обстрел. Филмът успява да адаптира романа на Лотар Бухайм, по който е направен, до степен да не остане и помен от "книжността" му, но не това е най-удивителното, а фактът, че те печели безостатъчно дори да си жена и да нямаш отношение към чисто мъжкото общуване, дори войните да са ти противни, а машинариите – безразлични, дори да си свикнал да мислиш нацистите в киното като злодеи за елиминиране, а тричасовите екранизации – за злоупотреба с доверието. "Подводницата" неусетно се превръща в повод за размисъл над цялата суета сует, за прочистване от предразсъдъците и за човешко съпричастие, както и в пиршество за окото, в триумф на повествователната вещина.

Нещо такова търсим, когато отидем на фестивал (забавно е, че думата "празник" на български е свързана с празнотата на дните без работа, а в езиците, от които идва "фестивал" – с пълнотата на веселите изживявания): филми, които с майсторство, мъдрост и новост да ни вземат ума. Твърде малко от това намерихме в конкурсната програма на тазгодишния Сан Себастиан (18–26 септември 2015, Златна раковина за "Врабчета" на Рунар Рунарсон), поради което се разтърсихме из всичките му раздели и си направихме собствена подборка от заглавията, които заслужават внимание поотделно, а събрани заедно доосмислят празника до фиеста.

ИЧКАНУЛ

Защото такова безстрашно изкуство прави ходенето на кино приключение; защото ни напомня колко малко знаем за света; защото е първият филм в Гватемала, който отваря вратата на обществения дебат.

"Ичканул" на какчикел означава "вулкан": действието се развива в кафеена плантация в полите на вулкана Пакая и през картината през цялото време прехвърчат сивите снежинки на пепелта му. Младичката дъщеря на двама индиански работници ще се жени за управителя на плантацията, но мечтае да забегне надалеч с един безделник на своята възраст, от когото забременява. Реакцията на родителите й е възхитителна: след първоначалното вайкане, приемат ситуацията и застават на страната на момичето, нищо че с провалянето на годежа губят и дома си (малословният, пълен с милувки разговор на майка и дъщеря в банята е един от редките моменти на най-автентична нежност в киното).

Във филма играят само натуршчици – маи, събрани чрез обява на една пазарска сергия и подготвени за три месеца. "В Гватемала няма актьори с академично образование – каза режисьорът Хайро Бустаманте, – освен ако не са го придобили навън, а талантливите индиански жени пък изобщо не се снимат, защото я татко им, я брат им, я първият минал по улицата не им позволява... Мария Телон, майката в "Ичканул", забележителна актриса, например е вдовица и за съжаление именно това направи възможно участието й... Актьорите ни бяха лакмус през цялото време: ако чувстваха насилено това, което ги карахме да кажат или правят, го променяхме." На въпрос от публиката, който формулира болезнено точно един от зачекнатите от филма проблеми – наистина ли коренните жители на Гватемала са "беззащитни пред закона", Бустаманте отговори: "Наистина. Нашето малцинство няма грижи. То е на богатите и си е добре. Зле е мнозинството. Индианците живеят до нас, а ние не желаем да ги видим. Заговори ли някой какчикел, му казват: "Не те разбирам" и се обръщат..."

АНОМАЛИСА

Защото "понякога поуката е, че няма поука".

В основата е радиопиеса на Чарли Кауфман отпреди 10 години: един професионален "мотиватор" (motivational speaker) отива за ден в Синсинати да поучи и надъха група служещи в телефонната търговия и в рамките на този ден намира и губи нещо изключително важно. Той има особено увреждане: всички гласове, които чува – на мъже, жени, на детето си, – звучат съвършено еднакво в главата му и това го побърква. В "Аномалиса", стопмоушън анимация, дефилират хора с коремчета и притеснения, в мига на смут и отчаяние лицето на героя буквално пада, има сцена на куклена орална любов... Макар някак безцелно, всичко това отваря една любопитна паралелна реалност.

ИГРА НА ПРОПАГАНДА

Защото изиграва цензурата, докато играе по свирката й. Или обратното?

Алваро Лонгория решава да направи филм за Северна Корея, но понеже там снимането, разпитването и придвижването са сложни до невъзможност, му хрумва да потърси един почти митичен образ – специалния делегат на Комитета за културни връзки с чужбина, единствения чужденец във висшите етажи на властта в Пхенян: каталонеца Алехандро Као де Бенос. И как, мислите, го прави? През профила му във Фейсбук Као де Бенос откликва, Лонгория получава покана и възможност за (строго контролирано) пътешествие из КНДР и разговор с подбрани личности.

