Не пропускайте
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Не пропускайте

Не пропускайте

961 прочитания

„Музиката на един живот“

Амелия Личева

Прочетете „Музиката на един живот“. Защото бързо забравяме, а не трябва. Не трябва не просто защото тоталитарното минало е нещо, което не бива да се повтаря. Но и защото историята може и да не отчита кое е справедливо и кое не, но човешката памет следва да отсява, да не позволява с лека ръка да отмахваме преживяното, да прощаваме непростимото, да помагаме на палачите да пренаписват историите си, а и живота ни. Прочетете я и защото Андрей Макин е великолепен писател, който през детайлите, грабващите думи, историята на един пропилян живот, хипнозата от музиката и посечените мечти и талант разказва още веднъж за сталинските репресии, за Русия на лагерите, на homo soveticus, еманация на търпението, на овчедушието, на алогичните действия и постъпки, на масовките…

Прочете я и защото е тъжна книга, която ни кара да сме нащрек. Защото е модерна и ни показва как може да се пише за миналото, а и изобщо как може да се пише. А и защото обяснява защо Андрей Макин е успял френски писател - не заради избора на конвертируеми сюжети, не защото пише онова, което ще се хареса навън, а защото умее да разказва и умее да завладява с едно писане, в което тъгата и красотата оформят почерка.

Неостаряващата Арент Бойко Пенчев

Това не е някакъв трактат, реещ се из безвъздушното пространство на чистите понятия, а умна и дълбока, здраво ангажирана с политическото книга. В „Насилие и политика“ са събрани две есета на Хана Арент, посветени съответно на насилието и на гражданското неподчинение, мислени в контекста на вълненията от 1968. Между тях стои едно интервю на Арент с немски социалист, в което тя коментира първото есе, „За насилието“, и, общо взето, се мъчи да разсее десетилетните глупости на западния марксизъм, без да обиди любезния си събеседник. Най-удивителното е как една толкова злободневна книга не е остаряла. Арент настоява върху това, че насилие и власт са противоположности, които трябва да бъдат анализирани с различни теоретични инструменти, а не да се приема, че едното следва или служи на другото - продуктивността на това разсъждение в днешната епоха на терора е очевидна. И все пак защо ни е да четем за студентските бунтове от края на 60-те? Първо, заради елегантния начин, по който Арент разкатава левичари като Сартр, изпадащи в еуфория от думата „бунт“, или пък директно определя като възмутителни исканията на тъмнокожите активисти за привилегии в университетите. Никакви илюзии за социализма от съветски тип, проницателно напипване на скритата болест на западната демокрация - ерозията на гражданството. Арент не е против студентските движения „изобщо“, а против превземането им от идеологиите. Гражданското неподчинение за нея е форма на същностното за американската демокрация доброволно сдружаване, като тя внимателно разграничава индивидуалната реакция „по съвест“ от неподчинението, което е винаги публично и групово. И точно в това групово действие в името на морален принцип, свободно от подменящите действителността схеми на идеологията, тя вижда надежда за съхраняване на западния демократичен ред. А това е сякаш писано днес и за нас. В България чакаме да ни оправи я държавата, я капитализмът. За държавата няма каква да говорим, а на икономическите фундаменталисти, убедени, че само капитализмът и пазарната икономика ще спасят света, подаряваме следното изречение на Хана Арент: „Това, което ни защитава в така наречените капиталистически страни на Запада, не е капитализмът, а една правна система, която пречи да се сбъднат бляновете на ръководството на едрия бизнес да нахлуе в частната сфера на служителите си.“

Хана Арент, „Насилие и политика“, ИК „Критика и хуманизъм“, С., 2007

„Усещане за място“ и „Да уловиш голямата риба“ Силвия Чолева

Няма как да сте пропуснали гостуването на Вим Вендерс на 11-ия „София филм фест“ и не може да не признаете, че на живо е също толкова очарователен. Даже изглежда по-млад. Свръхдозата Вендерс обаче задължително включва и новата му (вече познаваме „Логиката на образите“) книга „Усещане за място“. Това не е просто поредното томче с интервюта на някой известен режисьор. Нито е изповед, изпълнена със спомени и преразкази за собственото величие. Преди доста години по подобен начин ми подейства „Латерна магика“ на Бергман - като литература. В „Усещане за място“ Вендерс е точно толкова добър писател и есеист, колкото добър режисьор. Нещо рядко срещано - да владееш думите, както владееш образите. Някои страници въздействат направо като поеми. А темата за местата - „места, по които копнеем“, е попадение в центъра. Център, около който се завъртат пътуванията, музиката, фотографията, любовта. За да фокусират вниманието отново върху филмите.

Почти по същото време излезе и „Да уловиш голямата риба“ на Дейвид Линч. Това не е любимият ми режисьор. Но, оказва се, можеш да харесаш режисьора не заради филмите му, а заради книгата му. И аз като Линч съм от хората, които обожават вълшебството на полутъмния салон. Завесите - може би червени, се отварят, за да се появи заснетото на лентата. В случая - на страниците на книгата. Кратки фрагменти, пестелив есеистичен стил, ненатрапливи, но полезни съвети за правене на филми (защо не и на книги), медитацията като отправна точка към света, остротата на бистър ден - болезнена и красива, блясъкът на коана - докато прочетеш заглавието на парчето, то свършва. Остава вибрирането след това. Остава освободено пространство. За да конструираш образите в своето съзнание, след като той те е допуснал в неговото „много обичам да гледам как някой излиза от мрака“.

„Музиката на един живот“

Амелия Личева

Прочетете „Музиката на един живот“. Защото бързо забравяме, а не трябва. Не трябва не просто защото тоталитарното минало е нещо, което не бива да се повтаря. Но и защото историята може и да не отчита кое е справедливо и кое не, но човешката памет следва да отсява, да не позволява с лека ръка да отмахваме преживяното, да прощаваме непростимото, да помагаме на палачите да пренаписват историите си, а и живота ни.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.