Питат я защо героите във филма нямат имена, тя признава, че работи с категории, защото така моралът на историята се откроява по-изчистен и общовалиден. В случая той е, че адът може и да са другите (по Сартр), но пътят през него понякога е единственият изход от затвора на илюзорния вътрешен рай.

Постижение е, че символното ниво не е абстрактна претенция, а произтича от и се захранва с реализъм - в случката, средата, отношенията. Категориите може и да са отвлечени - но емоциите са реални. Героите са заявени колкото с действията и казаното (крайно лаконично), два пъти повече с премълчаното и стаеното. Преди задължителното за притча катарзисно освобождаване на финала, в което се включват и природните елементи.

Хващането на това недоизказано през адекватно кино е заслуга на режисьорката, на актьорите и на също дебютиращия в пълнометражното кино Веселин Христов зад камерата. Музиката (Христо Намлиев) е пестелива флейта и китара (струните на душата?), средата (Георги Тодоров) е по ръба на символа и натурата.

Чудо е, че Момчето и Момичето са непрофесионални актьори (Александър Бенев и Моника Найденова) и стоят без капка фалш и "игра" до корифеите във възрастните роли. Гневното им привличане е гръбнакът на историята, финалната им прегръдка е надеждата за спасение.

"Жажда"-та е по нещо различно и красиво и над всичко за любов. При Бащата на момчето (Ивайло Христов) тя е по чеховски безплътна и копнежна; при Майката (Светлана Янчева) е изход от тежестта на битието; за Бащата на момичето (Васил Михайлов) е витален нагон, със силата на влизащата земята сонда.

За Светла Цоцоркова съвременният човек е страдалец в пустинята на материалното, живителната влага и спасението е любовта. Само? Очакваме отговора на режисьорката във важния втори филм.