@@galwidg:[email protected]@

Така един документален филм не може да стигне далеч, но авторът му все пак съумява да се дистанцира и да покаже онова, до което се е добрал, с нужния скепсис. Скепсис не само към пропагандните стратегии на тази особена държава, но и към тези на нейния антагонист, САЩ. Да, жилищата, образованието и здравеопазването в КНДР са безплатни (но представленията с възхвали на вожда в детската градина са смразяващи и никой не може да обясни какво представлява всесилната идеология чучхе; да, КНДР има атомна бомба и посвещава 16% от ВБП на войската си (но трите й ядрени експлозии от 1945 г. насам са смешни пред хилядите на Щатите, Франция и Русия, а макар и въоръжени до зъби, севернокорейците никого не нападат, за разлика дори от нас); не, легендите за подстригването по спуснат от правителството модел и за екзекуцията на съгрешили партийци чрез разкъсване от кучета са измишльотина (но култът на личността е видим във вездесъщите портрети на "Кимовците", а обикновените граждани отговарят дисциплинирано с "Щастлив съм" на питанията и възможността за личен разговор с тях изглежда нулева)...

КЛАНЪТ

Защото доказва, че по грозен истински случай може да се направи красив мащабен разказ, в който нищо не стои вехто, делнично или чуждо.

Две наблюдения: а) злото се случва в размерите, в които го оставят да се случи; б) хората изпитват нужда нещата да бъдат наречени със собствените им имена. Най-новият филм на Пабло Траперо за действително безчинствалото през 80-те семейство Пучо би всички рекорди по посещаемост в родината му (а трябва да се има предвид, че в Аржентина годишно се изкарват по ок. 150 местни филма). Аркимедес Пучо, професионален насилник от току-що отшумялата диктатура, отвлича хора със собствената си кола и иска от роднините им откуп – свикнал е да живее безнаказано и знае, че овластените му приятели ще го покрият. Но не насилието над другите семейства е най-страшното, а това, което Пучо причинява на своето (един от върховете на "Кланът" е моментът, в който на екрана се редуват сцените с Алекс, син и съучастник, който прави любов, и бащата, който – другаде, но по същото време – прави смърт).

КАРЪЦИ

Защото нискобюджетните филми от малки кинематографии са задължителна фестивална съставка; защото всички сме каръци; защото в това черно-бяло има цвят и смях.

Пейзажите в "Каръци" на Ивайло Христов са като от крайните квартали на Каракас, хлапетата, за които се разправя – като от крайните квартали на Детройт, а над цялото витае привкус на скандинавска чудатост. Парадоксално или не, всичко това е съчетано без усилие и веднага се разпознава като българско. Един от най-милите и комично-тъжни моменти във филма: когато героят на Ованес Торосян крещи: "Не искам да съм свестен!" (защото именно очевидната му свястност го прави външен през цялото време).

МАЙКА МИ

Защото има автори, чието кино е толкова по-значимо за всички, колкото по-лично го правят и защото Нани Морети е един от съвременните класици, които държат да си говорят с нас, не да ни впечатляват.

Вечно угрижената Маргерита Буй, почти задължително присъствие във филмите на Морети ("Имаме папа", "Кайманът"), тук е в главната роля на не особено надарена режисьорка на социални филми, която се опитва да преодолее разпада на личния си живот, капризите на гостуващата звезда Джон Туртуро и постепенното угасване на майка си. Всичко е подчинено на тази последна тема и тя е разгърната в цялата си тежест и прочувственост, със спасителни проблясъци на чувство за хумор тук и там. Нелек филм, който те кара да плачеш от сърце и да мислиш над съществени неща.

ЛОНДОН РОУД

Защото е гениален.

Руфъс Норис прехвърля на екрана славната си постановка от английския Националния театър по текстове на Алеки Блайт и с музиката на Адам Корк. Текстовете всъщност са дословно възпроизведените интервюта с обитателите на ул. "Лондон роуд" в Ипсуич, надлежно събрани и монтирани от Блайт, а темата на разговора – петте убити на същата улица в края на 2006-а момичета (проституиращи наркоманки) и залавянето на техния палач. "Лондон роуд" е удивителен документ за нещата, които плашат и радват средния западняк, за удоволствието от омразата, за удивителната музикалност дори на най-грубия език, за възможността от рядката кал на дните да се направи изящно произведение на изкуството. Страхотни визуални решения, страхотна музика, страхотна идея, страхотно изпълнение.

Още от Капитал