Българска версия

Аз съм от читателите, които пишат името си на титулната страница на книгата и докато четат, подчертават думи, фрази, факти. За последната година на няколко пъти ми се случи да подчертая и имената на преводачите. Сега ще ги изброя. Но преди това да уточня - в подобни случаи обикновено се казва колко е трудно да се спомене всичко добро и се поднасят извинения към невидимите множества на неспоменатите. Е, на мен ми е от лесно по-лесно, защото, ако посоча шестима или седмина, ще съм пропуснала трима или четирима, не двеста или триста отлични преводачи. В България разликата между качествени и некачествени издания е фрапираща при пропорция едно към стотици в полза на халтурата. Чувствителността към превода тъй грозно се е вмазолила, че - кой заслужил, кой незаслужил тази тежка карма - на български повечето чужди автори се прераждат в нечовешки форми. Изгубени сред самозванци и унизени със смехотворни хонорари, истинските литературни преводачи не само не се радват на престижа, който им се полага, те не съществуват в публичното пространство. Те, интерпретаторите - хор, оркестър и диригент на музиката на чуждите автори, остават анонимни. Дребен пример: само една от серията книжарници онлайн споменава имената на преводачите - "Български книжици" (knigabg.com). Останалите мълчат. Мълчат уебстраниците на самите издатели. Мълчат повечето медии. В такова оглушително мълчание ми е лесно да изредя няколкото имена, които ме впечатлиха тази година. Не са много, знам ги отпреди.

Свалям шапка пред Любомир Илиев за финеса и точността на ироничната "Аз и Камински" на Даниел Келман ("Атлантис-КЛ"). Същото - пред Иглика Василева, превела лекокрило масивната "Неумолима любов" на Иън Макюън (от "Колибри", както и всички по-долу, чийто издател не съм отбелязала). Във "Ветровете на Нептун" на Фред Варгас Росица Ташева, която има всичките ми адмирации от "Пътешествие до края на нощта" на Селин насам, ги спечели още веднъж заради ловкостта, с която кара един почти вариететен жанр да звучи гордо. Два достойни текста са и преводите на "Подходящ момент, 1855" (Патрик Оуржед­ник, "Факел експрес") и "Пубертет" (Анна Старобинец), съответно на Йорданка Трифонова и София Бранц, които имат рядката дарба да звучат естествено. Със закъснение, но с удоволствие се запознах с "Името" на Джумпа Лахири ("Обсидиан", 2004), който прелива от характерното за Зорница Христова лексикално богатство. И с "На края на географията" на Антониу Лобу Антунеш (2005) - текст с огромна сложност и многоетажен подтекст, вещо овладян от Даринка Кирчева.